Бяла (област Русе)
Вижте пояснителната страница за други значения на Бяла.
Бяла | |
---|---|
Центърът на Бяла с часовниковата кула и сградите на общината (вляво и дясно) |
|
Общи данни | |
Население |
8831 (ГРАО, 2015-03-15)*![]() |
Землище | 86,862 km² |
Надм. височина | 54±1 m |
Пощ. код | 7100 |
Тел. код | 0817 |
МПС код | Р |
ЕКАТТЕ | 7603 |
Администрация | |
Държава | България |
Област | Русе |
Община – кмет |
Бяла (Област Русе) Димитър Славов (ГЕРБ) |
Адрес на общината | |
пл. „Екзарх Йосиф I“ 1 Тел. 0817/726 – 63 Факс: 0817/746 – 34 |
|
Бяла в Общомедия |
Бя̀ла е град по поречието на река Янтра в област Русе, Централна Северна България. Той е административен и стопански център на едноименната община Бяла.
Населението на града е 8661 жители по настоящ адрес (15 март 2017) [2][1][3][4], което го прави второто по големина населено място в областта.
География[редактиране | редактиране на кода]
Градът е разположен в централната част на Дунавската хълмиста равнина, край река Янтра, на 54 m надморска височина. Шосейни пътища водят за Русе (55 km), Плевен (98 km), Свищов (48 km), Велико Търново (55 km) и Попово (49 km).
На 7 km в посока Велико Търново е разположен квартал Гара Бяла. Там се намира железопътната гара, поддържаща железопътната линия Русе – Горна Оряховица (София), както и редица фирми от индустрията в града.
Релефът на Бяла е равнинно-хълмист. Градът е разположен в долината на Беленската река и на хълмовете около нея. Естествено е защитен от релефа на местността от север. Почвите са черноземни и горски. Климатът е умерено континентален – с горещо лято и студена зима. Поради географското положение на Бяла преобладават западните, северозападните и североизточните ветрове, ориентирани главно по речните долини.
Население[редактиране | редактиране на кода]
Брой[редактиране | редактиране на кода]
Долната таблица показва изменението на населението на града в периода след Втората световна война (1946 – 2019):[1][3][4]
година | 1946 | 1956 | 1965 | 1975 | 1985 | 1992 | 2001 | 2005 | 2007 | 2009 | 2011 | 2016 | 2019 |
---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|---|
население | 6352 | 7854 | 9362 | 10 555 | 11 030 | 11 222 | 10 006 | 9581 | 9282 | 9015 | 8457 | 7705 | 7459 |
Източници: Национален статистически институт[1], „Citypopulation.de“[3] и „Pop-stat.mashke.org“[4] |
Етническа принадлежност[редактиране | редактиране на кода]
Според официалното преброяване от 2011 г. населението на град Бяла се състои от: [5]
- българи – 6892 (81,5 %)
- турци – 301 (3,56 %)
- цигани – 890 (10,52 %)
- други – 12 (0,14 %)
- неопределили се – 53 (0,63 %)
- неотговорили – 309 (3,65 %)
История[редактиране | редактиране на кода]
Името на Бяла произлиза от белия цвят на близките скали. Отначало хората, заселени в района на трите хълма, нарекли селището „Бяла земя“. По-късно за краткост го наричали само Бяла.
Бяла до XIX век[редактиране | редактиране на кода]
При археологически разкопки около Бяла са открити части от зидове, глинени съдове и монети от римско време.
Изследванията показват, че около бреговете на река Янтра през IV – V век е съществувала римската крепост „Градището“ за охрана на пътя. В покрайнините на града са намерени и тракийски надгробни могили.[6]
Преди Средновековието югоизточно от града на около 7 km в Беленската гора е имало селище Пуста Бяла, наречено така по-късно след като опустява заради чумна епидемия. Оцелелите хора се заселват в същото направление на 1 – 2 km от сегашния град, където основават селището Нова Бяла (Ени Беле).[7]
Според един от изводите на сегашното си място Бяла съществува поне от края на XV век и населението му е над 100 души, без войниганите. Съществува легенда, че на човек от Нова Бяла се изгубила свинята с прасенцата. Той тръгнал да я търси и я открива близо до брега на река Янтра. Мястото му харесва и се преселва там. След това споделя с други хора от Нова Бяла, които го последват и така постепенно селището се премества на днешното си място.
