Васил Левски

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Левски.

Васил Левски
Български национален революционер и национален герой
Портрет от Георги Данчов
Портрет от Георги Данчов

Роден
Васил Иванов Кунчев
Починал
Професия йеродяконреволюционер
Въоръжена борба
Кауза Освобождение на България
Подкрепял Вътрешната революционна организация
Противник на Османската империя
Активна дейност 1862 – 1873
Семейство
Баща Иван Кунчев Иванов
Майка Гина Василева Караиванова

Подпис Vasil Levski signature.svg
Васил Левски в Общомедия

Васил Иванов Кунчев, известен като Васил Левски (на стар правопис: Василъ Лѣвскій), е български национален герой. Той е идеолог и организатор на българската национална революция, основател на Вътрешната революционна организация (ВРО). Известен е и като Апостола на свободата, заради организирането и разработването на революционна мрежа за освобождаване на България от османско владичество. Пътува по страната и създава частни революционни комитети, които да подготвят обща революция.[1] Неговата мечта е чиста и свята република, в която всички да имат равни права, независимо от своята народност и вероизповедание.

През 2007 г. чрез национално телевизионно допитване на БНТ е избран на първо място в списъка на най-великите българи за всички времена.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Образование и младежки години[редактиране | редактиране на кода]

Васил Иванов Кунчев е роден на 18 юли 1837 г. в Карлово,[2] в семейството на Иван Кунчев Иванов и Гина Василева Караиванова. Родителите му имат пет деца – Христо, Васил, Петър, Яна и Марийка.

Баща му – Иван Кунчев (1808/1809 - 1851 г.), преселник в Карлово от село Кочмаларе (днес Отец Паисиево), е буден и просветен среден занаятчия, занимаващ се с гайтанджийство и бояджийство. Запада материално, а по-късно е разорен поради злополучно поръчителство и нелоялност на неговия съдружник.[3] Майка му – Гина Василева Караиванова-Кунчева (вероятно 1810 – 1878 г.) е преселник заедно със семейството си от Сопот. Баща ѝ – Васил, е бил златар.

Васил Левски първоначално учи една година в килийното училище в Карлово (1845 г.)[4]. Продължава учението си във взаимно училище в Карлово (1846 – 1849 г.) и същевременно учи занаята кафтанджийство при Стоян Грамът[5]. През 1851 г. след дълго боледуване умира бащата, както и по-малката му сестра Мария. Тримата братя остават да се грижат за семейството. Васил е на 14 години и започва да учи абаджилък.

 Майката на Левски – Гина Кунчева, с Начо Андреев Начев – най-големият ѝ внук, 1876 г.
Майката на Левски – Гина Кунчева, с Начо Андреев Начев – най-големият ѝ внук, 1876 г.

От 1852 г. е послушник при вуйчо си – архимандрит Василий, таксидиот на Хилендарския манастир в Карлово и Стара Загора, който обещава да изучи сестриника си. През 1852 – 1854 г. живее в местния метох и обикаля с вуйчо си за събиране на таксит, учи църковно пеене при Райно Попович и богослужение, пее в местния църковен хор.[6] През 1855 г. заедно с вуйчо си напуска Карлово и отиват в Стара Загора. Там учи две години в класното училище (1855 – 1856), същевременно пее в църковния хор, ръководен от учителя Атанас Иванов. През 1856 – 1857 г. по настояване на вуйчо си прекъсва обучението в класното училище и изкарва едногодишен курс за подготовка на свещеници в Пловдивското класно епархийско училище „Свети Свети Кирил и Методий“ (основано е от Найден Геров през 1850 г.)[7]. От това време са неговите записки "В[ъ]ведение на обличителното богословие", които днес са най-ранния запазен ръкопис от Левски.

