Българска земска войска

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Българска земска войска
NHMB-Seal-Bulgarian-land-troops-1810.jpg
Печат на Българската земска войска, 1810 г. Експонат на НИМ
Информация

Българската земска войска (на руски: Болгарское земское войско) е военна част в руската армия.

По състав е голям полк. Съставена е главно от български доброволци по време на Руско-турската война от 1806 – 1812 г. и войната с Наполеон в Русия. Командир е руският офицер щабс-ротмистър (капитан) Дмитър Павлович Ватикиоти, за командири на подразделения са назначени българите Сава Бинбаши, Хаджи Христо, Георги Мамарчев и др. Сформирана е и Гръцка земска войска, командвана от гърка Николаос Пангалос, в която има много българи.

Започва да се създава в 1810 г., като първо са образувани 4 самостоятелни доброволчески отряда[1] при руската армия със съдействието на Софроний Врачански и неговите привърженици след призивите му към българите и към Русия и за освобождение на България с въстание в страната, комбинирано с руска намеса. Отличават се водачите Никола Вукич, Тодор Даскалов, Павел и Димитър Македонски. Руското командване създава специални военни формации от гърци и българи, които наброяват по няколко хиляди души от всяка народност. От вътрешността на България свещеници и учители изпращат сведения за броя и местоположението на турските войски. Отличават се свещеникът Пантелеймон от Свищов, габровският търговец Васил Андреев, врачанският чорбаджия Димитър Хаджитошев и др.

Русите превземат Силистра, Никопол, Русе, и се придвижват на юг, разездите им достигат района на Предбалкана. Това довежда до надигане на българите в редица области. Района на Габрово и Казанлък се съсредоточават няколко хиляди въстаници.  През есента на 1810 голяма турска войска е спряна в Шипченския проход от въстаническия отряд. Високата порта трябвало да полага големи усилия, за да се справи с въоръжените отряди в Разградско, Русенско, Беленско, Варненско и други. В направлението Габрово – Шипка – Казанлък са съсредоточени няколко хиляди въстаници, готови „да последват примера на сърбите“[2].

През май 1811 г. по нареждане на новоназначения руски командващ руската Молдовска армия Михаил Кутузов от Антон Яковлевич Коронелли[3] е сформирано единно бойно подразделение от 6 батальона със свое знаме и печат. То е под командването на генерал Павел Турчинов, а на 10 юни с.г. за пряк негов пряк командир е назначен щабс-ротмистър (капитан) Дмитър Павлович Ватикиоти, българин от болградското село Табака[4] според някои спорни тези родом от там, но с гръцки произход[5]. В неговия състав влизат българи от Влашко, Молдова и Украйна, както и бежанци, преминали Дунав по време на самата война. Отрядът има не само свое знаме и печат, но и собствено командване.

Българската земска войска като армейско подразделение наброява над 3000 души[3][6]. Допълнително руското командване разчита на още около 12 000 въоръжени българи в направлението към Търново за разузнаване, пътеуказване, снабдяване, диверсии срещу противника и спомагателни акции или общо в подразделението и извън него на 15 000 души под оръжие[2][7].

Задачите ѝ първоначално са охрана на крепостите и населените места, защита на българските преселници и разузнавателни операции в тила на противника. Голям бил броят на хайдутите, присъединили водените от тях чети към русите в тази война против турците. Известен е Златьо Кокарчоолу от Сливен, паднал в тежък отчаян бой с турци в 1810 г. край Сливен, след като заклал 35 души около себе си, докато най-сетне се подпалил барутът в чантата му и така бил разкъсан от взрива. Известен е и Коньо от Драгуданово „брадатият войвода“, прекарал в Балкана от 1810 чак до 1825 г., макар и да имал повече от 100 сражения с турците, изгубил само 2 души, починал мирно в Букурещ[8].

Българската земска войска в 1811 г. дава съществен принос, като спасява цялото артилерийско въоръжение на армията, за което лично Кутузов саморъчно пише: „Находившейся тогда в Кузуг всей Армии Артелерийский парк с помощью российской и вооруженной им болгарской команды защитил от неприятельского нападения, который два раза покушался зажечь оный ночью[9]

Особено се отличават българите от подразделението заедно с чети в победните сражения при Русе, Тутракан и Силистра, с. Батин и пр. Храбростта и заслугите им в щурма на Силистра силно впечатляват Кутузов[2]. След което охраната на Силистра е поверена на 400 бойци от него. Широко се полза българското опълчение за борба с турските разбойници и башибозук, безчинстващи около Букурещ и в дълбочина по пътя от Силистра до Шумен[10].