Селището се споменава за пръв път в турски регистър на ленните владения в Никополския санджак през 1544 – 1545 г. Записано е, че селото се владее от началника на мулетарите Хазър Балъ заедно с черибашията на войниганите. Поименно са описани жителите на Бяла – 17 християнски и 2 мюсюлмански домакинства. Поради непосилните данъци, налагани от турската власт 5 от християнските семейства са напуснали домовете си, когато е наближило времето за регистрация на данъкоплатците. Писарят отбелязва, че са били „укрити“ и ги присъединява към раята на селото. Записани са имената на 5 нови войнигани. От първата половина на XVI век тук живеят и мюсюлмани. Общият брой на населението е 250 – 300 души, от които повечето са българи. [7]
В друг турски регистър от 22 август 1618 година, наречен „Кратък регистър на джизието от неверниците във вилаета Търново", е записано, че Бяла е само 5 къщи. Не е известно защо българското население е намаляло толкова бързо. След Чипровското въстание през 1688 година в северната и северозападна част на Бяла се заселват за постоянно турци. Близо до мегдана и беленската рекичка, в долния район на днешната гимназия, до XX век те са имали джамия, превърната впоследствие в турско училище. [7]
На 30 септември 1790 г. в тогавашното село Бяла е екзекутиран от двама капуджии по заповед на султан Селим III влашкият господар Николай Маврогени. [8]
В Никополски регистър за данъка „джизие“ от първата половина на XIX в. село Бяла е описано с около 146 къщи българско население. През 1831 – 37 г. е обхванато от чумна епидемия. През 1845 г. тук е учителствал Петко Славейков. Феликс Каниц описва града през 1871 г. като средище на разнообразни занаяти – абаджийство, мутафчийство, кожухарство и др., с чаршия и много дюкяни. В края на османското владичество Бяла наброява 258 български къщи със 773 души и 50 мюсюлмански къщи със 131 души.[7]
Бяла е свързан с Априлското въстание. След неуспешния му край оттук минават на път за Румъния апостолите Панайот Волов, Георги Икономов и въстаникът Стоян Ангелов. Те са открити в западните покрайнини на Бяла случайно от срещнал ги турчин. Укриват се в една колиба, когато са нападнати от турска потеря. Влизат в престрелка, при която Волов е ранен. Отстъпват към придошлата река Янтра, опитват се да я преплуват и се удавят в нея на 23 май 1876 г. Днес на това място близо до Беленския мост се издига паметник с бюста на Панайот Волов. [7]
Бяла през Руско-турската освободителна война[редактиране | редактиране на кода]
През Руско-турската освободителна война Бяла е второто освободено селище от османско владичество в България след Свищов. Освободен е на 5.7.1877 г. По обяд руско-румънски войски, командвани от генерал-майор Александър Арнолди, спират до моста на Колю Фичето на р. Янтра. Там са посрещнати по стар български обичай с хляб и сол от българското население, приветствани от учителя Стефан Маринов и благословени от свещеника Иван Попстефанов. Селяните приготвят храна за войската в големи бакърени съдове.
Същия ден Трета сотня от 20-и казашки полк води сражение северозападно от Бяла с башибозуци и конни черкезки отряди, които искат да ограбят и опожарят селото. Войниците заемат височините около селището и се окопават. Вечерта 12-и драгунски Стародубовски полк и 19-а конна батарея от Първа бригада на 12-а кавалерийска дивизия навлизат и освобождават Бяла, без да срещнат особена съпротива, тъй като местният владетел Мехмед бей преждевременно е напуснал селището.