През лятото на 1858 г. се завръща в Карлово заедно с вуйчо си, който му поставя условие да се покалугери, за да бъде изпратен в Русия да се учи. Според спомените на неговия братовчед Васил Караиванов нито Левски, нито вуйчо му са споменавали за обучение в Русия, а за първи път това се появява в книгата на Стоян Заимов[8]. На 7 декември 1858 г. приема монашество и е ръкоположен за такъв с името Игнатий в Сопотския манастир „Свети Спас“ под мантията на йеромонах Кирил Рилски. През следващата 1859 г. пловдивският митрополит Паисий го ръкополага за йеродякон в църквата „Света Богородица“ в Карлово. [9] Служи в църквата и при вуйчо си до края на 1861 г., когато взема решение да се посвети на революционната борба. По-късно в писмо до съратника си Данаил Хр. Попов той пише: "Да кажа за себе си: вие сте ме (мисля) познали твърде добре, че аз не съм от днес в работата си, а от 61-во [лето];"[10].

Революционна дейност в Сърбия и Румъния[редактиране | редактиране на кода]

Васил Левски като знаменосец на четата на Панайот Хитов през 1867 г., фотография от 1867 г., Белград

На 3 март 1862 г. вечерта напуска Карлово с коня на вуйчо си и отпътува за Пловдив, за да се сдобие с тескере. През София и Ниш се отправя към Белград, където се установява в началото на април.[11] В столицата на Сърбия се включва в Първата българска легия на Георги Раковски в Белград. Запознава се отблизо с бунтовните среди на българската емиграция – Христо Иванов-Големия, Иван Кършовски, Васил Друмев и др.. Заради своята ловкост и храброст по време на сраженията с турския гарнизон в Белград от 3 – 5 юни 1862 г. при Варош капия, Српска круна и Байраклъ джамия получава името Левски (според легендата е направил „лъвски“ скок по време на военни упражнения в Сърбия).[12] На този етап изпитва силно влияние на Георги Раковски и възприема идеята за организиране на чети, чрез които да се вдигне народът на въстание. в края на юни 1862 г. се присъединява заедно с група легисти е изпратен в Крагуевац, под ръководството на дядо Ильо войвода. Вместо военно обучение те трябвало да косят трева за сръбската армия, което довежда до конфликт с войводата им[13]. Разтурването на легията през септември 1862 г. го заварва в Крагуевац, където слугува у богат сърбин. Заедно с Христо Големия заминава за Белград, където до края на 1862 г. учи абаджийство, а в свободното си време посещава казармата за усвояване на военни знания.[14] В края на 1862 г. заминава за Влашко, където пребивава в столицата Букурещ до пролетта на 1863 г. Според Васил Караиванов Левски заминава за Букурещ едва в ранната пролет на 1863 и не след дълго се завръща в България[15]. През пролетта на 1863 г. се завръща в България и се установява като певец в църквата в Карлово. През лятото същата година е арестуван за три месеца в затвора в Пловдив (според някои източници – за участието му в легията, според друг – по оплакването на вуйчо му за кражбата на коня му).[16] Според Васил Караиванов, и Левски, и вуйчо му са арестувани в Пловдив, но само за месец[17]. През зимата на 1863 и пролетта на 1864 г. живее в Пловдив и посещава за няколко месеца училището на Йоаким Груев.[18]

 Част от отрязаните коси на Васил Левски, съхранявани в музея в Карлово
Част от отрязаните коси на Васил Левски, съхранявани в музея в Карлово

На 19 април 1864 г., навръх Великден, в местността Алтънчаир край Карлово в присъствието на приятелите си хаджи Георги Попристов и Христо Пулев сам отрязва дългите си монашески коси.[19] От този момент е мирски дякон (служител, помощник) на свободата Васил Левски. Архимандрит Василий се опитва да възбуди църковно следствие срещу племенника си, а Пловдивският митрополит го заплашва с наказание, ако упорства в настояването си.

От април 1864 до 1866 г. е учител в село Войнягово, Карловско, от март до октомври 1866 г. в добруджанското Еникьой. Бидейки по-близо до границата, се надява да се свърже с Георги Раковски и се запознае с неговите по-нататъшни планове. Като учител развива революционна пропаганда сред народа и организира патриотични дружини за бъдещото въстание. Посещава Тулча с надеждата да се срещне със Стефан Караджа, но не го открива. Там се запознава с поп Харитон, който по това време е свещеник там[20].

