Българско опълчение

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Българското опълчение е българско военно съединение в състава на Действащата руска армия на Балканския полуостров в Руско-турската война от 1877 – 1878 г.

Съставът му включва предимно български доброволци, както и редовни руски военнослужещи и български офицери от Руската армия. Те се сражават на страната на Руската империя срещу Османската империя за Освобождение на България[1]. Българите, участвали в Българското опълчение, след Oсвобождението са наричани опълченци-поборници.

Знамето на Българското опълчение (ушито от Стилияна Параскевова, станало прототип за националното знаме на България)
Самарското знаме, връчено на 3-та рота от 3-та дружина

История[редактиране | редактиране на кода]

Командващият Опълчението генерал-майор Николай Столетов
Обелиск в Кишинев за първите дружини, сформирани в града
Параклис „Св. Александър Невски“ в Кишинев, посветен на опълченците и победата във войната

Сформиране[редактиране | редактиране на кода]

Най-ярката изява на Българското националноосвободително движение по време на Руско-турската война от 877 – 1878 г. е сформирането и действията на Българското опълчение.

Първоначалната идея за неговото организиране, структура, задачи и т.н. се разработва от генерал-майор Ростислав Фадеев в записката „Болгарское дело в турецкой войне“. Руското военно министерство, основавайки се на нея, съставя главните положения „за организирането на българската войска“ – проект за създаване на българска въоръжена сила с военно-полицейски, конвойно-етапни и помощни функции в състав от 3 бригади и 6 конни сотни. Предвижда се след Освобождението от тази въоръжена сила да бъде развито пълно опълчение. Окончателното решение за създаването на Българското опълчение е взето от руския император Александър II на 13 ноември 1876 г. по време на съвещание, в което участват великият княз Николай Николаевич и военният министър генерал Дмитрий Милютин.

На 17 април 1877 г. (по нов стил 29 април 1877 г.) главнокомандващият Действащата руска армия на Балканския полуостров велик княз Николай Николаевич издава заповед № 40 за създаването му[2]. Императорът утвърждава „Правила за създаването на Българското опълчение“. Като основна задача на опълчението е определено оказването на съдействие на руските войски главно чрез поддържане на реда в освободените български земи. Фактическото създаване на съединението започва на 31 март 1877 г.

Още през есента на 1876 година в Кишинев се събират около 700 български доброволци, които са издържани там от Кишиневското българско общество със съдействието на руски славянофилски организации. Първата редовна част на Опълчението е сформирана в Кишинев под ръководството на генерал-майор Николай Столетов в средата на декември – тя се нарича Пеши конвой при главнокомандващия и наброява около 300 души, главно българи от Кишинев и Южна Бесарабия. В деня на обявяването на войната – 12 април 1877 година, опълченците участват във военен парад в Кишинев в присъствието на император Александър II. По онова време Българското опълчение наброява около 1 400 души, половината от тях българи от Украйна и Бесарабия[3].

В края на април с.г. Опълчението е прехвърлено в Плоещ, където към него се присъединяват много доброволци от Сръбско-турската война[4]. Личният състав на опълчението се разраства след преместването на лагера край Плоещ. Формирани са 6 дружини. Броят на опълченците достига 7 400 души преди началото на войната. До създаване на планираните конни сотни не се стига. По-късно са създанени още 6 дружини – в началото на войната през лятото на 1877 г.

Подборът на доброволците е извършен от Комисия за приемането на доброволци, която преценява годността на кандидатите за военна служба. В редиците на опълчението са приети българи-доброволци от 14 до 65-годишна възраст. Личният състав е набран предимно от опитни бойци – участници в национално-революционното движение и Сръбско-турската война от 1876 година. Съдействие за набиране на доброволци оказва Българското централно благотворитерно общество в Румъния и Славянските благотворителни комитети в Русия. Опълченците са с права на военнослужещи от Руската армия.

Структура[редактиране | редактиране на кода]

За началник на Българското опълчение е назначен генерал-майор Николай Столетов. Началник-щаб е полковник Ринкевич. Назначени са щабни офицери – полковник Енгелхардт, подполковник Фьодор Де Прерадович и др.

