Бяла (Област Русе)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Бяла.

Бяла
BigbenByala.JPG
Центърът на Бяла с часовниковата кула и сградите на общината (в ляво и дясно)
България
Red pog.png
Бяла
Област Русе
Red pog.png
Бяла
Общи данни
Население 8 831 (ГРАО, 2015-03-15)*
Понижение 8 457 (НСИ)
Землище 86,862 km²
Надм. височина 55 m
Пощ. код 7100
Тел. код 0817
МПС код Р (Р)
ЕКАТТЕ 7603
Администрация
Държава България
Област Русе
Община
   - кмет
Бяла (Област Русе)
Кольо Келерджиев
(БСП)
Адрес община
пл. „Екзарх Йосиф I“ 1
Тел. 0817/726-63
Факс: 0817/746-34

Бяла е град по поречието на река Янтра в област Русе, Централна Северна България. Той е административен и стопански център на едноименната община Бяла.

Населението на града към 15.12.2014 година е 8876 жители [1][2][3][4], което го прави второто по големина населено място в областта.

География[редактиране | редактиране на кода]

Градът е разположен в централната част на Дунавската хълмиста равнина, край река Янтра, на 54 м надморска височина. Шосейни пътища водят за Русе (55 km), Плевен (98 km), Свищов (48 km), Велико Търново (55 km) и Попово (49 km).

На 6 km в посока гр. Велико Търново е разположен квартал Гара Бяла. Там се намира железопътната гара, поддържаща железопътната линия Русе — Горна Оряховица (София), както и редица фирми от индустрията в града.

Релефът на Бяла е равнинно-хълмист. Градът е разположен в долината на Беленската река и на хълмовете около нея. Естествено е защитен от релефа на местността от север. Почвите са черноземни и горски. Климатът е умерено континентален - с горещо лято и студена зима. Поради географското положение на Бяла преобладават западните, северозападните и североизточните ветрове, ориентирани главно по речните долини.

Население[редактиране | редактиране на кода]

Долната таблица показва изменението на населението на града в периода след Втората световна война (1946-2011):[2][3][4]

Бяла
година 1946 1956 1965 1975 1985 1992 2001 2005 2007 2009 2011
население 6 352 7 854 9 362 10 555 11 030 11 222 10 006 9 581 9 282 9 015 8 457
Източници: Национален статистически институт[2], „Citypopulation.de“[3] и „Pop-stat.mashke.org“[4]

История[редактиране | редактиране на кода]

Името на Бяла е свързано с белия цвят на близките скали. Според Иван Коларов „заселниците наименували селището "Бяла земя" по цвета на трите хълма. Впоследствие за по-кратко изговаряли само определението и така се получило днешното име".

Историята на град Бяла е описана от различни източници, събрани и систематизирани от Христо Христов в изданието [5]

В околностите на града са намерени глинени съдове, монети и останки от зидове от римско време. Според изводите от археологическите изследвания, близо до бреговете на река Янтра през 4 - 5 век се е намирала една от осемте римски крепости за охрана на пътя – „Градището”. В околностите на града са открити и надгробни могили с тракийски произход.[6]
До Средновековието югоизточно от града в Беленската гора последователно са съществували селищата Пуста Бяла - на около 7 km и Нова Бяла (Ени Беле) - на 1-2 km от сегашния град.

Според един от изводите на сегашното си място Бяла съществува поне от края на XV век и населението му е над 100 души, без войниганите.

Селището се споменава за пръв път в турски регистър за ленните владения на територията на Никополския санджак през 1544-1545 г. Записано е, че селото се владее от началника на мулетарите Хазър Балъ заедно с черибашията на войниганите. Поименно са описани жителите на Бяла - 17 християнски и 2 мюсюлмански домакинства. Поради непосилните данъци, налагани от турската власт 5 от християнските семейства са напуснали домовете си, когато е наближило времето за регистрация на данъкоплатците. Писарят отбелязва, че са били "укрити" и ги присъединява към раята на селото. Записани са имената на 5 нови войнигани. От първата половина на XVI век тук живеят и мюсюлмани. Общият брой на населението е 250-300 души, от които повечето са българи.

В друг турски регистър от 22 август 1618 година, наречен „Кратък регистър на джизието от неверниците във вилаета Търново", е записано, че Бяла е само 5 къщи. Не е известно защо българското население е намаляло толкова бързо.