Васил Левски (вторият седнал от дясно на ляво) сред другари от Втората българска легия в Белград 1868 г.
Васил Левски в униформа на Първа българска легия, фотография от 1869 г., Букурещ

През октомври 1866 г. заминава за Влашко – за кратко е в Галац и Яш. Движи се в средите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. През ноември 1866 г. отново се среща с Георги Раковски. В края на 1866 и началото на 1867 г. е учител в с. Конгаз в Северна Добруджа. През март 1867 г. заминава за Букурещ, за да се включи в подготовката на революционната акция, замислена от Георги Раковски. По негово предложение е определен и включен като знаменосец в четата на Панайот Хитов, която се подготвя за прехвърляне в България. Заедно с четата изживява всички трудности и разочарования по време на нейния 99-дневен поход в Балкана (28 април-4 август). Заедно с четата преминава в Сърбия и известно време остава в гр. Княжевац. През август и септември 1867 г. заедно с Панайот Хитов и Иван Кършовски живее в Белград, където постъпва във Втората българска легия (1867 – 1868).

 Васил Левски (вляво), брат му Христо Кунчев и Христо Иванов – Големия по време на втората българска легия в Белград. 1867 – 1868 г.
Васил Левски (вляво), брат му Христо Кунчев и Христо Иванов – Големия по време на втората българска легия в Белград. 1867 – 1868 г.

През февруари 1868 г. се разболява тежко (вероятно язва на стомаха), лежи във военна болница, където е опериран, и частна квартира. През април напуска Легията, която в края на месеца окончателно е разтурена от сръбското правителство[21]. През май и юни 1868 г. е в Турну Мъгуреле, където заедно с Васил Ганчев-Плевнелията се уговарят да организират малка чета и да минат в България. През юни се среща с Хаджи Димитър в Букурещ във връзка с подготвяната чета, но не одобрява организацията им и се връща в Сърбия – в град Зайчар.[22] В края на юни и юли за кратко е в затвора в Зайчар. За този престой той пише в писмо до Данаил Хр. Попов през 1871 г.: "...и аз на 68-мо [лето] бяха затворен в Зайчар в тъмницата, защото съм бил проповядвал на тамошните българи да умират за българщината си, че им е отечество."[23] През това време преосмисля изминатия път. През август е в Букурещ, където също е арестуван за кратко от влашките власти заради минаването в България на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, но е освободен по здравословни причини – незарасналата рана от операцията в Белград. По това време съмненията му в целесъобразността на четническата тактика се превръщат в убеждение, че трябва да се търси нов път за постигане на крайната цел. За пръв път изразява мнение, че трябва предварителна подготовка на народа за участие в освободителното дело. В писмо до Панайот Хитов загатва за своите изводи и намерения, като му съобщава, че е решил да извърши нещо голямо в полза на отечеството:

„Но пак Ви моля и познавам за най-искрен и пръв любимец български, да дойдете при мен или да Ви пиша какво аз мисля да правя и ще го направя, ако рече Бог с Ваше позволение, ако го намерите благосклонно. И ще Ви моля да ми позволите, за което ако испечеля, печеля за цял народ, ако изгубя-губя само мене си“.[24]

В него се засилва недоверието спрямо Сърбия и убеждението, че българите трябва да разчитат преди всичко на себе си, а не на външни сили. Гибелта на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа окончателно го убеждава, че предварителната подготовка е необходимо условие за победата на българската революция. До декември 1868 г. живее в Букурещ, където се свързва с Иван Касабов и дейците на „Българското общество“. Към това време се отнася запознаването му с Христо Ботев и техният съвместен живот в една изоставена вятърна мелница край Букурещ. Единственият източник за съвместния живот на Левски и Ботев е цитирано от Захари Стоянов писмо на Ботев до Киро Тулешков, чийто оригинал липсва. Това, а и пълното отсъствие на името на Ботев в запазената кореспонденция на Левски, дават основание на някои историци като проф. Иван Стоянов да твърдят, че вероятно те не са се срещали.[25]

