Българско влияние в румънския език
Влиянието на среднобългарския език и култура върху обществения и духовен живот във Влашко и Молдова е доминиращо в областта на държавно-политическия живот, православната религия, развитието на манастирската мрежа, и най-вече книжовността в дунавските княжества поради културно политическата хегемония на България в областта, и също така много силно в битовия, земеделски разговорен език поради сериозните маси българско население в нея.
Среднобългарският като официален език в княжествата оказва влияние върху оформилия се след ХVІ в. на разговорна основа народен румънски език, което е лексикално доминиращо до ХІХ в. и отчетливо представено и днес.
Във Влашко тогава има плътно българско население, което налага своя език като официaлен.[1] Според българския публицист от началото на XX век Гаврил Занетов, поне до ХV вeк преобладаващият етнос във Влашко е българският, това се потвърждава и от изключително живият народен български език, говорен от влашките войводи като майчин,[2] който е запазен в техните писма и други документи, сред които най-забележителни са влахо-българските и влахо-молдовски грамоти.
Наличието на български книжовни паметници от Средновековието в румънските земи е значително. Още от обособяването им в ХІV до ХVІІ век среднобългарският език и писменост са единствените (официални) език и писменост в княжеските канцеларии във Влашко и Молдова и на православната църква по тези земи, а на румънски език също се пише на кирилица. Влашките и молдовските домашни извори, като владетелски грамоти, църковни писания и частни документи столетия са съставяни само на среднобългарски език. Според Григорий Илински известните влахо-български и влахо-молдовски грамоти и в частност най-вече влашките по език, стил и калиграфска техника са копие на българските. Стефан Бобчев развива това като посочва живия български език на влахо-българските грамоти и последвалите ги влахо-молдовски грамоти, представлявайки еволюция на българските царски грамоти от XIII–XIV век след изчезването на българската държава и са едни от най-ценните автентични свидетелства за българския език в тази епоха.
Среднобългарският и новобългарският език имат значимо участие и във формирането на румънския книжовен език. Въпреки че България като държавно-политическо образувание вече не съществува, в периода XV–XVI век са зафиксирани успоредни румъно-български текстове. Едва през XVI век се появяват първите румънски преводни текстове, но все още не може да се говори за литературен език, като дотогава единственият такъв език е българският. Среднобългарският език оказва най-силно влияние в лексикалния фонд на румънския език – битова, земеделска, църковна терминология, феодални и културни понятия и др.