След Чипровското въстание в 1688 година тук се заселват за постоянно турци. Те заемат северозападната част на Бяла, където до XX век са имали джамия, превърната впоследствие в турско училище.

В Никополски регистър за данъка "джизие" от първата половина на XIX в. село Бяла е описано с около 146 къщи българско население.

През 1831 - 1837 г. селището е обхванато от чумна епидемия.

Феликс Каниц описва града през 1871 г. като средище на разнообразни занаятиабаджийство, мутафчийство [7], кожухарство и др., с чаршия и много дюкяни. През 1845 г. там е учителствал Петко Славейков.

В края на турското владичество в Бяла има 258 български къщи със 773 души и 50 мюсюлмански къщи със 131 души.

През Априлското възстание апостолите Панайот Волов, Георги Икономов и въстаникът Стоян Ангелов на са открити от от случайно срещнал ги турчинтурска потеря в западните покрайнини на Бяла и при опит да преплуват придошлата река Янтра се удавят в нея на 23 май 1876 г. Днес на това място се издига паметник.

По време на Руско-турската освободителна война Бяла става второто освободено селище от турско владичество в България след Свищов. Бяла е освободен на 5.7.1877 г. По обяд руско-румънски войски, командвани от генерал-майор Александър Арнолди, спират до моста на Колю Фичето на р. Янтра. Там са посрещнати с голяма радост по стар български обичай с хляб и сол от българското население, приветствани от учителя Стефан Маринов и благословени от свещеника Иван Попстефанов. Селяните приготвят храна за войската в големи бакърени съдове. Същия ден Трета сотня от 20-ти казашки полк води сражение северозападно от Бяла с башибозуци и конни черкезки отряди, които искат да ограбят и опожарят селото. Войниците заемат височините около града и се окопават. Вечерта 12-ти драгунски Стародубовски полк и 19-та конна батарея от Първа бригада на 12-та кавалерийска дивизия навлизат и освобождават Бяла, без да срещнат особена съпротива, тъй като беят на Бяла, Мехмед бей преждевременно е напуснал селището.
На следващия ден началникът на щаба на Русчушкия отряд ген. л-т Ванновски влиза в Бяла с 33-та пехотна дивизия, командвана от ген. л-т фон Дризен.

От 20 юли до 13 август 1877 г. в сегашния Музей на Освободителната руско-турска война в Бяла е главната щабквартира на руския император Александър II. До тогава сградата е била харем на Мехмед бей. Оценено е важното стратегическо положение на града на кръстопът между градовете Русе, Търново, Свищов и Попово. Александър II е посрещнат тържествено от местното население на Беленския мост като Цар Освободител. Пребиваващите в Бяла руски войници се построяват в шпалир заедно с коменданта на селото полковник Дорошенко. Учителят Стефан Маринов произнася приветствие на руски език. Кметът Гено Пометков поднася на гостите хляб и сол. Шествието се отправя към центъра на селото. Улицата, по която е минало, днес се нарича "Цар Освободител". Отслужен е молебен в църквата от свещеника Иван Попстефанов. Главната щаб квартира се настанява в двора на голямата полуразрушена къща на Мехмед бей и в някои други къщи. По предложение на учителя Стефан Маринов по случай рождения ден на руската императрица и в чест на Александър II е организирано тържествено посрещане от беленската община. На мегдана пред къщата на Мехмед бей се извива голямо хоро. На музиката от гайди, гъдулки и тъпани пред руските големци играят хоро българи от Бяла и околните села, руски войници и офицери. За руският император е направен своеобразен трон. Той е качен на каруца с дълги ритли, постлани с пъстри черги. Красивите Беленски моми Русана и Христина Върбанови играят пред царя българска ръченица и за кръшната си игра получават от него по една жълтица.
Празникът е отбелязан като събитие в чуждестранния печат. На това хоро българският поет и писател Иван Вазов посвещава стихотворението „Царят в Бяла”.

