Българско опълчение

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Знамето на Българското опълчение, ушито от Стилияна Параскевова, което става прототип за националното знаме на България

Българското опълчение е военна част от състава на Действащата Руска армия на Балканския полуостров, в която българи-доброволци и руски военнослужещи се сражават на страната на Русия срещу Османската империя в Руско-турската война (1877 – 1878) за Освобождение на България. [1] Българите-участници в Българското Опълчение след освобождението са наричани „опълченец-поборник“.

Сформиране[редактиране | редактиране на кода]

Най-ярката изява на Българското националноосвободително движение по време на Руско-турската война (1877 – 1878) е сформирането и действията на Българското опълчение.

Първоначалната идея за неговото организиране, структура, задачи и т.н. се разработва от генерал-майор Ростислав Фадеев в записката „Болгарское дело в турецкой войне“. Руското военно министерство, основавайки се на нея, съставя главните положения „за организирането на българската войска“ – проект за създаването на българска въоръжена сила с военно-полицейски, конвойно-етапни и помощни функции в състав от 3 бригади и 6 конни сотни. Предвижда се след Освобождението от тази въоръжена сила да бъде развито пълно Опълчение. Окончателното решение за създаването на Българското опълчение е взето на 13 ноември 1876 г. от император Александър II по време на съвещание, в което участват великият княз Николай Николаевич и военният министър генерал Дмитрий Милютин. На 17 април 1877 г. (нов стил 29 април 1877 г.) главнокомандващия на Действуващата руска армия на Балканския полуостров Николай Николаевич издава заповед № 40 за създаването му.[2] От императора са утвърдени и „Правила за създаването на Българското опълчение“. Като основна задача на опълчението е определено оказването на съдействие на руските войски главно чрез поддържане на реда в освободените български земи. Фактическото създаване започва още на 31 март 1877 г.

генерал-майор Николай Столетов

Още през есента на 1876 година в Кишинев се събират около 700 български доброволци, които са издържани от Кишиневското българско общество със съдействието на руски славянофилски организации. Първата редовна част на Опълчението е образувана в Кишинев под ръководството на Николай Столетов в средата на декември – тя се нарича Пеши конвой при главнокомандващия и наброява около 300 души, главно българи от Кишинев и Южна Бесарабия. В деня на обявяването на войната, 12 април 1877 година, опълченците участват във военен парад в Кишинев в присъствието на император Александър II. По това време Българското опълчение наброява около 1 400 души, половината от тях българи от Украйна и Бесарабия.[3]

В края на април Опълчението е прехвърлено в Плоещ, където към него се присъединяват много доброволци от Сръбско-турската война.[4] Опълчението се разраства след преместването на лагера край Плоещ. Формирани са 6 дружини, а през лятото на 1877 г. още 6. Броят на опълченците достига 7 400. До създаването на проектираните конни сотни не се стига.

Подборът на доброволците е извършен от „Комисия за приемането на доброволци“, която преценява годността за военна служба. В редиците на опълчението са приети българи-доброволци от 14 до 65 годишна възраст. Личният състав е набран предимно от участници в национално-революционното движение и Сръбско-турската война от 1876 година. Съдействие за набиране на доброволци оказва Българското централно благотворитерно общество в Румъния и Славянските благотворителни комитети в Русия. Опълченците са с права на военнослужащи от Руската армия.

Състав[редактиране | редактиране на кода]

Членове на Национално дружество „Традиция“ в униформи на Българското опълчение на тържественото честване на 133-тата годишнина от
Освобождението на България

За началник на Българското опълчение е назначен генерал-майор Николай Столетов. Началник-щаб е полковник Ринкевич. Назначени са щабни офицери, полковник Енгелхардт и подполковник Фьодор Де Прерадович.

По своята численост и структура опълчението е сравнимо с усилена военновременна пехотна дивизия. Състои се от 3 бригади всяка в състав, 2 дружини от по 5 роти.

Командири на Опълченски бригади:

Командири на Опълченски дружини:

Командири на самостоятелни дружини:

  • VII-а подполковник Тизенхаузен,
  • VIII-а щабс-капитан Мерчански,
  • IX-а подполковник Лвов,
  • X-а майор Доршлунг,
  • XI-а подполковник Гаспаревски,
  • XII-а майор Корниловеч.

Командният състав е от общо 136 офицери. Сред тях са и българите – офицери и подофицери в Руската армия: подполковник Константин Кесяков, капитан Райчо Николов, поручик Петър Алексиев, поручик Делев, Петко Стоянов, Константин Шиваров, Атанас Узунов, Димитър Филов, Данаил Николаев, Стефан Любомски, подпоручик Стефан Кисов и Аврам Гуджев. Назначени са и дружинни лекари: Константин Бонев, Сава Мирков, Константин Везенков, Андрей Богданов, Иван Панов и Яков Петкович.

Опълченците преминават системна военна подготовка под непосредственото командване на руски офицери. Въоръжени са със стрелково оръжие, пушка „Шаспо“ обр. 1866 г. с тесак. Снабдяването се поема от бюджета на военното министерство и Московския славянски комитет.

Самарско знаме[редактиране | редактиране на кода]

Медал „За Руско-турската война“ (Русия)

Жителите на руския гр. Самара подаряват на Българското опълчение бойно знаме, наречено на града Самарско знаме. То е изработено още през 1876 г. и е предназначено за въстаналите през м. април българи. Знамето е връчено на 6 май 1877 г. в опълченски лагер край гр. Плоещ на III-а рота, III-а опълченска дружина от руския общественик и славянофил Пьотър Алабин и Ефим Кожевников . На него са образите на „Иверската Богородица“ и „Св. св. Кирил и Методий“ (днес се съхранява във Военно-историческия музей в София). След форсирането на река Дунав започва изграждане на 6 нови дружини, като в крайна сметка Опълчението надхвърля 10 000 души.