На следващия ден началникът на щаба на Русчушкия отряд ген. л-т Ванновски влиза в Бяла с 33-та пехотна дивизия, командвана от ген. л-т фон Дризен.
Важното стратегическо положение на Бяла на кръстопът между градовете Русе, Търново, Свищов и Попово е оценено от руското командване. От 29 юли до 13 август 1877 г. в днешния Музей на Руско-турската освободителна война в Бяла е главната щабквартира на руския император Александър II. Преди това сградата е била харем на Мехмед бей. Александър II е посрещнат тържествено от местното население на Беленския мост. Пребиваващите в Бяла руски войници се построяват в шпалир заедно с коменданта на селото полковник Дорошенко. Учителят Стефан Маринов произнася приветствие на руски език. Кметът Гено Пометков поднася на гостите хляб и сол. Шествието се отправя към центъра на селото. Улицата, по която е минало, днес се нарича „Цар Освободител“.
Отслужен е молебен в църквата от свещеника Иван Попстефанов. Главната щаб квартира се настанява в двора на голямата полуразрушена къща на Мехмед бей и в някои други къщи. По случай рождения ден на руската императрица и в чест на Александър II по предложение на учителя Стефан Маринов е организирано тържествено посрещане от местното население с музика от гъдулки, гайди и тъпани. На мегдана до щаб-квартирата пред руския император и командването играят заедно на хорото българи от Бяла и околните села, руски офицери и войници. Александър II е настанен на своеобразен трон на каруца с дълги ритли, постлани с пъстри черги. Беленските моми Русана и Христина Върбанови играят пред царя българска ръченица и той ги дарява с по една жълтица. Този празник с руския император е отбелязан като събитие в чуждестранния печат. На него българският поет и писател Иван Вазов посвещава стихотворението „Царят в Бяла“.[7]
В Главната квартира в Бяла Генералният щаб провежда 2 военни съвета, които взимат стратегически решения за цялостния ход на войната. В първия съвет, на 2 август, участват императорът Александър II, военният министър Дмитрий Милютин, главнокомандващият на Балканския фронт Николай Николаевич, наследникът на императора – Великият княз Александър Александрович, командир на Русчушкия отряд и началникът на щаба на действащата армия генерал Непокойчица. Военният съвет решава: Предният отряд, командван от генерал Йосиф Гурко да се оттегли на Балкана; Русчушкият отряд да заеме отбранителни позиции; Да не се предприема настъпление, докато не бъде превзет Плевен; Да се повика на бойното поле гвардията на Русия. След 1 седмица в Бяла пристигат генерал Гурко и бъдещият български княз Александър Батенберг, които се включват във втория военен съвет на 10 август. До 13 август в Бяла присъстват още граф Николай Игнатиев, лекарят Сергей Боткин, историкът Владимир Сологуб, художникът Павел Ковалевски и други военни и граждански дейци. [7],[9]
Императорът напуска Бяла по здравословни причини на 2 август след съвета и се установява в село Горна Студена, Великотърновско, а на 13 август 1877 година Главната квартира се премества там. Преди заминаването си той подарява за спомен на църквата в Бяла 6 камбани с различна големина, два комплекта свещенически одежди и други вещи.
Населението на Бяла и съседните села активно подпомага руските войски в приготовленията да се спре настъплението на турските групировки от големия крепостен четириъгълник Русе – Шумен – Варна – Силистра към Плевен и София. От 13 до 24 август на двата бряга на река Янтра са построени военни укрепления за 18 батальона. Силни укрепления са направени на десния бряг около селото, а на левия е избрана ариергардна позиция. Всеки ден по 300 – 350 мъже са помагали при изкопаването на траншеи, гнезда за оръдията и всичко необходимо за укрепване позициите по височините около селото. Дислоцирани са 45 батареи, 210 оръдия, около 100 артилерийски прикрития и 30 км път, който свързва двете отделни позиции. Построяват два дървени моста на река Янтра. В селото са складирани много храни и медикаменти.