Главната щаб-квартира провежда в Бяла 2 военни съвета, чиито решения имат стратегическо значение за цялостния ход на войната. На първия съвет, на 2 август, присъстват Александър II, военният министър Дмитрий Милютин, главнокомандващият на Балканския фронт Николай Николаевич, наследникът на императора - Великият княз Александър Александрович, командир на Русчушкия отряд и началник-щаба на действащата армия генерал Непокойчица. Военният съвет взема следните решения: Предният отряд, командван от генерал Йосиф Гурко да се оттегли на Балкана; Русчушкият отряд да заеме отбранителни позиции; Да не се предприема настъпление, докато не бъде превзет Плевен; Да се повика на бойното поле гвардията на Русия. След 1 седмица в Бяла пристига генерал Гурко, с него е и бъдещият български княз Батенберг. На 10 август се провежда вторият военен съвет. До 13 август в Бяла пребивават още граф Николай Игнатиев, лекарят Сергей Боткин, историкът Владимир Сологуб, художникът Павел Ковалевски и други военни и граждански дейци.
Императорът напуска Бяла по здравословни причини на 2 август след съвета и се установява в село Горна Студена, Великотърновско, а на 13.08.1877 година Главната квартира се премества там. Преди заминаването си той подарява за спомен на църквата в Бяла 6 камбани с различна големина, два комплекта свещенически одежди и други вещи.

Населението на Бяла и съседните села активно подпомага руските войски в приготовленията да се спре настъплението на турските групировки от големия крепостен четириъгълник Русе - Шумен - Варна - Силистра към Плевен и София. От 13 до 24 август на двата бряга на река Янтра са построени военни укрепления за 18 батальона. Силни укрепления са направени на десния бряг около селото, а на левия е избрана ариергардна позиция. Всеки ден по 300-350 мъже са помагали при изкопаването на траншеи, гнезда за оръдията и всичко необходимо за укрепване позициите по височините около селото. Дислоцирани са 45 батареи, 210 оръдия, около 100 артилерийски прикрития и 30 км път, който свързва двете отделни позиции. Построяват два дървени моста на река Янтра. В селото са складирани много храни и медикаменти.

В Бяла са направени 2 военновременни болници: 48-а болница – в къщата на Мехмед бей след оттеглянето на Главната квартира и в 30 палатки с покрив от кожа (юрти), 16 големи и 10 малки палатки недалеч от Ханищата в близост до левия бряг на река Янтра; 56-а болница - в големия сайвант на Иван Узунтонев, вдясно от дерето под хълма Бабина патка. На 22 август 1877 г. в нея са настанени 800 ранени от битката при Абланово. При болницата има 10 сестри, 5 студенти от медицинската академия и целия останал състав на полевата болница. Тук се лекува от раните си руският писател-демократ Всеволод Гаршин, който тогава е 22-годишен студент, записан в армията като доброволец. Ранен е при село Светлен (Аязлар) на 23.08.1877 година. По време на лечението в Бяла той пише разказа „Четири дни", очерка „Аязларското сражение" и „Из спомените на редника Иванов". С тези произведения той влиза в руската литература.

Известният лекар Сергей Боткин казва, че "населението на Бяла не познава медицината и няма навик да се лекува, а използва само знахари и отлежава болестта". По негов съвет потапят тифусно болните заедно с носилките в река Янтра за понижаване на температурата на телата им, което дава добри резултати.

През есента на 1877 г. военновременните болници в Бяла са инспектирани от известния руски хирург академик Николай Пирогов. Той ги оценява много високо и смята, че "двете болници изпълняват дейността на четири такива".

Като милосърдна сестра в 48-а болница работи и баронеса Юлия Вревская. Настанява се в къщата на Иван Хаджиев в центъра на Бяла. Всяка сутрин изминава по 3 km до 48-а болница, където 5 сестри се грижат за 400 души тежко ранени. През декември 1877 г. тя наема каруца и отива по собствено желание в Обретеник на първа бойна линия. В края на месеца се връща в Бяла. При обслужването на заболелите от тифус тя се заразява и след тежки страдания умира на 5 февруари 1878 г. Погребана е в двора на болницата (сегашния музей). Френският писател Виктор Юго я нарича ”Розата на Русия, откъсната на българска земя”. Гробът на Вревская винаги е покрит с цветя.