След подписването на Букурещкия мирен договор на 29 май 1812 г. формированието е реорганизирано и от края на август с.г. е в състава на Лейбгвардейския Литовски полк със същия командир, но с ограничена численост от малко над 400 щика[11].

При нашествието на Наполеон в Русия българите от него се отличават в битката при Бородино на 7 септември 1812 г. и кампанията в Отечествената война срещу Бонапарт като част от армията, командвана от Кутузов. По-късно, водени от командира си Дмитър Павлович, действат в тила на Наполеон, участват в многобройни схватки с френските войски, взаимодействат с отряда на знаменитите партизани на Денис Давидов, участват в бойните действия в Германия и Франция и на 19 март Литовският полк с другите войски влиза победоносно в Париж[11]. След края на войната формированието е демобилизирано.

След войната повечето участници в Българската земска войска се установяват в Южна Бесарабия. Те се опитват да получат статут на военни заселници, подобно на донските казаци, но руското правителство отхвърля искането им.

Много участници във войската се включват в бунтовническите групи на Филики етерия във Влашко и Молдова. Някои, като кап. Георги Мамарчев, участват в следващата Руско-турска война и следващото българско опълчение в нея, известно като Български доброволчески отряд на кап. Георги Мамарчев 1828-1829.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Г. Г. Литаврин, Краткая история Болгарии, стр. 198
  2. а б в Богомил Колев, Участие на българи в Руско-турските войни в края на XVIII и началото на XIX век и надеждите за освобождение, в-к „България“, 21 юли 2014
  3. а б М. М. Фролова, Вооруженные отряды болгар в истории русско-турецких войн XIX в., Армия и флот (военное обозрение), 27 октября 2014
  4. Димитър Павлович е роден през 1786 г. в българското село Табак (Табаки) до Болград в Бесарабия и подобно на много други образовани в гръцките школа българи има такова особено име Ватикиоти, той се счита за българин или българо-гагаузин от съвременниците си и в повечето руски и местни студии противоречивият ляв историограф Кръстьо Манчев, отрекъл Баташкото клане, пък го заявява като грък: „Димитър Ватикиоти, грък, офицер на руска служба, командир на българските доброволци в руската армия по време на войната от 1806 – 1812 г.“ (История на балканските народи. Том 1, С, 2001 г.), гръцки студии като Δημήτρης Φωτιάδης, Η Επανάσταση του 1821, εκδ. Μέλισσα 1971, Απόστολος Ε. Βακαλόπουλος Νέα Ελληνική Ιστορία 1204 – 1985,Εκδόσεις Βάνιας Θεσσαλονίκη,σελ136 разпространяват такава гледна точка и без каквито и да е документи потвърждаващи такова нещо за него, като без доказателства го свързват с гърци с подобно име от Лакония и такива, „основали“ „гръцкото“ (всъщност доказано българско) село Табак до Болград, където е роден, или дори „гръцкия“ окръг в Бесарабия (всъщност отново български и българо-гагаузки), но наречен така заради религията, за разлика от тамошни немци, италианци и пр. и по името на „Гръцкия проект“, както е наричано в Русия освобождението на Балканите от османска власт, въпреки че признават, че Димитър Павлович е предпочетен от българите не само за командир, но и според гръцки източници (Οικογενεια Βατικιωτη) възглавил именно българската, а не гръцката колония в гр. Рени недалеч от Тулча в 1815 г., попечител е пред руската власт на задунайските преселници, а пък брат му Иван Павлович е стотник в Болгарската земска войска и старейшина на задунайските перселенци във въпросния „гречански цинут“
  5. Данова, Надя, Христакудис, Апостолос. История на нова Гърция, София 2003, с. 103
  6. Прошение капитана Коронелли... РГВИА Ф. 395 „Инспекторский департамент“, опись № 6/312, 1817, 1 отд. 1 стол, арх. 737, стр. 13
  7. Янко Гочен, Легендарния капитан Георги Мамарчев жертва на руско-турските репресии, Сите българи заедно, 2011 г.
  8. К. Иречек, История на българите, стр. 565
  9. АРХИВ ВНЕШНЕЙ ПОЛИТИКИ РОССИЙСКОЙ ИМПЕРИИ. Ф.1 „Административные дела“ р. IV. ОП. 5, д. № 292, 1818 – 1820 л.л. 11, 11 об., 12
  10. Антон Коронелли – попечитель болгарских переселенцев
  11. а б История села Табаки, Allbest.ru, 24.11.2012
  • Дойнов, Стефан. Българите в Украйна и Молдова през Възраждането (1751 – 1878). София, Академично издателство „Марин Дринов“, 2005. ISBN 954-322-019-0.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]