В Бяла са направени 2 военновременни болници: 48-а болница – в къщата на Мехмед бей след оттеглянето на Главната квартира и в 30 палатки с покрив от кожа (юрти), 16 големи и 10 малки палатки недалеч от Ханищата в близост до левия бряг на река Янтра; 56-а болница – в големия сайвант на Иван Узунтонев, вдясно от дерето под хълма Бабина патка. На 22 август 1877 г. в нея са настанени 800 ранени от битката при Абланово. При болницата има 10 сестри, 5 студенти от медицинската академия и целия останал състав на полевата болница. Тук се лекува от раните си руският писател-демократ Всеволод Гаршин, който тогава е 22-годишен студент, записан в армията като доброволец. Ранен е при село Светлен (Аязлар) на 23 август 1877 година.

По време на лечението в Бяла той пише разказа „Четири дни", очерка „Аязларското сражение" и „Из спомените на редника Иванов". С тези произведения той влиза в руската литература. [9]
Известният лекар Сергей Боткин казва, че „населението на Бяла не познава медицината и няма навик да се лекува, а използва само знахари и отлежава болестта“. По негов съвет потапят тифусно болните заедно с носилките в река Янтра за понижаване на температурата на телата им, което дава добри резултати.
През есента на 1877 г. военновременните болници в Бяла са инспектирани от известния руски хирург академик Николай Пирогов. Той ги оценява много високо и смята, че „двете болници изпълняват дейността на четири такива“.
Като милосърдна сестра в 48-а болница работи и баронеса Юлия Вревская. Настанява се в къщата на Иван Хаджиев в центъра на Бяла. Всяка сутрин изминава по 3 km до 48-а болница, където 5 сестри се грижат за 400 души тежко ранени. През декември 1877 г. тя наема каруца и отива по собствено желание в Обретеник на първа бойна линия. В края на месеца се връща в Бяла. При обслужването на заболелите от тифус тя се заразява и след тежки страдания умира на 5 февруари 1878 г. Погребана е в двора на болницата (сегашния музей). Френският писател Виктор Юго я нарича ”Розата на Русия, откъсната на българска земя”. Гробът на Вревская винаги е покрит с цветя. [9]
Бяла след Освобождението[редактиране | редактиране на кода]
По предложение на народния представител на Бяла Ангел Крушков на 7 септември 1891 година Народното събрание обявява Бяла за град.
За икономиката на града след Освобождението важна роля играят Беленските ханища. Това е квартал, намиращ се западно от Беленския мост, в който са построени 9 хана и една гостилница. С изграждането на железопътната линия Русе – Търново значението им постепенно намалява.
Местният пазар в началото се е правел в неделя, след това в четвъртък.
Направена е казарма извън града (сега там се намира психоболница), изградени са сиропиталищно училище и ветеринарна лечебница (която съществува и до наши дни).[9]
Бяла при социализма[редактиране | редактиране на кода]
Градът се променя след 1944 година. Построени са сградите на пощата, универсалния магазин, болницата, читалището, хотел-ресторант „Янтра", Държавна спестовна каса, Автогарата, МВР, административната сграда на Градския народен съвет. Надграждат се съществуващите сгради на Българска народна банка и Народния съд. За кратко време градът е електрифициран и е изградена навсякъде водопроводна мрежа.
Прокарва се нов главен път край Беленската река. Улиците са асфалтирани. Открита е градска автобусна линия между града и ж. п. гарата.