Създаване на Вътрешна революционна организация[редактиране | редактиране на кода]

Карта на първите частни революционни комитети

Със средствата, предоставени от Българското общество и Читалище „Братска любов“ (структура на Млада България), заминава на 7 декември 1868 г. от Турну Мъгуреле с параход по Дунав, по суша и отново с параход по Черно море за Цариград, откъдето на 11 декември 1868 г. започва първата си обиколка из българските земи. Тя е с осведомителна и агитационна цел. При извършването ѝ се запознава с условията и възможностите за революционна дейност в българските земи. В началото на януари 1869 г. напуска турската столица и се отправя към Тракия и Северна България. Преминава през Пловдив, Карлово, Сопот, Казанлък, Сливен, Велико Търново, Ловеч, Плевен и Никопол. Навсякъде разговаря със свои доверени хора и познати, за да ги спечели за делото. Обнадежден, че в непродължителен срок може да бъде обявено въстание, приключва своята обиколка и на 24 февруари се завръща в Турну Мъгуреле, откъдето е тръгнал.

До края на април пребивава в Букурещ, където се среща с Иван Касабов и Турну Мъгуреле, като подготвя новата си обиколка. През март-април се запознава с Анастас Попхинов, брат на Данаил Попов, когото привлича към делото. На 1 май 1869 г. започва втората си обиколка в българските земи с изходен пункт Никопол. Сега е снабден с революционна прокламация и пълномощно, получени от Иван Касабов. И двата документа, които удостоверяват, че Васил Левски не е случаен човек, а изразява мнението на българска политическа организация в Румъния, са подпечатани с печат „Привременното правителство на Балкана“.

По време на тази обиколка поставя началото на изграждането на Вътрешната революционна организация (ВРО). Основна нейна структурна единица е частният революционен комитет. Първият е основан в Плевен с препоръките и помощта на Данаил Попов. Следва изграждането на частни революционни комитети в Ловеч, Троян, Карлово, Калофер, Казанлък, Пловдив, Сопот, Чирпан и др. Втората обиколка го убеждава, че въстанието не може да бъде вдигнато толкова скоро, както мисли няколко месеца преди това. Съзира необходимостта от по-голяма подготовка на народа, осъществявана от революционни комитети, свързани организационно помежду си.

След завръщането си в румънската столица на 26 август 1869 г. се включва активно в живота на българската емиграция. В края на 1869 г. заедно с Любен Каравелов участва в създаването на Българския революционен централен комитет (БРЦК). Стреми се да убеди емиграцията, че центърът на подготовката на предстоящото въстание трябва да се пренесе във вътрешността, че българите трябва да разчитат на своите собствени сили, а не на външна помощ, че трябва да се скъса решително с необмислените комбинации с балканските страни или Великите сили. Емигрантските дейци съзнават необходимостта от организиране на народа, но никой няма план кой и как да го направи. Те трудно се разделят и с традиционните си схващания за чужда помощ и за ръководене на революционното движение извън страната. В началото на 1870 г. пребивава в Турну Мъгуреле, а от март месец е в Букурещ. Там на 9 април умира по-малкият му брат Христо.

Васил Левски през 1870 г.

Разочарован от емиграцията, през май 1870 г. се завръща в България и продължава изграждането на комитетската мрежа. До края на 1871 г. успява да създаде гъста мрежа от революционни комитети, обединени в цялостна организация. За столица на ВРО е обявен град Ловеч. Ловешкият частен революционен комитет е обявен централен под името „Привременно правителство в България I отд. на БРЦК“ или „БРЦК в Българско“. Създаването му е изключително важна стъпка в укрепването на вътрешната комитетска организация. С това осигурява организационно работата си по подготовката на въстанието в страната. Ловешкият комитет го подпомага в поддържането на връзките с емиграцията. Васил Левски го разглежда като върховно ръководство на революционното движение с общонационални функции. Селските и градските частни революционни комитети в обединяват в себе си представители на всички социални групи на българското общество.