По предложение на народния представител на Бяла Ангел Крушков на 7 септември 1891 година Народното събрание обявява Бяла за град.[5]

За икономиката на града след Освобождението важна роля играят Беленските ханища. Това е квартал, намиращ се западно от Беленския мост, в който са построени 9 хана и една гостилница. С изграждането на железопътната линия Русе - Търново значението им постепенно намалява.
Местният пазар в началото се е правел в неделя, след това в четвъртък, което е запазeно и досега.
Направена е казарма извън града (сега там се намира психоболница), изградени са сиропиталищно училище и ветеринарна лечебница (която съществува и до наши дни).[5]

Градът се променя след 1944 година. Построени са сградите на пощата, универсалния магазин, болницата, читалището, хотел-ресторант „Янтра", Държавна спестовна каса, Автогарата, МВР, административната сграда на Градския народен съвет. Надграждат се съществуващите сгради на Българска народна банка и Народния съд. За кратко време градът е електрифициран и е изградена навсякъде водопроводна мрежа.
Прокарва се нов главен път край Беленската река. Улиците са асфалтирани. Открита е градска автобусна линия между града и ж. п. гарата.
Изградени са бетонни стълби до високите квартали Банка махала, Турската махала, Катараето и Освобождение.

Религии[редактиране | редактиране на кода]

Населението изповядва основно православие. В центъра на града е издигната православната църква „Свети Георги“, която масово се посещава на празници. Църквата не е голяма, но е добре устроена и беленчани се грижат добре за нея.
В града има изповядващи исляма. В северната част на града има турска махала. Ромското население обитава квартал "Освобождение" на югоизточния край на града, вляво от изхода за Попово, на южния склон на хълма „Бабина патка“.

Икономика[редактиране | редактиране на кода]

Бяла е център на обширна плодородна селскостопанска област. Градът е с удобно географско разположение на пътищата Москва - Букурещ - Русе - Велико Търново - Истанбул и София - Плевен - Шумен - Варна. До 1990 г. е с много добре развита лека промишленост, най-вече по отношение на хранително-вкусовата, шивашката и дървопреработвателната, както и електрониката - завод за печатни платки. Химическото производство и машиностроенето са осигурявали работа на голяма част от населението в региона.

Днес по-голямата част от бизнеса е наследник на предприятията от социализма. Сред тях са 2 винпрома, мандра, месодобивни фирми, машиностроителен завод "Модул АД" (производител на редуктори, съединители, зъбни колела, улични фенери) и др.
В промишлената зона между града и гарата функционират месокомбинат "Надежда М" ООД, хотел, мотел, автосервизи, бензиностанции на "Петрол", "OMV" и "Лукойл", цех за брезентови покривала "Белсистемс".
В квартал Гара Бяла са разположени редица фирми, обслужващи града и произвеждащи продукция за износ. В миналото е функционирал завод за латексови продукти "Латекс" АД, който в днешно време е разделен на малки халета, отдадени под наем на фирми като "Булмаркет ДМ", Русе (склад за петролни продукти), "Стедия" ООД, Русе (магазин за строителни материали), "СФК Инструмент" ООД (металообработващ цех).
В периода след 2005 г. в Бяла се наблюдава развитие на строителната дейност на жилищни сгради и съоръжения от частни строителни фирми. От тях по-известни са "Бяластрой" ООД, "СФК-Стройко" ООД, Строителна група към "БЕСКУ" ООД.

Туризъм[редактиране | редактиране на кода]

На 5 km от града в посока Попово, се намират хижи, заобиколени от широк периметър широколистни и иглолистни насаждения в лесопарк „Бяла“. Хижите са подходящи за нощувки и организиране на празнични събития на групи.

Обществени институции[редактиране | редактиране на кода]

В град Бяла има 2 средни училища, 1 основно училище, 2 начални училища, 3 целодневни детски градини с детски ясли [8], читалище, 2 болници, Районна станция на съобщенията, Районно полицейско управление, Противопожарна служба, Районен съд, 2 нотариални служби с нотариуси, Автогара, Ж. п. гара, Клонове и офиси на няколко банки.