Изградени са бетонни стълби до високите квартали Банка махала, Турската махала, Катараето и Освобождение. [9]
Бяла при демокрацията[редактиране | редактиране на кода]
През XXI век е благоустроен и разширен централният площад на града. Построено е ново кръгово кръстовище на изхода от града до Беленския мост, което е открито на 30 ноември 2010 г. – 4 години след най-голямата катастрофа на това място през декември 2006 г., когато загиват 16 души. През 2014 – 2015 г. по проекти е подменена водопроводната инсталация, канализацията и са асфалтирани повечето улици, както и пътя Бяла – Копривец.[10]
Религии[редактиране | редактиране на кода]
Населението изповядва основно православие. В центъра на града е издигнат храмът „Свети Георги“, който масово се посещава на празници. Църквата не е голяма, но е добре устроена. В града има изповядващи исляма. В северната част на града има турска махала. Ромското население обитава квартал „Освобождение“ на югоизточния край на града, вляво от изхода за Попово, на южния склон на хълма „Бабина патка“.
Икономика[редактиране | редактиране на кода]
Бяла е център на обширна плодородна селскостопанска област. Градът е с удобно географско разположение на пътищата Москва – Букурещ – Русе – Велико Търново – Истанбул и София – Плевен – Шумен – Варна. До 1990 г. е с много добре развита лека промишленост, най-вече по отношение на хранително-вкусовата, шивашката и дървопреработвателната, както и електрониката – завод за печатни платки. Химическото производство и машиностроенето са осигурявали работа на голяма част от населението в региона. В днешно време шивашката промишленост е отново възродена, като предоставя препитание на над 200 работници.
Днес по-голямата част от бизнеса е наследник на предприятията от социализма. Сред тях са 2 винпрома, мандра, месодобивни фирми, машиностроителен завод „Модул АД“ (производител на редуктори, съединители, зъбни колела, улични фенери) и др.
В промишлената зона между града и гарата функционират месокомбинат „Надежда М“ ООД, хотел, мотел, автосервизи, бензиностанции на „Петрол“, „OMV“ и „Лукойл“, цех за брезентови покривала „Белсистемс“.
В квартал Гара Бяла са разположени редица фирми, обслужващи града и произвеждащи продукция за износ. В миналото е функционирал завод за латексови продукти „Латекс“ АД, който в днешно време е разделен на малки халета, отдадени под наем на фирми като „Булмаркет ДМ“, Русе (склад за петролни продукти), „Стедия“ ООД, Русе (магазин за строителни материали), „СФК Инструмент“ ООД (металообработващ цех).
В периода след 2005 г. в Бяла се наблюдава развитие на строителната дейност на жилищни сгради и съоръжения от частни строителни фирми. От тях по-известни са „Бяластрой“ ООД и Строителна група към „БЕСКУ“ ООД.
Туризъм[редактиране | редактиране на кода]
На 5 km от града в посока Попово, се намират хижи, заобиколени от широколистни и иглолистни насаждения в лесопарк „Бяла“.
Обществени институции[редактиране | редактиране на кода]
В град Бяла има 2 средни училища, 1 основно училище, 2 начални училища, 3 целодневни детски градини с детски ясли [11], читалище, 2 болници, Районна станция на съобщенията, Районно полицейско управление, Противопожарна служба, Районен съд, 2 нотариални служби с нотариуси, Автогара, Ж. п. гара, Клонове и офиси на няколко банки.
- Средно общообразователно училище „Панайот Волов“ – град Бяла
- Професионална гимназия – град Бяла
- Основно училище „Никола Йонков Вапцаров“ – гара Бяла
- Начално училище „Петко Рачев Славейков“ – град Бяла
- Начално училище „Св. св. Кирил и Методий“ – град Бяла
- Целодневни детски градини с детски ясли „Стадиона“, „Пролет“ и „Първи юни“ – град Бяла
- Народно читалище „Трудолюбие 1884“:
- Любителски състави:
- Група за автентичен фолклор „Янтра“
- Група за шлагерни и стари градски песни „Нежни звуци“
- Детски състав за стандартни и латиноамерикански танци
- Самодеен театър. Трупата се състои от учители, ученици, културни дейци и самодейци
- Клубове: Арт-студио „Слънце“, Клуб „Приятели на книгата“, Литературен клуб, Клуб „Млади беленски дарования“
- Школи. Обучителни курсове: Школа по латиноамерикански танци, Школа по народни танци, Школа по китара
- Библиотека. Интернет-център по Програма „Глобални библиотеки“
- Любителски състави:
- Многопрофилна болница за активно лечение „Юлия Вревская“
- Държавна психиатрична болница
- Районно полицейско управление
- Районна служба „Пожарна и аварийна безопасност“
- Районен съд
- Железопътната гара е в квартал „Гара Бяла“, на 7 km от автогарата, която е в южната част на града. Свързани са с градска автобусна линия.
