Българска екзархия

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Желязната църква в Цариград – катедрален храм на Българската екзархия до 1913 година

Българската екзархия е върховна национална организация на Българската православна църква. Учредена е със султански ферман от 27 февруари 1870 г. и просъществувала до 1953 г.

История[редактиране | редактиране на кода]

Църковна борба до установяването на Екзархията[редактиране | редактиране на кода]

Спорът за установяването на българската национална черква продължава четиридесет години. Най-напред е поставено искането на българския народ сам да избира свещениците си, които да са от българска националност. Първите градове, който изразяват това желание, са Скопие и Самоков през 1833 година. На тези желания остро се противопоставя Вселенската патриаршия. Изискването за български свещеници и владици се допълва с отслужване на собствена литургия на български език и изграждане на училища. Гръцките свещеници и владици в българските епархии често са прогонвани със сила. Това става в много градове на Тракия, Македония и Мизия.

Създаване на Екзархията[редактиране | редактиране на кода]

Делегатите на Първия църковно-народен събор (Цариград, 1871)

На 27 февруари 1870 година султанското правителство издава ферман, с който узаконява обособяването на българска черковна йерархия (наречена „екзархия“) от Цариградската патриаршия.[1] По силата на султанския ферман и екзархийския устав, изработен от църковно-народния събор, свикан в Цариград през 1871 г., Българската екзархия е призната за официален представител на българската нация в Османската империя.

В устава и са утвърдени две начала:

  • съборност (участие на духовници и вярващи в черковното управление) и
  • изборност.

Свиканият на 12 февруари 1872 г. Временен съвет на Екзархията избира за пръв български екзарх ловчанския митрополит Иларион. Този избор обаче не е одобрен от Високата порта и на 16 февруари същата година Иларион Ловчански подава оставка и на негово място е избран видинският митрополит Антим I.

Териториален обхват[редактиране | редактиране на кода]

Териториалният обхват на Екзархията е посочен в член 10 от учредителния ферман:

Ферманът, с който е учредена Българската екзархия
Чл. 10. Духовният окръг на тая екзархия ще обема Русенската, Силистренската, Шуменската, Търновската, Софийската, Врачанската, Ловчанската, Видинската, Нишката, Пиротската, Кюстендилската, Самоковската, Велешката, Варненската епархия (без града Варна и без двадесетте наблизо села, които се намират между този град и Кюстенджа, на които жителите не са българи), Сливенския санджак (без градовете Анхиало и Месемврия), Созополската каза (без крайморските села), Пловдивската епархия (без главния град и без град Станимака, както и без селата Куклен, Воден, Арнауткьой [Долни Арбанас], Панагия, Ново село, Лясково, Ахлан, Бачково, Белащица, без манастирите Бачковски, „Свети Безсребърници“, „Света Параскева“ и „Свети Георги“). Махалата Света Богородица в града Пловдив ще трябва да влезе също в Българската екзархия, но които от нейните жители не би щели да се подчиняват на Българската Църква и екзархия, ще бъдат волни да се отделят. Подробностите по този въпрос ще се определят по взаимно съгласие между Патриаршията и Българската екзархия според вероизповедния им ред.

Освен изброените по-горе и поименувани места ще се позволява да се подчиняват на Българската екзархия по духовните си дела и на всички ония места, жителите на които, всичките или поне двете им третини, би поискали това, стига да се докаже действителността на искането им, но понеже, както се рече, това ще става по желанието и съгласието на всичките жители, или поне на двете им третини, то, ако някой по този повод би се опитвал да произвежда някакъв раздор между жителите, той ще се привлича към отговорност и ще се наказва според законите.[2]

Така член 10 от фермана разрешава и други, неупоменати във фермана епархии да бъдат признати за български, ако най-малко 2/3 на християнското население в нея го желае. Съобразно този параграф се извършва плебисцит в Македония под контрола на турските власти и Вселенската гръцка патриаршия. Резултатът от този референдум е включването на голяма част от Македония в границите на Българската екзархия. Това са Скопска, Охридска и Битолска епархии. След извоюване на националната независимост се създават още две епархии: Неврокопска и Старозагорска (90-те години на 19 век).

Скоро след това се прекъсва процесът на установяване на българските епархии в Южна Македония. Причина за това са Априлското въстание от 1876 г. и Руско-турската война от 1877-1878 г.

Дейност до освобождението на Северна България[редактиране | редактиране на кода]

Печат на Българската екзархия, 1872 г. Експонат на НИМ

Цариградската патриаршия от своя страна се обявила против образуването на Българската екзархия и на 16 септември 1872 г. я обявила за схизматична, тъй като не признавала върховенството на патриарха. Някои съвременни православни богослови и историци се опитват да ревизират историческото значение на борбата за църковна независимост, интерпретирайки я като несъвместима с църковните канони (изпадането в схизма).

До освобождението на България от османско иго екзархията съдейства за обединяването на българските земи и ръководи просветното дело в тях. Тя води борба против западната католическа пропаганда, която се стреми да насажда своето влияние сред българския народ. След обявяването на Руско-турската освободителна война 1877-1878 г. екзарх Антим I е свален от своя пост и заточен в Мала Азия заради неговата патриотична дейност и проявени симпатии към Русия.