Участие във военните действия[редактиране | редактиране на кода]

Klane na Stara Zagora.JPG

Първоначално руското командване се отнася резервирано към Българското опълчение и му възлага помощни интендантски функции. Поставено е под управлението на княз Владимир Черкаски. Добрата подготовка на опълченците, ентусиазма и желанието за участие в реални бойни действия променят първоначалния замисъл. На Опълчението вече се гледа като на ефективна бойна част. Причислено е към Предния отряд на генерал-лейтенант Йосиф Гурко.

В края на май Българското опълчение напуска Плоещ и заедно с Предния отряд пресича река Дунав при Свищов на 22 юни, три дни по-късно влиза в Търново, след което пресича Стара планина.[5] Тук на 4 – 5 юли Опълчението влиза в първите си по-сериозни сражения – при село Уфланли и Казанлък.[5] Участва в боевете при Нова Загора, Джуранли и Стара Загора.

Знак „За отличие в Турската война въ 1877 и 1878 година.“

В началото на август 1877 г. е придадено към Шипченския отряд. Изнася основната тежест на Шипченската битка заедно с Тридесет и пети пехотен брянски полк и Тридесет и шести пехотен орловски полк. След затихване на боевете при връх Шипка е изтеглено за възстановяване. Участва в зимното преминаване на Южния отряд през Стара планина (под командването на генерал-лейтенант Фьодор Радецки). Проявява се в битката при Химитлийски проход, Шейновската битка и разгрома на Централната армия. Участва в прочистването на Източна България от скитащи остатъци на османски части, черкезка конница и башибозук в състава на Източния отряд.

Със забележителното си участие във войната, Българското опълчение се утвърждава като синоним на най-високите войнски добродетели на българската възрожденска нация. На Българското опълчение поетът Иван Вазов посвещава прочутата си ода „Опълченците на Шипка“.

Опълчението след Освобождението[редактиране | редактиране на кода]

От 28 януари/9 февруари 1878 г. началник на Българското опълчение е генерал-майор Вадим Давидов, а началник-щаб е подполковник Фьодор Келер. [6] Под негово командване Българското опълчение е трансформирано в Българска земска войска.

С приказ №13 от 15 юли 1878 г. 12-те дружини на българското опълчение са преименувани в пехотни дружини от Българската земска войска.[7] Отчислени са от състава на Руската армия.

Българско опълчение Българска земска войска
Първа опълченска дружина Първа пехотна софийска дружина
Втора опълченска дружина Втора пехотна кюстендилска дружина
Трета опълченска дружина Трета пехотна радомирска дружина
Четвърта опълченска дружина Двадесета пехотна пловдивска дружина
Пета опълченска дружина Двадесет и трета пехотна казанлъшка дружина
Шеста опълченска дружина Двадесет и четвърта пехотна ескизаграйска дружина
Седма опълченска дружина Девета пехотна търновска дружина
Осма опълченска дружина Дванадесета пехотна габровска дружина
Девета опълченска дружина Двадесет и шеста пехотна сливенска дружина
Десета опълченска дружина Двадесет и седма пехотна ямболска дружина
Единадесета опълченска дружина Шеста пехотна видинска дружина
Дванадесета опълченска дружина Петнадесета пехотна свищовска дружина

Личности[редактиране | редактиране на кода]

Сред известните личности, служили в опълчението са (подредени по азбучен ред на фамилните им имена):

Български генерали[редактиране | редактиране на кода]

Други[редактиране | редактиране на кода]

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • С. Кисов. „Българското опълчение в Освободителната Руско-турска война 1877 – 1878 г.“, София, 1902]
  • Р. Димитриев. „Боевете и операциите около Шипка през 1877 – 78 година“, София, 1902
  • Генерал-майор Н.Р. Овсяный. „Болгарское ополчение и земское войско“. К истории гражданского управления и оккупации в Болгарии в 1877 – 79 гг. (Издание Военно-Исторической комиссии Главного штаба), Санкт Петербург, 1904
  • „Полковник де-Прерадович. Из воспоминаний о рус.-тур. войне 1877 – 1878 гг.“, Санкт Петербург 1881
  • Е. Рынкевич. „Записки о Болгарском ополчении“ // Воен. Сборн. 1902 г., № 4. – Сборн. стат. И. С. Иванова. Кишинев, 1896
  • Д. Анучин. Князь В. „А Черкаский и гражданское управление в Болгарии в 1877 – 78 гг.“ (Р. Стар. 1895 – 96 гг.)
  • Leon Lamouche. „La Bulgarie dans le passe et le present“, Paris, 1892
  • „Освободителната война 1877 – 1878“, С., 1986, с.36

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Българското Опълчение, т. I, септември 1876-юли1877 г., Държавно военно издателство при МНО, С., 1956, документ № 207, с. 217 – 218.
  2. Българското Опълчение, т. I, септември 1876-юли1877 г., Държавно военно издателство при МНО, С., 1956, документ № 207, с. 217 – 218.
  3. Дойнов 2005, с. 274 – 278.
  4. Дойнов 2005, с. 278.
  5. а б Дойнов 2005, с. 278 – 279.
  6. Освободителната война 1877 – 1878, С., 1986, с.36
  7. Попов, В., Иванова, Ц., Велкова, Й. Българската земска войска 1878 – 1879 г., София, 1959, Държавно Военно Издателство, с. 60

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]