- Клонове на банки: ДСК, ОББ, Райфайзенбанк, офис на Сибанк.
Забележителности[редактиране | редактиране на кода]
Беленският мост[редактиране | редактиране на кода]
Беленският мост на река Янтра е построен през 1865 – 1867 г. по заповед на Русенския валия Мидхат паша от майстор Колю Фичето. В отговор на офертата на френските инженери за цена на строежа 2 милиона гроша, самоукият български майстор заявява: „Паша ефенди, ако моста на Бяла не построя по теркя си за 700 000 гроша, вземи ми главата!“. Залагайки честта и живота си, той спазва обещанието си и построява моста от дялан камък от варовик и хоросан за 2 години с труда и активното участие на местното население.
Музей на Освободителната руско-турска война[редактиране | редактиране на кода]
На Втория конгрес на Поборническо-опълченската корпорация през 1892 г. е взето решение да се издигне паметник на Цар Освободител Александър II и Дом на българските ветерани поборници-опълченци. За целта Върховният поборнико-опълченски комитет с председател Стоян Заимов свиква на 18 септември 1899 г. първото заседание на комитета. Взето е решение комитетът да се нарича „Цар Освободител Александър II“. Дружество на комитета в Бяла се създава на 18 февруари 1901 година.
През август 1901 г. Стоян Заимов, придружен от Никола Обретенов – областен управител на Русе, посещава Бяла, за да събере сведения за гибелта на Панайот Волов и другарите му и да прибере някои вещи за музея на българското възраждане и освобождение. На обяд у депутата Ангел Крушков стават разисквания какво да се прави с бившата къща на Мехмед бей, служила за негов харем, а по време на Освободителната война – за главна квартира на руския император Александър II. Някои от гостите предлагат да се превърне в класно училище за „каквото бил употребен по-рано“, други – да се превърне в сиропиталище за сирачета, трети – за приют за сакати, слепи и пр. Заимов заявява на събеседниците си, че харемът ще се превърне „във военно-исторически музей, в къща музей“.
Харемът е откупен от държавата през 1879 г. В продължение на 10 години служи на общината за училище. След това е изоставен и разграбен. През март 1904 г. от София идва държавна комисия по отчуждаването на околните места за парк на музея. Общинският съвет отстъпва на Комитета „Цар Освободител“ мястото, на което е построена обозната сая на общината. По-късно са отстъпени и камъните на саята, с които е построена част от оградата на музея.
По време на посещението си в Русия през декември 1901 – януари 1902 г. за уреждане на 25-годишнината от Шипченската епопея Заимов споделя идеята си с военния министър генерал Куропаткин. По време на тържествата генералът уверява Заимов, че Николай II е наредил да бъде отпуснато всичко необходимо за изграждане и уреждане на мавзолея в Плевен и къщите-музеи в Бяла, Плевен, Горна Студена и Пордим.
По лична заповед на Николай II са отворени военните складове, военно-историческите музеи в Санкт Петербург, арсеналите и архивите на Зимния дворец. След 3 месеца търсене ротмистър Ганчев успява да намери и прибере всичко, отбелязано в списъците, за нуждите на военно-историческите музеи. Подаръците и бъдещите експонати са натоварени на няколко влака, придружени от военни команди, и са складирани на пристанището в Одеса.
Музеят е открит през 1907 г. от Стоян Заимов. В двора му е и гробът на баронеса Юлия Вревская и медицинската сестра Мария Неелова.