  • Средно общообразователно училище "Панайот Волов" - град Бяла. Основният камък на новото училище се полага на 11.5.1905 година. Строежът продължава до 1907. В завършен вид сградата е масивна - първия етаж на днешното СОУ „П. Волов". През следващите учебни години в града се разкрива и четвърти клас (сега XI клас), с който се поставя началото на средното образование в Бяла. През 1947 година беленчани надстрояват втория етаж на СОУ „П. Волов".
  • Професионална гимназия - град Бяла
  • Основно училище "Никола Йонков Вапцаров" - гара Бяла
  • Начално училищe "Петко Рачев Славейков" - град Бяла. На 20.9.1914 година се полага основният камък на началното училище в отчуждения имот на Ангел Крушков. През втората половина на XX век училището прераства в основно, след което пак става начално.
  • Начално училищe "Св. Св. Кирил и Методий" - град Бяла. На 30.4.1915 г. се полага основният камък и на второто начално училище в махалата Катараето.
  • Целодневни детски градини с детски ясли "Стадиона", "Пролет" и "Първи Юни" - град Бяла
  • Народно читалище „Трудолюбие 1884“ :
    • Любителски състави:

- Група за автентичен фолклор “Янтра”
- Група за шлагерни и стари градски песни “Нежни звуци”
- Детски състав за стандартни и латиноамерикански танци
- Самодеен театър. Трупата се състои от учители, ученици, културни дейци и самодейци.

    • Клубове: Арт-студио “Слънце”, Клуб “Приятели на книгата”, Литературен клуб, Клуб “Млади беленски дарования”
    • Школи. Обучителни курсове: Школа по латино-американски танци, Школа по народни танци, Школа по китара
    • Библиотека. Интернет-център по Програма “Глобални библиотеки”

Забележителности[редактиране | редактиране на кода]

  • Беленският мост на река Янтра е построен през 1865-1867 г. по заповед на Русенския валия Мидхат паша от майстор Колю Фичето. В отговор на офертата на френските инженери за цена на строежа 2 милиона гроша, самоукият български майстор заявява: "Паша ефенди, ако моста на Бяла не построя по теркя си за 700 000 гроша, вземи ми главата!". Залагайки честта и живота си, той спазва обещанието си и построява моста от дялан камък от варовик и хоросан за 2 години с труда и активното участие на местното население.

Мостът е една от най-забележителните архитектурни творба на Възраждането. Дълъг е 276 м и широк 9,50 м. Изграден е от 13 подпорни колони и 14 полукръгли свода. Украсен e с барелефи на лъвове, грифони, нимби и лебеди. След Освобождението строителните инженери проявяват интерес към технологията на майстор Колю Фичето и разкопават западната част на моста, която е над сушата. Но през втората половина на май и началото на юни 1897 г. падат проливни дъждове. Придошлата река наводнява разкопаната част и от 1 до 12 юни отнася 5 свода. През 1922 - 1923 година западната част на моста е възстановена с бетонни колони и сводове, различни от първоначалните. До днес са запазени 4 оригинални колони със сводове от моста на Колю Фичето. На метри от него се намира и новият мост над реката. Съоръжението е взело много жертви.

На Втория конгрес на Поборническо-опълченската корпорация през 1892 г. е взето решение да се издигне паметник на Цар Освободител Александър II и Дом на българските ветерани поборници-опълченци. За целта Върховният поборнико-опълченски комитет с председател Стоян Заимов свиква на 18 септември 1899 г. първото заседание на комитета. Взето е решение комитетът да се нарича „Цар Освободител Александър II“. Дружество на комитета в Бяла се създава на 18 февруари 1901 година.

През август 1901 г. Стоян Заимов, придружен от Никола Обретенов - областен управител на Русе, посещава Бяла, за да събере сведения за гибелта на Панайот Волов и другарите му и да прибере някои вещи за музея на българското възраждане и освобождение. На обяд у депутата Ангел Крушков стават разисквания какво да се прави с бившата къща на Мехмед бей, служила за негов харем, а по време на Освободителната война - за главна квартира на руския император Александър II. Някои от гостите предлагат да се превърне в класно училище за „каквото бил употребен по-рано“, други — да се превърне в сиропиталище за сирачета, трети — за приют за сакати, слепи и пр. Заимов заявява на събеседниците си, че харемът ще се превърне „във военно-исторически музей, в къща-музей“.

Харемът е откупен от държавата през 1879 г. В продължение на 10 години служи на общината за училище. След това е изоставен и разграбен. През март 1904 г. от София идва държавна комисия по отчуждаването на околните места за парк на музея. Общинският съвет отстъпва на Комитета „Цар Освободител“ мястото, на което е построена обозната сая на общината. По-късно са отстъпени и камъните на саята, с които е построена част от оградата на музея.