Васил Левски единствен от „четиримата големи“ на българската революция достига до прозрението, че в подготовката трябва да бъдат привлечени и чорбаджиите. Техните средства са особено нужни за материалната осигуреност на предстоящото въстание. Предвижда получаване на тези средства по доброволен начин, но за тези, които отказват да подкрепят народното дело, въвежда революционен терор. За тази цел през май 1871 г. съставя образец на циркулярно „заплашително“ писмо, чрез което да се събират средства, като се изясняват целите и задачите на борбата: „В Българско няма да има цар, “а народно управление" и всекиму своето. Всеки ще си служи по вярата, и законно ще се съди както българинът, така и турчинът, и евреинът, и др. Свобода и чиста Република"[26]

Към края на 1871 г. ВРО е единствената реална сила, способна да постави на дневен ред българския национален въпрос. Комитетите започват активна работа за привличане на привърженици, за събиране на средства и закупуване на оръжие. Когато работата нараства, БРЦК изпраща през втората половина на 1871 г. двама помощници на Левски – Димитър Общи и Ангел Кънчев. За жалост той работи с тях за кратко. На 5 март 1872 г. при проверка от турската полиция в Русе се самоубива Ангел Кънчев, а Димитър Общи все по-малко се съобразява с комитетската дисциплина и развива дейност, без да бъде съгласувана с Левски. Авантюризмът на Общи впоследствие води до провала на революционната организация и залавянето на Левски.

Приготвя устава на организацията, озаглавен „Нареда на работниците за освобождението на българският народ“[27] (септември 1871). Разработва го в духа на своите политически възгледи: освобождение на България от турците чрез повсеместна революция на народа и създаване на демократична република с гаранции за равенството на всички жители без значение техния етнос и религия.

Малко известен факт е, че по време на революционната си обиколка из България,Васил Левски многократно е отсядал в манастир "Света Богородица Витошка", който днес е по-известен като Драгалевския манастир. Манастирът имал основна роля в културната, учебната и революционна дейност. Отец Генадий-игумен на Драгалевския манастир- е бил близък приятел и сътрудник на Левски и е указал голяма помощ в сформирането на революционните комитети в софийския регион. Драгалевския манастир е едни от малкото запазени манастири, който съхраняват духа на българщината и до днес [28].

„Подбуда. Тиранството, безчеловещината и самата държавна система на турското правителство на Балканският полуостров. Цел. С една обща ревулуция да се направи коренно преобразование на сегашната държавна деспотско-тиранска и да се замени с демократска република /Народно управление/ на същото това място, което ся нашите прадеди съ/с/ силата на оръжието и съ/с/ своята свята кръв откупили, в което днес безчеловечно беснеят турските касаджии и еничери, и в което владей правото на силата, да се подигни храм на истинната и правата свобода и турският чорбаджилък да даде място на съгласието, братството и съвършеното равенство, между всички народности, българи, турци, евреи и пр. щат бъдат равноправни в сяко отношение, било в въ/в/ вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в каквото да било, всички щат спадат под един общ закон който по вишегласието на всичките народности ще се избере.“[29]

След направените обиколки в страната през втората половина на 1871 г. се отказва от първоначалната си идея – общото събрание на вътрешните и външните комитети да бъде организирано в България и възприема мнението на БРЦК в Букурещ то да се свика там. В началото на април 1972 г. заедно с Марин Поплуканов заминава за Влашко, където остава 80 дни. Инициатор и участник е на първото общо събрание на БРЦК в Букурещ (29 април-4 май 1872). Левски участва и в петте заседания като представител на на няколко революционни комитета от Южна България, имащ право на 3 гласа. Избран е в четиричленната комисия, заедно с Любен Каравелов, Киряк Цанков и Тодор Пеев, за съставяне на Програмата и преглеждане Устава на БРЦК. В края на юни 1872 г. напуска Букурещ и като пълномощник на БРЦК в Българско започва преустройство на Вътрешната революционна организация. В края на юли избистря концепцията си за реорганизиране на комитетската мрежа и пристъпва към създаване на окръжни комитети на ВРО. Приема предложенията на Любен Каравелов за съвместни действия със сърбите, но настоява да се спомогне за приемането на 150 – 200 души във войнишкото училище в Белград. Настоява да се преведат на български военни устави, книги по фортификации и тактика.