Градска часовникова кула[редактиране | редактиране на кода]
Замислена е като камбанария на старата беленска църква, но никога не е изпълнявала тази роля. По време на Османското владичество е било забранено да има къщи и християнски църкви, по-високи от къщата на местния бей. Завършена е като часовникова кула през 1872 година и струва 13 000 гроша, дадени от беленския еснаф. В долната си част тя е 3,45 m, височина на каменното тяло 9,50 m, с кулата отгоре – общо 15,25 m. През 1932 година горната дървена част е заменена с железобетон. От 1906 година до днес тя служи за градски часовник.
Паркове[редактиране | редактиране на кода]
- Градски парк и стадион в източната част на града до Районната болница.
- Вдясно след изхода за Попово, на 7 km от града, се намира Лесопаркът с Беленската гора.
Православна църква „Свети Георги"[редактиране | редактиране на кода]
Тя е издигната в старобългарски стил през 1915 г. В основите ѝ поборникът Филип Симидов е положил къс от знамето на Ботевата чета. Изографисана е през 1923 г. и следващата 1924 година е осветена.
Паметници[редактиране | редактиране на кода]
- Паметник на Юлия Вревская в центъра на града
- Паметник на Панайот Волов на кръстовището на изхода за Русе
- Паметник на Николай Пирогов, построен през 1977 г. от Български червен кръст до бившето кино
- Паметник на загиналите в Бяла руски офицери и войници, намиращ се в квартал „Ханищата“, близо до двата моста над Янтра, на пътя Русе – Велико Търново
- Паметник на Колю Фичето в западния край на Беленския мост, построен от него
- Паметни плочи на опълченци от Бяла
- Мемориален комплекс на загиналите във войните граждани на Бяла и региона в центъра на града
- Паметник на богинята на лова Диана в Беленската гора [12]
Редовни събития[редактиране | редактиране на кода]
- 2 март – тържествена заря по случай националния празник на България 3 март
- 6 май – празник на града, организира се ежегоден панаир с люлки, литературни и други културни празници
- 24 май – тържествено отбелязване на деня на българската просвета и култура и на славянската писменост
- 5 юли – тържествено отбелязване на деня на освобождението на Бяла
Личности[редактиране | редактиране на кода]
- Юлия Вревская (1838 – 1878), починала в Бяла
- Иван Северняшки (1943), поет, член на Съюза на свободните писатели в България
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ а б в г Население по градове и пол в България, НСИ.
- ↑ Таблица на населението по постоянен и настоящ адрес, ГРАО, 15 март 2017.
- ↑ а б в Население – градове в България, WorldCityPopulation.
- ↑ а б в Население – градове в България, pop-stat.mashke.org.
- ↑ Етнически състав на населението на България – официално преброяване от 2011 г.
- ↑ БЯЛА – градът, работещ с швейцарска точност
- ↑ а б в г д е ж Споделена памет – миналото на моя роден град, My virtual classroom, 21 октомври 2015. Посетена на 24 май 2017 г.
- ↑ Nicolae Mavrogheni
- ↑ а б в г д Христо Христов: „Бяла – кратка история“
- ↑ Откриха новото кръгово кръстовище край Бяла, btv новините, 30 ноември 2010, 20:49 ч.; обновена на 24 ноември 2014, 13:42 ч.
- ↑ Училища и детски градини с ясли в Община Бяла
- ↑ Русева, Д. – Град Бяла – опит за етнографски очерк
Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]
- Официален сайт на община Бяла
- История на Бяла, сдружение „Опора“
- Мутафчийство
- Бяла. Музей „Освободителна война“
- 50 г. гр. Бяла – Музей „Освободителна война“
- Средно Общообразователно Училище „Панайот Волов“ – гр. Бяла
- СУ „Панайот Волов“
- Читалище „Трудолюбие“, Guide-Bulgaria.com
- МБАЛ – гр. Бяла с ремонт за над 4,5 милиона лева
- Държавна психиатрична болница – Бяла
- Радио и телевизия в Бяла
|