За нов екзарх е избран ловчанският митрополит Йосиф I.

Дейност на Българската екзархия след 1878[редактиране | редактиране на кода]

Карта на Българската екзархия (1870–1913). Епархиите обозначени с бели щрихи не получават български владици. Турското правителство единствено позволява българските духовни водачи в тези области да преставляват местните българи пред властите и да се грижат за българските училищни дела.[3]
Берат за назначаване на митрополит Иларион за Неврокопски митрополит от 1894 г.

След Освобождението Българската екзархия съсредоточава своята дейност главно в онези български земи, които по силата на Берлинския договор (1878 г.) остават отново в пределите на Османската империя.

По настояване на българите от Македония и с одобрението на цялото българско обществено мнение, в началото на 1880 г. екзарх Йосиф се завръща в Цариград, за да действа за укрепване и запазване на екзархийското ведомство в останалите под османска власт български земи.

Наред с грижите за поддържане на българските черкви, тя полага усилия за разгръщане и на просветното дело сред българското население в Македония и Одринско. Противопоставя се на засилването на сръбската и гръцката пропаганда в тези области. До избухването на Балканската война (1912-1913 г.) влиянието на Българската екзархия в Македония и Одринско се простира в следните епархии: Охридска, Битолска, Скопска, Дебърска, Велешка, Струмишка, Неврокопска, Костурска, Леринска (Мъгленска), Воденска, Солунска, Поленинска (Кукушка), Серска, Мелнишка, Драмска и Одринска. Първите седем от тях се управляват от български владици, а останалите – от екзархийски наместници.

След разгрома на България в Междусъюзническата война (1913 г.) екзарх Йосиф I премества седалището си в София.

В продължение на 30 години след смъртта на Йосиф I (1915) г. Българската екзархия се управлява от Свети синод, начело на който стои наместник-председател. За този период постът „наместник-председател“ е заеман последователно от общо 6 митрополити, последният от които е бъдещият екзарх Стефан I.

На 21 януари1945 г., в катедралната църква „Света София“ в столицата Народно-църковен събор избира Софийския митрополит Стефан за – както се оказва впоследствие – последен Български екзарх.

След като той е принуден от атеистичния комунистически режим да подаде оставка на 6 септември 1948 г., следва още един период от историята на БПЦ, през който тя се управлява от Свети синод, начело с наместник-председател. На този пост се изреждат общо трима владици, последният от които този път е бъдещият патриарх Кирил.

На 10 май 1953 г. свиканият църковен събор прокламира издигането на Българската екзархия в Българска патриаршия. За патриарх е избран пловдивският митрополит Кирил, а след неговата смърт през 1971 г. – ловчанският митрополит Максим.

Просветна дейност[редактиране | редактиране на кода]

Екзархията развива активна просветна дейност в Македония и Одринско. Към края на деветнадесети век огромното мнозинство от славянското население в тези области изпраща децата си в български екзархийски училища.[4]

Екзархийски училища в Македония по години
Година
Училища
Учители
Ученици
Деца в детски градини
Източник
1886 -1887 353 516 18315 няма данни [5]
1896 -1897 843 1306 31719 14713 [4]
1900 781 1221 39973 няма данни [6]
1912 1196 2096 70000 няма данни [5]

Български екзарси[редактиране | редактиране на кода]

Българските владици при освещаването на църквата „Свети Стефан“ в Цариград, 1897 година

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Генчев, Николай. Българското Възраждане. Издателска къща „Иван Вазов“, София 1995, стр. 311
  2. Бурмов, Т. Българо-гръцката църковна распря, София, 1906, стр. 351.
  3. Димитър Ризов. Българите в техните исторически, етнографически и политически граници (Атлас съдържащ 40 карти). Berlin, Königliche Hoflithographie, Hof-Buch- und -Steindruckerei Wilhelm Greve, 1917
  4. а б Report of the International Commission to Inquire into the Causes and Conduct of the Balkan Wars. Washington, D.C., The Carnegie Endowment for International Peace, 1914. с. 27. Here are the statistics for the Bulgarian-exarchist schools for the same period: there were in Macedonia 1896-97, 843 such schools (against 77 Servian schools), 1,306 teachers (Servian, 118); 31,719 scholars (Servian, 2,873); children in the kindergarten, 14,713. These figures show that at the close of the nineteenth century the overwhelming majority of the Slav population of Macedonia was sending its children to the exarchist Bulgarian school.
  5. а б Каракасиду, Анастасия. Житни поля, кървави хълмове: преходи към националното в гръцка Македония, 1870 - 1970. София, Сиела, 2008. ISBN 9789542801863. с. 148.
  6. Perry, Duncan. The Politics of Terror. The Macedonian Revolutionary Movements, 1893 - 1903. Durham and London, Duke University Press, 1988. ISBN 0822308134. с. 136.
  • Агенция Фокус от 21 януари и 21 февруари 2006 г.
  • Димитров, И., „Съединението 1885 – енциклопедичен справочник“, София, 1885, Държавно издателство „д-р Петър Берон“.
  • Маркова, Зина. Българската екзархия 1870–1879, София, Издателство на БАН, 1989.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Уикиизточник разполага с оригинални творби на / за: