Българските земи под османско владичество

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Българските земи в средата на 14 век в навечерието на Османското нашествие

Османското владичество[1] или още османска власт и османско господство, назовавано също османско робство, османско иго или турско робство, е периодът от края на 14-ти до края на 19-ти век, през който не съществува независима българска държава, а населените с българи земи са под управлението на Османската империя. Унищожена е и самостоятелната Българска патриаршия, която е подчинена на гръцката Цариградска патриаршия. За сметка на това, Охридската архиепископия продължава съществуването си до 1767 г., както и възстановената през 1557 г. заради сърбите в османските владения Печка патриаршия (до 1766 г.). Българите подготвят редица въстания срещу местните и централните власти, като борбата за отхвърляне на османската власт достига своя връх с Априлското въстание от 1876 г. и Руско-турската освободителна война от 1878 г.

Съдържание

Териториално и политико-религиозно администриране[редактиране | редактиране на кода]

Българските земи влизали в административната област на Румелия. Названието Румели, изопачено от Рим, както османците наричали обикновено Византийската империя, обозначавало Османските владения на Балканите, освен Босна. В Османската империя населението било разделено на религиозни общности: правоверни и неверници, включени в законово признати религиозни общества (миллети): мюсюлмански миллет и източноправославен (рум миллет, т.е. гръцки миллет), под върховенството на гръцката Цариградска патриаршия. Заедно с гръцките духовници в Българските земи се появили и гръцките църковни книги. Славянската литургия се запазила частично в селата. Двете независими славянски църкви – Пекската и Охридската – станали впоследствие жертва на фанариотите.

В официалните документи на империята се обозначавала религиозната идентичност на поданиците, определена от опозицията мюсюлмани – немюсюлмани. От своя страна миллетите на неверниците също организирани на религиозен принцип, включвали в една група различни народи, обособени според принадлежността им към определена религия. Като част от религиозната общност на Рум миллета, българите според днешните понятия били скрито малцинство в рамките на този миллет до признаването на Българската екзархия от империята през 1870 г. През този период са ислямизирани части от българския етнос, които били включени в ислямския миллет. Техни наследници днес са помаците. В Османската империя приемането на исляма водело до получаване на пълни права, което стимулирало поданиците ѝ да приемат тази религия. Друга част от хората с български етнически произход, след появата на Българската екзархия остават верни на Цариградската патриаршия. Това били т. нар гъркомани, представляващи днес част от гръцката нация. Гъркоманията е плод на високия статус, който гръцката култура имала сред православното население на Балканите. Въпреки всичко това, преобладаващата част от българите съхранили родния си език, вярата и традициите си. Особена положителна роля за това изиграли българското духовенство и манастирите.

Според Г. С. Раковски от 1848 година османското правителство започва в някои официални документи да отделя българите от рум милета и да им дава народностно име: булгар миллет или български народ.[2]

Българо-османски войни за запазване на българската държава (1341 – 1396)[редактиране | редактиране на кода]

Завоеванията над българските земи се осъществяват от четирима последователни султани: Орхан I, Мурад I, Баязид I и Мехмед I, като между управлението на последните двама е разположен периодът на Османското междуцарствие. Съпротивата на българските владетели е част от българо-османските войни.

Установяване на тюрки в Мала Азия. Взаимодействие с ромеите[редактиране | редактиране на кода]

Още в късния 11-ти век в Мала Азия се появяват мюсюлмански емирства от тюркски произход, известни като бейлици. В историографията са познати като Малоазийски бейлици. Основното им предназначение било да предпазват селджуците от ромеите. След победата на Иконийския султанат на селджуците над ромеите при битката при Манцикерт, тези бейлици открито обявяват своята независимост. Възползвайки се от отслабените ромеи и войните на селджуците с Фатимидите в Египет и Южна Сирия, бейлиците обединяват своите емирства. Ертугрул основава бейлика Сьогют в долината на река Сангариос, разположена между днешните Бурса и Анкара (на турски: Sakarya Irmağı, на гръцки: Σαγγάριος, Sangarios). Неговият наследник Осман I създава Османската династия и Османския бейлик, който ще надделее над всички останали и ще положи основите на Османската империя през 1299 г. [3]

Между 1341 и 1347 г. в Източната Римска империя се води гражданска война, в която враждуват две династии: Палеолози и Кантакузини. Тя избухва след смъртта на василевса Андроник III Палеолог. Благородничеството подкрепя Йоан VI Кантакузин, а долните и средните слоеве на обществото застават зад Йоан V Палеолог.

Първи османски нашествия в европейския югоизток[редактиране | редактиране на кода]

Васална зависимост на България (1390 – 1396)[редактиране | редактиране на кода]

Падане на Търновското царство (1393)[редактиране | редактиране на кода]

През 1387 г. обединените християнски сили нанасят голямо поражение на турците при Плочник. Цар Иван Шишман веднага отхвърля васалните си задължения към султан Мурад I и отказва да му изпрати подкрепление. Веднага след това 30-хилядна армия начело с великия везир Али паша потегля срещу българите. Иван Шишман напуска Търново и отива в силната Никополска крепост. Изоставен от съюзниците си, виждайки огромната турска армия пред Никопол, той отива при султан Мурад и за втори път се заклева да му бъде васал при условие да предаде на турците най-укрепения град на Дунава – Силистра.

Скоро след това обаче Иван Шишман отказва да предаде Силистра на турците. Али паша отново потегля на север и пак обсажда цар Иван Шишман в Никопол, който за пореден път моли за мир. Този път условията са още по-тежки – освен Силистра трябва да бъдат предадени и други крепости. На 15 юни 1389 г. султан Мурад загива в битката при Косово поле, но османците удържат победа.

Новият султан Баязид I изчаква няколко години и през 1393 г., когато българите не очакват, потегля с огромна войска. Изненадан, Иван Шишман напуска столицата, а Баязид я подлага на обсада. Търново издържа 3 месеца, но на 17 юли 1393 г. градът е завладян. Цар Иван Шишман умира 2 години след това.

В пролетта на 1393 г. по заповед на султан Баязид I Търновград е подложен на усилена и продължителна обсада. През лятото, на 17 юли 1393 г., след щурм, градът е окончателно овладян. За това време защитата на престолния град се води от патриарх Евтимий, който след превземането е заточен в Бачковския манастир. Част от благородничеството е избито, а останалата е преселена в Мала Азия. Османските войски се насочват към Никополската крепост на река Дунав, където е пленен цар Иван Шишман, царското звание му е отнето, но е оставен да управлява Никопол. С това се слага край на съществуването на Търновското царство.

Падане на Видинското царство (1396)[редактиране | редактиране на кода]

През 1391 г. във Видин без съпротива се настанява османски гарнизон под командването на Фируз бей, който използва града като база за нападение над Влашко. Като реакция на решителната победа на османците над съюзните сили на сърби и босненци[4] на Косово поле на 15 юни 1389 г. унгарският крал Сигизмунд организира кръстоносен поход. През пролетта на 1396 г. неговата 60-хилядна войска влиза във Видин и прогонва османския гарнизон. Иван Срацимир отхвърля васалитета и се обявява за съюзник на унгарския крал. Кръстоносците обаче са разгромени при Никопол на 25 септември 1396 г. и Баязид I превзема Видин след кратка обсада. С това е сложен край на Видинското царство. Видинският цар Иван Срацимир е пленен и отведен в бившата османска столица Бурса (на Мраморно море), хвърлен в тъмница и умира в 1402 г., вероятно удушен. Според друга версия той умира още през 1397 г.

Българите в състава на Османската империя: борби за възстановяване на българската държавност (1396 – 1878)[редактиране | редактиране на кода]

Синът на Иван Шишман, княз Фружин Шишман, след падането на Никопол през 1396 г. заминава в изгнание в Унгарското кралство и Сръбското царство.

Заедно с първия си братовчед цар Константин II Асен, син на Иван Срацимир, се включват на страната на противоосманския съюз на Унгарското кралство, Сръбското царство, Босна и Влашко от 1403 – 1404 г. и предвождан от крал Сигизмунд Люксембургски, бъдещ император на Свещената римска империя. Те се възползват от вътрешната криза в Османската империя през 1404 или 1408 г. и прогонват турците от Видин. Този поход предизвиква цяла поредица от военни действия, които приключват с поражение за противоосманските сили окончателно през 1422 г.

Социално-икономическо положение на българите в състава на Османската империя[редактиране | редактиране на кода]

Неравноправното положение на друговерците, които не са мюсюлмани, в империята (сред, които огромното мнозинство българи) се поддържа от османската държава чрез различни методи, най-разпространени сред които са:

  • ислямизация – предимно постепенна на доброволни начала с оглед на икономически и социални привилегии,[5] но в определени периоди и насилствена;
  • кръвен данък, чрез който се попълва до 17 век основната част от османската армия – Еничарския корпус;[6]
  • религиозна, политическа, икономическа и юридическа дискриминация;[7]

Данъкът джизие или харадж е бил разоряващ за селяните немюсюлмани. Основно задължение на мюсюлманската администрация било да събира всички данъци, като в същото време раята (dhimmi) показва по всевъзможен начин превъзходството на исляма. При проявявано усърдие им е било разрешавано известно самоуправление, но под непрестанен гнет от страна на управляващите мюсюлмани.[8]

Други данъци:

  • Капу хакъ – произволно изисквана от всеки дом такса.
  • Ресм-и агъл – данък за кошара.
  • Ресм-и асияб – данък за воденица.
  • Ресм-и биве – поземлен данък, плащан от вдовиците-немюсюлманки в полза на ленника.
  • Ресм-и божик – налог върху свинете, които се угоявали за Коледа.
  • Ресм-и гиях – данък за сено.
  • Ресм-и духан – димнина, данък за презимуване в земите на един или друг феодален владетел.
  • Ресм-и менгене – налог за пресоване на грозде.
  • Ресм-и мюджеред – поземлен данък, събиран от работоспособни, но все още неженени синове, които живеят заедно с баща си и обработват негови парцели земя.
  • Ресм-и обручина – данък, налаган при продажбата на вино.
  • Ресм-и отлук – данък върху пасище.
  • Ресм-и тапу – такса, плащана от всеки рая на съответния ленник или в полза на държавната хазна за правото му да стопанисва поземлен имот. Ресм-и тапу не се изисквал единствено при прехода на поземлен имот по наследство от баща на син.
  • Ресм-и фучу – данък върху бъчви вино.
  • Ресм-и ханазир – данък върху свине.
  • Ресм-и химе – данък върху дърва за огрев.
  • Девширме – кръвен данък, периодично събиране в Османската империя на християнски момчета, които са използвани в еничарския корпус и на други държавни служби.
  • Диш-хакъ – зъбен данък, такса, плащана от домакина, загдето „правоверният“ си е хабил зъбите с неговата „гяурска“ (друговерска) храна.

Административни единици[редактиране | редактиране на кода]

До 1864 г. в Османската империя съществуват еялети (на османски турски: ایالت‎), които са наричани още пашалъци (paşalık) или бейлербейлици (на турски: beylerbeylık). Управляват се от бейлербей или паша. При завладяването на европейските земи османските турци ги включват в Румелийски еялет, а азиатските са част от Анадолския еялет.

През повечето време от османското владичество по-голямата част от българските земи попадат в Румелийския еялет, чийто управленски център е София. Във времето от 1396 г. до 1864 г. Румелийският еялет многократно променя своята площ, а също и управлевския център. Около 1850 г. в него вече не попадат български земи, те Еялетите от своя страна се делят на санджаци, които се управляват от бейове.

През 1864 г. пробно е създаден само един вилает – Дунавският, а начело застава реформаторът Мидхат паша. След проведената през 1867 г. административна реформа със Закона за вилаетите (на турски: Teşkil-i Vilayet Nizamnamesi), еялетите са разделение на вилаети (на турски: vilâyet, от арабски: ولاية, уилая). От своя страна вилаетите са разделени на санджаци (на османски турски: سنجاق‎), управлявани от санджакбей или още мютесариф.

Институти на собствеността[редактиране | редактиране на кода]

След средата на XV в. българите стават поданици на султана. Те са членове на раята, към която принадлежи рум миллетът, с което са означавани всички християнски поданици. Българите притежават право на собственост върху къщата си и дворното си място, но не и върху бащинията си: земите, които те обработват. Тя се води собственост на държавата, сиреч на султана. Върху бащинията се упражняват право на ползване и право на унаследяване, но не и право на разпореждане със земята (например, не може да се даде като залог при заем), сиреч отсъства пълно право на собственост. За бащинията се издава документ, наречен тапия.

Българските земи през XV и XVI век (1396 – 1600)[редактиране | редактиране на кода]

Българските земи през XVII век и първата половина на XVIII век (1601 – 1760)[редактиране | редактиране на кода]

Между 1645 и 1649 г. се води Критската война между Османската империя и Венецианската република. Вниманието и усилията на Цариград са насочени на юг, а това създава условия за раздвижване на север, по българските земи. Главно действащо лице е влашкият владетел Матей Басараб, а от българска страна това е католикът барон Парчевич, който произхожда от Чипровци, Видински санджак[9].

Възраждането, или българското Просвещение (1762 – 1876)[редактиране | редактиране на кода]

Под влияние на Просвещението през 19-ти век протича българското национално възраждане, което е период на обществено-икономически растеж, национална интеграция и еманципиране на българския народ. По същото време се появява османизма, който се намирал под силното влияние на идеите на Великата френска революция. Неговите сподвижници декларирали равенство пред законите, всеобща военна служба и задължително държавно образование за всички поданици на Империята. Османистите считали, че това ще тушира проблемите в обществото, но възгледите им не били приемани еднозначно. Османизмът преживял ренесанс по време на Младотурска революция в 1908 г. Дошлите на власт младотурци го провъзгласяват за официална идеология и прокламират създаването на единна османска нация, съставена от отделните народности в Империята. Постепенно засилващия се национализъм, намерил израз в редица въстания и войни, особено Първата балканска война от 1912 – 1913 г., довел до отмиране на тези идеи.

Борба за българска църковна независимост (1824 – 1872)[редактиране | редактиране на кода]

Първият акт на епохата на Танзимата е Гюлханският хатишериф, издаден на 3 ноември 1839 г.

Източна криза: изостряне на Източния въпрос[редактиране | редактиране на кода]

Българската революция: Априлско въстание (1876)[редактиране | редактиране на кода]

Априлското въстание се възприема като връх на българското националноосвободително движение, което има корени в просвещенските идеи на Възраждането.

Априлското въстание по своята същност отговаря на националните революции, които други народи извършват, за да премахнат авторитарните монархии: американците срещу Британската империя (1776), французите срещу френските абсолютисти (1789) и т.н. Редица български историци[10] считат Априлското въстание за буржоазно-демократична революция на българите[11].

Във военно отношение въстанието е неуспешно, защото е потушено с невиждана жестокост, но тъкмо поради нея то постига широк политически отзвук и спомага за по-бързото разрешаване на Източния въпрос от великите сили. Това отнема две години, за да се намеси руският император, като обяви война на Османската империя (1877), и поиска създаване на българска държава (1878).

От Цариградска конференция до Руско-турска освободителна война[редактиране | редактиране на кода]

Отношенията на Третата българска държава с Османската империя[редактиране | редактиране на кода]

След възстановяването на българската държава през 1878/9 г. много населени с българи земи остават под османска власт. Съпротивата им срещу Високата порта продължава, като още през 1878/9 г. избухва Кресненско-Разложкото въстание в отговор на решенията на Берлинския конгрес, които сериозно орязват границите на новосъздаденото княжество, а цяла Македония остава под османска власт. Образуват се редица революционни организации, чиито отношения стават особено сложни с България, Гърция и Сърбия.

Виж също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. История на България в 14 тома. Османско владичество XV-XVIII век, том 4, Издателство на БАН, 1983 г.
  2. Нѣколко риечи о Асѣню Първому: великому царю българскому и сину му Асѣню Второму, Георги Стойков Раковски в Кн. сърб. книго-печятницѫ, 1860, стр. 2.
  3. Köprülü, M. Fuad. The Origins of the Ottoman Empire. State University of New York Press, 1992, pp. 1 – 11.
  4. По това време босненците още не са ислямизирани.
  5. Кил, М. Разпространение на исляма в българското село през османската епоха (XV-XVIII в.): колонизация и ислямизация. – В: Мюсюлманската култура по българските земи (съст. Градева, Р., Иванова, С.). С., 1998, 68 – 80, 106 – 115;
  6. http://bg.wikisource.org/wiki/Султански_указ_%28ферман%29_от_1536_г. Султански указ (ферман) от 1536 г.,съхраняван в националната библиотека в Кайро]
  7. Късно средновековие и Възраждане, Том 2 от История на Българите, Георги Бакалов, Издателство Труд, 2003, ISBN 9545284676, стр. 102.
  8. Евреите на Османската империя и Турската република. Ню Йорк Univ Press, 1991. Норман Стилман.
  9. Изграден в земите на Видинското царство, а по-късно присъединени и земи от Сръбското деспотство.
  10. Николай Генчев например.
  11. Генчев, Николай. Българско възраждане. „Изток-Запад“, 2010, С.

Литература[редактиране | редактиране на кода]