Залавяне и смърт[редактиране | редактиране на кода]

 Последната фотография на Васил Левски, направена в Букурещ след общото събрание на БРЦК 1872 г., по която е издирван от турската полиция.
Последната фотография на Васил Левски, направена в Букурещ след общото събрание на БРЦК 1872 г., по която е издирван от турската полиция.

Няколко събития през втората половина на 1872 г. водят до залавянето и присъдата на Васил Левски – нарастващите противоречия с комитетските членове, убийството на ратая на ловешки чорбаджия, разривът с Димитър Общи, който на своя глава обира турската хазна в Арабаконак и последвалите разкрития от турската полиция.

На 14 август 1872 г. Левски и Вутьо Ветов от с. Видраре отиват в къщата на ловешкия чорбаджия Денчо Халача, за да се сдобият с пари, но се натъкват на ратая му. В писмо до Любен Каравелов Левски описва какво се е случило: "Така бях приготвен вътре, ако дойдеше той напред нямаше да има никакъв шум, а то дойде напред момчето. Посрещна го другарят ми. [Момчето] нададе вик: „Тичайте хора!“ ... Докато пристигнах, то все вика и се бори с другаря ми. Пристигнах. Ръгнах го с камата си на смърт, та дано сбъркаше народът посоката на гласа, който беше напълнил улицата. Не умря изведнъж, започна да вика повече, което не можеше да се скрие вече. Ръгнах го още веднъж, за да не се мъчи и да не може да каже какви са били [нападателите]. Жалко за невинното момче. Но ако не беше така. Беше оцапано на много страни!... Докато постигнем целта си, ще отидат и доста невинни хора. Като отворих портата, то свят беше като на панаир! С излизането ни изведнъж вдигам кървавия нож и с няколко турски думи се спущам върху народа. Отвориха ни път. И след нас ето ти и полицията. Изгледаха ни. Па това си беше."[30] Този инцидент, за който Левски дълбоко съжалява до края на дните си, няма пряко отношение към залавянето му, но утежнява вината му при издаването на присъдата – макар съдът да го обвинява в непредумишлено убийство, за което се полагат 15 години затвор, при друго извършено престъпление присъдата е смъртна.

На 22 септември 1872 г. Димитър Общи и Тетевенския частен революционен комитет организират Арабаконашкия обир. Васил Левски е възразява, но е подкрепен единствено от свещеноиконом Кръстю Никифоров. В последното си писмо от 12 декември 1872 г. той пише на ловчанци: „Се тогава, като го не видях на другия ден, та да му кажа да не ни бастисват засега и пощата, защото работата си докато наредим, па тогава да се види с какви хора трябва да се бастиса. Това казах на Стоян Пандур (войводата) да каже и на Д. Общи, но както за всичко и за това не е слушал.“[31] Залавянето на участниците, включително и на Димитър Общи, нанася тежък удар на революционната организация. Турската полиция започва арести на комитетски дейци, които с признанията си насочват към Васил Левски. Секретарят на Тетевенския комитет – даскал Иван Лилов Фурнаджиев, първи дава точно описание на Левски: „Той е от Карлово. Променя всяка седмица името си. Със среден ръст е, светлокестеняви мустаци, червендалесто лице и когато приказва, единият му зъб се показва малко навън, повдига малко устната си, а очите му са големи и пъстри.“ [32] По показанията на комитетските дейци започват и арести на членове на Ловешкия комитет – Анастас Попхинов, Марин Поплуканов, Димитър Пъшков, Величка Хашнова, която е арестувана за кратко според тогавашната практика в къщата на поп Кръстьо. Последователно са извикани на разпит и свещениците поп Лукан – погрешка, и поп Кръстьо.

