Българска земска войска

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Българска земска войска.

Българска земска войска
NHMB-Seal-Bulgarian-land-troops-1810.jpg
Печат на Българската земска войска от 1810 г. Експонат на НИМ
Информация

Българска земска войска (на руски: Болгарское земское войско) е наименование на военни формирования от българи във въоръжените сили на Руската империя, главно от български доброволци, с командири първо за кратко генерал Павел Турчанинов и после капитан Дмитрий Ватикиоти:

БЗВ в Руско-турската война (1810 – 1812)[редактиране | редактиране на кода]

Самостоятелни отряди (1810 – 1811)[редактиране | редактиране на кода]

Въоръжените сили от българи в помощ на руската армия в Руско-турската война започват да се създават през 1810 г. Образувани са 4 самостоятелни доброволчески отряда[1] при руската армия със съдействието на Софроний Врачански и неговите привърженици след призивите му към българите и към Русия и за освобождение на България с въстание в страната, комбинирано с руска намеса. Отличават се водачите Никола Вукич, Тодор Даскалов, Павел и Димитър Македонски. От вътрешността на България свещеници и учители изпращат сведения за броя и местоположението на турските войски. Отличават се свещеникът Пантелеймон от Свищов, габровският търговец Васил Андреев, врачанският чорбаджия Димитър Хаджитошев и др.

Голям е броят на хайдутите, присъединили водените от тях чети към русите в тази война против турците. Известен е Златьо Кокарчоолу от Сливен, паднал в тежък отчаян бой с турци в 1810 г. край Сливен, след като заклал 35 души около себе си, докато най-сетне се подпалил барутът в чантата му и така бил разкъсан от взрива. Известен е и Коньо от Драгуданово „брадатият войвода“, прекарал в Балкана от 1810 чак до 1825 г., макар и да имал повече от 100 сражения с турците, изгубил само 2 души, починал мирно в Букурещ[2].

Русите превземат Силистра, Никопол, Русе, и се придвижват на юг, разездите им достигат района на Предбалкана. Това довежда до надигане на българите в редица области. В направлението Габрово – Шипка – Казанлък са съсредоточени няколко хиляди въстаници, готови „да последват примера на сърбите“[3]. През есента на 1810 г. голяма турска войска е спряна в Шипченския проход от въстаническия отряд. Високата порта полага големи усилия, за да се справи с въоръжените отряди в Разградско, Русенско, Беленско, Варненско и другаде.

Руско формирование (1811 – 1812)[редактиране | редактиране на кода]

Руското командване създава военни формирования от гърци и от българи, които наброяват по няколко хиляди души от всяка народност.

През май 1811 г. от Антон Яковлевич Коронелли[4], по нареждане на новоназначения командващ Молдовската армия руски генерал Михаил Кутузов, е сформирано единно бойно формирование от 6 батальона със свое знаме и печат. В неговия състав влизат българи от Влашко, Молдова и Украйна, както и бежанци, преминали Дунав по време на самата война.

Първоначално е под командването на генерал Павел Турчанинов, а на 10 юни същата година за пряк негов пряк командир е назначен щабс-ротмистър (капитан) Дмитрий Павлович Ватикиоти от болградското българско село Табака. За командири на подразделения са назначени българите Сава Бинбаши, Хаджи Христо, Георги Мамарчев и др. В сформираната Гръцка земска войска, командвана от гърка Николаос Пангалос, също има много българи.

Личният състав на Българската земска войска наброява над 3000 души[4][5]. Допълнително руското командване разчита на още около 12 000 въоръжени българи в направлението към Търново за разузнаване, пътеуказване, снабдяване, диверсии срещу противника и спомагателни акции или общо в подразделението и извън него на 15 000 души под оръжие[3][6]

Задачите ѝ първоначално са охрана на крепостите и населените места, защита на българските преселници и разузнавателни операции в тила на противника.