По време на посещението си в Русия през декември 1901 - януари 1902 г. за уреждане на 25-годишнината от Шипченската епопея Заимов споделя идеята си с военния министър генерал Куропаткин. По време на тържествата генералът уверява Заимов, че Николай II е наредил да бъде отпуснато всичко необходимо за изграждане и уреждане на мавзолея в Плевен и къщите-музеи в Бяла, Плевен, Горна Студена и Пордим.

По лична заповед на Николай II са отворени военните складове, военно-историческите музеи в Санкт Петербург, арсеналите и архивите на Зимния дворец. След 3 месеца търсене ротмистър Ганчев успява да намери и прибере всичко, отбелязано в списъците, за нуждите на военно-историческите музеи. Подаръците и бъдещите експонати са натоварени на няколко влака, придружени от военни команди, и са складирани на пристанището в Одеса.

Материалите пристигат във Варна с 3 парахода: на 3, 9 и 18 декември 1903 г. Оръдията, лафетите, предниците, зарядните ракли, понтонни коли и части, лодки и снаряди са складирани на открито, а други — в навесите на морската част и Осми пехотен приморски полк. Военният министър генерал Савов командирова във Варна капитан Михлюзов от 5-ти артилерийски полк с 20 войници да приеме и изпрати материалите до музеите. Манекени, картини, модели на кораби и мостове са изпратени в София и изложени в Офицерския клуб и от там са изпратени по къщите-музеи. Към края на септември с. г. оградата била готова.
Музеят е открит през 1907 г. от Стоян Заимов. В двора му е и гробът на баронеса Юлия Вревская и медицинската сестра Мария Неелова.

Градската часовникова кула
Православна църква „Свети Георги"
  • Градската часовникова кула. Замислена e като камбанария на старата беленска църква, но никога не е изпълнявала тази роля. Завършена е през 1872 година и струва 13 000 гроша, дадени от беленския еснаф. В долната си част тя е 3,45 m, височина на каменното тяло 9,50 m, с кулата отгоре — общо 15,25 m. През 1932 година горната дървена част е заменена с железобетон. От 1906 година до днес тя служи за градски часовник.
  • Православна църква „Свети Георги". Тя е издигната в старобългарски стил през 1915 г. В основите ѝ поборникът Филип Симидов е положил къс от знамето на Ботевата чета. Изографисана е през 1923 г. и следващата 1924 година е осветена.
  • Градски парк и стадион в източната част на града до Районната болница.
  • Паметници:

- Паметник на Юлия Вревская в центъра на града.
- Паметник на Панайот Волов на кръстовището на изхода за Русе.
- Паметник на Николай Пирогов, построен през 1977 г. от Български червен кръст до киното.
- Паметник на загиналите в Бяла руски офицери и войници, намиращ се в квартал „Ханищата“, близо до двата моста над Янтра, на пътя Русе — Велико Търново
- Паметник на Колю Фичето в западния край на Беленския мост, построен от него.
- Паметни плочи на опълченци от Бяла.
- Мемориален комплекс на загиналите във войните граждани на Бяла и региона в центъра на града.
- Паметник на богинята на лова Диана в Беленската гора.

  • Вдясно след изхода за Попово, на 7 km от града, се намира Лесопаркът - подходящо място за отдих и почивка.

Редовни събития[редактиране | редактиране на кода]

  • 2 март - тържествена заря по случай националния празник на България 3 март
  • 6 май - празник на града, организира се ежегоден панаир с люлки, литературни и други културни празници
  • 24 май - тържествено отбелязване на деня на българската просвета и култура и на славянската писменост
  • 5 юли - тържествено отбелязване на деня на освобождението на Бяла

Личности[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Население на градове в България по настоящ адрес - ЕСГРАОН
  2. а б в Население - градове в България - „НСИ“
  3. а б в Население - градове в България - „WorldCityPopulation“
  4. а б в Население - градове в България - „pop-stat.mashke.org“
  5. а б в Христо Христов: "Бяла - кратка история"
  6. БЯЛА – градът, работещ с швейцарска точност
  7. Мутафчийство (козинарство)
  8. Училища и детски градини с ясли в Община Бяла

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]