В писмо от ноември 1872 г. Левски получава нареждане от БРЦК и Любен Каравелов за вдигане на въстание: „Брате Василе! По-преди те подканихме на подвиг, но някак си опипом. Сега ти обаждаме, че обстоятелствата извикват без друго кураж от наша страна и повдигане на революция; причините, които и ти можеш да познаваш, не щем да ти ги разказваме. А обаждаме ти, че трябва да вървиш на бой, без да губиш ни минута. На всичките тамошни юнаци се писа и ще заминат на среща. И надяваме се на помощ от Сърбия и Черна гора.“[33] Той отказва да го изпълни, тъй като преценява правилно, че народът още не е готов за повдигане на въстание. Решава да прибере архивите на ВРО от Ловеч и да се прехвърли във Влашко. Знае за провала на обира в Арабаконак, но не знае, че турската полиция разполага с негова фотография и с точно описание на особените му белези, както и с информация, къде евентуално може да бъде открит.

Конфликтът на Левски с комитетите е в няколко посоки. От една страна, комитетите, където се разпорежда Димитър Общи – орханийски и тетевенски, се подчиняват на него, а не се съобразяват с нарежданията на Левски. Крайният резултат от това е обирът на хазната в Арабаконак. Левски е въвлечен в конфликт и с брата на Данаил Попов – плевенския куриер Анастас Попхинов, който обвинява Левски в авторитаризъм, лъжа и присвояване на средства. Той е и един от малцината, оставили писмени свидетелства за заплаха към Левски: „Но моля ти се, недей ми току стъпва по краката, че ще се изправя един пъти ще те клъцна в челото, и няма да забравиш завинаги.“[34] Поведението на ловешките дейци също притеснява Дякона – той узнава за подхвърлени писма от негово име в двора на Величка Хашнова и че председателят на комитета, който по това време е бил Марин Поплуканов, е използвал комитетски пари за свои цели. На 12 декември 1872 г. Левски пише на ловешкия комитет последното си писмо: "По тия писма се страхувам да дойда в града ви. В тях тълкувам истинно предателство и[ли] предателство без да иска – от страх... Затова колкото писма, пари, вестници и всички, каквито има оставени при вас и в председателя тайни работи да се пренесат у Николчо, че или аз ще премина да ги взема, или друг ще пратя да ги отнесе... У председателя има принесени от други комитети пари, попреди ги исках, а той ми писа, че ги употребил за ден-два в своя работа. Той не е ли чел устава! На комитетска пара не се знае и минутата кога ще се поиска. Сега, както казах: пари, писма и пр. да се занесат у Николчови."[35]

На 24 декември Левски, преоблечен, като турчин, пристига в Ловеч, където отсяда в домовете на Никола Сирков и Величка Хашнова. След като взема архива, който зашива в самара на коня, на 26 декември, придружаван от Никола Цвятков, потегля към Велико Търново. По пътя извън Ловеч злощастно са срещнати от турски конен патрул. Старшият – помакът Али чауш, не остава задоволен от отговора на Левски, че е ловчанец, тръгнал към лозето си, за да види колко коли тор трябва да се изсипят, но предпочита да не рискува в схватка и ги оставя да продължат пътя. Долага обаче веднага в Ловеч за срещата и оттам е организирана хайка за залавянето на подозрителните лица.[36] Според други предположения не заптието долага за съмнителното лице, а предател от хана в Къкрина известява за съмнителен гостенин.[37]

 Николчо Цвятков Бакърджийчето и Христо Цонев – Латинеца, арестувани заедно с Васил Левски и придружили го в последния му път към София. Снимка от 1878 г.
Николчо Цвятков Бакърджийчето и Христо Цонев – Латинеца, арестувани заедно с Васил Левски и придружили го в последния му път към София. Снимка от 1878 г.