Българската земска войска в 1811 г. дава съществен принос, като спасява цялото артилерийско въоръжение на армията, за което лично Кутузов пише: „Находившейся тогда в Кузуг всей Армии Артелерийский парк с помощью российской и вооруженной им болгарской команды защитил от неприятельского нападения, который два раза покушался зажечь оный ночью“.[7]

Особено се отличават българите от формированието заедно с чети в победните сражения при Русе, Тутракан и Силистра, с. Батин и пр. Храбростта и заслугите им в щурма на Силистра силно впечатляват ген. Кутузов[3]. След това охраната на града е поверена на 400 бойци от него[6]. Българското опълчение широко се ползва за борба с турските разбойници и башибозук, безчинстващи около Букурещ и в дълбочина по пътя от Силистра до Шумен[8].

След подписването на Букурещкия мирен договор на 29 май 1812 г. формированието е разпуснато[9].

БЗВ във Френско-руската война (1812)[редактиране | редактиране на кода]

Само месец по-късно започва Френско-руската война. Българската земска войска отново е свикана и от края на август същата година е в състава на Лейбгвардейския Литовски полк със същия командир, но с ограничена численост от малко над 400 щика[10].

При нашествието на войските на Наполеон в Русия Литовският полк е в армията, командвана от ген. Кутузов. Българите от отличават се в битката при Бородино на 7 септември 1812 г. По-късно, водени от командира си Дмитър Павлович, действат в тила на предните френски войски, участват в многобройни схватки с тях, взаимодействат с отряда на знаменитите партизани на Денис Давидов, участват в бойните действия в Германия и Франция и на 19 март Литовският полк с другите войски влиза победоносно в Париж[10]. След края на войната формированието е демобилизирано.

След разпускането на БЗВ[редактиране | редактиране на кода]

След войната повечето участници в Българската земска войска се установяват в Южна Бесарабия. Те се опитват да получат статут на военни заселници, подобно на донските казаци, но руското правителство отхвърля искането им.

Много участници във войската се включват в бунтовническите групи на гръцката освободителна организация „Филики етерия“ във Влашко и Молдова. Някои участват в следващата Руско-турска война в чети, отряди (например на кап. Мамарчев) и следващото българско опълчение в нея, известно като Български доброволчески корпус на полк. Иван Липранди.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Г. Г. Литаврин, Краткая история Болгарии, стр. 198
  2. К. Иречек, История на българите, стр. 565
  3. а б в Богомил Колев, Участие на българи в Руско-турските войни в края на XVIII и началото на XIX век и надеждите за освобождение, в-к „България“, 21 юли 2014
  4. а б М. М. Фролова, Вооруженные отряды болгар в истории русско-турецких войн XIX в., „Армия и флот“ (военное обозрение), 27 октября 2014
  5. Прошение капитана Коронелли... РГВИА Ф. 395 „Инспекторский департамент“, опись № 6/312, 1817, 1 отд. 1 стол, арх. 737, стр. 13
  6. а б Янко Гочев, „Легендарният борец за освобождение капитан Георги Мамарчев – жертва на руско-турските репресии“, уебсайт „Сите българи заедно“, 2010 г.
  7. Архив внешней политики Российской империи. Ф.1 „Административные дела“ р. IV. ОП. 5, д. № 292, 1818 – 1820 л.л. 11, 11 об., 12
  8. ((ru)) Джулия Коронелли и Евгений Иванов. Антон Коронелли – попечитель болгарских переселенцев. // 2010-09-02. Посетен на 2019-04-12.
  9. ((ru)) М. М. Фролова. Вооруженные отряды болгар в истории русско-турецких войн XIX в. // 2014-10-27. Архивиран от оригинала на 2015-01-11. Посетен на 2019-09-28.
  10. а б История села Табаки, Allbest.ru, 24 ноември 2012
  • Дойнов, Стефан. „Българите в Украйна и Молдова през Възраждането (1751 – 1878)“. София, Академично издателство „Марин Дринов“, 2005. ISBN 954-322-019-0.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]