По своята численост и структура опълчението е сравнимо с усилена военновременна пехотна дивизия. Състои се от 3 опълченски бригади, всяка от които в състав от 2 опълченски дружини от по 5 роти. Отделно към него се числят създадените по-късно още 6 самостоятелни дружини.

Членове на Национално дружество „Традиция“ в униформи на Българското опълчение на тържественото честване на 133-тата годишнина от Освобождението на България

Командири на опълченски бригади:

Командири на опълченски дружини:

  • I-ва – подполковник Константин Кесяков,
  • II-ра – майор Куртянов,
  • III-та – подполковник Павел Калитин,
  • IV-та – майор Редкин,
  • V-та – подполковник Нишенко,
  • VI-та – майор Беляев.

Командири на самостоятелни дружини:

  • VII-ма – подполковник Тизенхаузен,
  • VIII-ма – щабс-капитан Мерчански,
  • IX-та – подполковник Лвов,
  • X-та – майор Доршлунг,
  • XI-та – подполковник Гаспаревски,
  • XII-та – майор Корниловеч.

Командният състав е от общо 136 офицери. Сред тях са и българи офицери и подофицери на редовна служба в Руската армия:

Назначени са дружинни лекари, сред които са българите Константин Бонев, Сава Мирков, Константин Везенков, Андрей Богданов, Иван Панов, Яков Петкович.

Опълченците преминават системна военна подготовка под непосредственото командване на руски офицери. Въоръжени са със стрелково оръжие – пушка „Шаспо“ обр. 1866 г. с тесак. Снабдяването се поема от бюджета на военното министерство и Московския славянски комитет.

Самарско знаме[редактиране | редактиране на кода]

Жителите на руския град Самара подаряват на Българското опълчение бойно знаме, наречено на града Самарско знаме. То е изработено още през 1876 г. и е било предназначено за участниците в Априлското въстание в България.

Знамето е връчено на 6 май 1877 г. в опълченски лагер край Плоещ на III-та рота, III-та опълченска дружина от руския общественик и славянофил граф Пьотър Алабин и Ефим Кожевников. На него са изобразени „Иверската Богородица“ и братята Кирил и Методий. (Днес то се съхранява във Националния военноисторически музей в София.) След форсирането на река Дунав започва изграждане на 6 нови дружини, като в крайна сметка личният състав на Опълчението надхвърля 10 000 души.

Военни действия[редактиране | редактиране на кода]

Klane na Stara Zagora.JPG

Първоначално руското командване се отнася резервирано към Българското опълчение и му възлага помощни интендантски функции. Поставено е под управлението на княз Владимир Черкаски. Добрата подготовка на опълченците, ентусиазмът и желанието за непосредствено участие в бойни действия променят първоначалния замисъл. На Опълчението вече се гледа като на ефективно бойно формирование. Причислено е към Предния отряд на генерал-лейтенант Йосиф Гурко.

В края на май Българското опълчение напуска Плоещ и заедно с Предния отряд пресича река Дунав при Свищов на 22 юни, 3 дни по-късно влиза в Търново, след което преминава Стара планина[5]. В нейното южно подножие влиза на 4 – 5 юли в първите си по-сериозни сражения – при село Уфланли и Казанлък[5]. Участва в боевете при Нова Загора, при Джуранли и при Стара Загора.

В началото на август 1877 г. е придадено към Шипченския отряд. Изнася основната тежест на Шипченската битка заедно с Тридесет и пети пехотен брянски полк и Тридесет и шести пехотен орловски полк. След затихване на боевете при връх Шипка е изтеглено за възстановяване.

Участва в зимното преминаване на Южния отряд през Стара планина под командването на генерал-лейтенант Фьодор Радецки. Проявява се в битката при Химитлийски проход, Шейновската битка и разгрома на Централната армия. Участва в прочистването на Източна България от скитащи остатъци от османски части, черкезка конница и башибозук в състава на Източния отряд.

Със забележителното си участие във войната Българското опълчение се утвърждава като синоним на най-високите воински добродетели на българската възрожденска нация. На Българското опълчение поетът Иван Вазов посвещава прочутата си одаОпълченците на Шипка“.

След Освобождението[редактиране | редактиране на кода]

От 28 януари (9 февруари) 1878 г. началник на Българското опълчение е генерал-майор Вадим Давидов, а началник-щаб е подполковник Фьодор Келер[6]. Под тяхно командване Българското опълчение е преобразувано в Българска земска войска по подобие на едноименното българско формирование в Руската армия по време на Руско-турската война (1806 – 1812) и Руско-френската война (1812).

С приказ № 13 от 15 юли 1878 г. 12-те дружини на българското опълчение са преименувани в пехотни дружини от Българската земска войска[7]. Отчислени са от състава на Руската армия.

Медал „За Руско-турската война“ (Русия)
Знак „За отличие в Турската война в 1877 и 1878 година“
Българско опълчение Българска земска войска
Първа опълченска дружина Първа пехотна софийска дружина
Втора опълченска дружина Втора пехотна кюстендилска дружина
Трета опълченска дружина Трета пехотна радомирска дружина
Четвърта опълченска дружина Двадесета пехотна пловдивска дружина
Пета опълченска дружина Двадесет и трета пехотна казанлъшка дружина
Шеста опълченска дружина Двадесет и четвърта пехотна ескизаграйска дружина
Седма опълченска дружина Девета пехотна търновска дружина
Осма опълченска дружина Дванадесета пехотна габровска дружина
Девета опълченска дружина Двадесет и шеста пехотна сливенска дружина
Десета опълченска дружина Двадесет и седма пехотна ямболска дружина
Единадесета опълченска дружина Шеста пехотна видинска дружина
Дванадесета опълченска дружина Петнадесета пехотна свищовска дружина

Личности[редактиране | редактиране на кода]

Сред известните личности, служили в опълчението, са следните воини (подредени по азбучен ред на фамилните им имена):

Български генерали
Други воини
Паметна плоча пред дома на опълченеца Георги М. Милков във Варна

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Бележки и източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Българското Опълчение, т. I, септември 1876-юли1877 г., Държавно военно издателство при МНО, С., 1956, документ № 207, с. 217 – 218
  2. Българското опълчение, т. I, септември 1876 - юли 1877 г., Държавно военно издателство при МНО, С., 1956, документ № 207, с. 217 – 218
  3. Дойнов 2005, с. 274 – 278.
  4. Дойнов 2005, с. 278.
  5. а б Дойнов 2005, с. 278 – 279.
  6. Освободителната война 1877 – 1878, С., 1986, с. 36
  7. Попов В., Иванова Ц., Велкова Й., „Българската земска войска 1878 – 1879 г.“, София, 1959, Държавно военно издателство, с. 60

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • С. Кисов. „Българското опълчение в Освободителната Руско-турска война 1877 – 1878 г.“, София, 1902]
  • Р. Димитриев. „Боевете и операциите около Шипка през 1877 – 78 година“, София, 1902
  • Генерал-майор Н.Р. Овсяный. „Болгарское ополчение и земское войско“. К истории гражданского управления и оккупации в Болгарии в 1877 – 79 гг. (Издание Военно-Исторической комиссии Главного штаба), Санкт Петербург, 1904
  • „Полковник де-Прерадович. Из воспоминаний о рус.-тур. войне 1877 – 1878 гг.“, Санкт Петербург, 1881
  • Е. Рынкевич. „Записки о Болгарском ополчении“ // Воен. Сборн. 1902 г., № 4. – Сборн. стат. И. С. Иванова. Кишинев, 1896
  • Д. Анучин. Князь В. „А Черкаский и гражданское управление в Болгарии в 1877 – 78 гг.“ (Р. Стар. 1895 – 96 гг.)
  • Leon Lamouche. „La Bulgarie dans le passe et le present“, Paris, 1892
  • „Освободителната война 1877 – 1878“, С., 1986, с. 36

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]