На 27 декември 1872 г. е заловен от турските заптиета в Къкринското ханче. Общо 15 заптиета, начело със старшия им – Юсеин Бошнак чауш, обграждат рано сутринта ханчето, което е държано под наем от Христо Цонев – Латинеца. Николчо разпознава гласа на заптието, което ги е срещнало през деня. Затова Левски, въпреки че има тескере на името на ловчанеца Малък Добри Койнов, преценява, че само ще навреди на невинен човек и се опитва да излезе незабелязано през вратника на яхъра, но там също има засада. При бягството вероятно се закача на вратницата и заптиетата успяват да го повалят на земята. Левски стреля с револвера си и наранява в ръката Юсеин Бошнак чауш, но сам е улучен от куршум, който го засяга зад лявото му ухо, което е и наполовина отсечено от удар с нож при борбата. Притеклите се на помощ заптиета успяват да го уловят и вържат.[36] При ареста, архивът остава незабелязан от полицията. Комитетски книжа са запазени от Никола Сирков (Халача). След Освобождението от османско владичество Никола Цвятков и Мария Сиркова предават част от него на Захари Стоянов, а друга – в Музея на Ловешкото читалище „Наука“. [38] При копане на основи за къща на улица „Марин Поплуканов“ № 17 срещу сградата на Музей Васил Левски (Ловеч) са открити 1364 златни монети (1973). Предполага се, че са същите комитетски пари от Арабаконашкия обир, които са съхранени и са стоели непипнати почти 100 години.[39][40] Тази версия, лансирана от медиите, е малко вероятна – от обира до Ловчанския комитет достигат само 3000 гроша, и то в дребни пари – злато почти не е имало в колата. Но не е изключено това да са комитетски пари, доколкото събираните средства са обръщани в злато за по-лесно съхранение и пренос.

Васил Левски не е предаден от един човек, а е жертва на дълга верига от полицейски разкрития. Предполага се, че причината за неговото конкретно залавяне е предателство от съмишленик. Десетилетия след Освобождението от османско владичество се спори за името на предполагаемия предател – свещеноиконом Кръстю Никифоров (съучредител на комитета в Ловеч) или Марин Поплуканов (председателя на комитета). През 1925 г. историкът Димитър Страшимиров публикува обширен труд, в който представя доказателства, че именно свещеноиконом Кръстю Никифоров става доносник на турските власти и дава сведения за местоположението на Васил Левски. Според други проучвания конкретно предателство няма.[41] Тази теза застъпва и Димитър Панчовски в своите изследвания, където доказва, че вината на поп Кръстьо е вменена от неговия съслуживш – поп Лукан, и фамилията му. След освобождението и Марин Поплуканов, и Димитър Пъшков са сериозни политически фактори в града и имат възможност да въздействат и върху другите оцелели поборници да свидетелстват против поп Кръстю, който, като русофил, е и техен политически противник. Ловешката полиция не знае кой е заловеният и с усилен конвой е откаран в Търново. Тук е установена неговата самоличност. При прехвърлянето му от Търново в София, се надява, че ще бъде освободен от съмишленици.

Васил Левски пред Софийската следствена комисия, художник Калина Тасева

Предаден е на Софийската извънредна следствена комисия. Изгражда защитата си на основите на правата на християните според Хатихумаюна, за да не издаде някого и организацията. Подчертава няколко пъти, че е търсил законни пътища за изменение на живота в Империята. Разграничава се от дейността на Димитър Общи, за да избегне криминални обвинения. Очаквало се Високата порта да освободи всички освен обирачите на пощата, защото политически процес не е в интерес на Османската империя и вреди на авторитета ѝ пред Европа.

Съставът на комисията според протоколите от нейната работа е: генерал Али Саиб паша – председател на Държавния съвет, майор Шакир Мехмед Салим, Махмуд Мазхари, Саадулах Сърръ, Иванчо Хаджипенчович, Пешо Тодоров, Мано Хаджистоянов и Мито Каймакчиев. В инструкциите към съдиите е записано да се накажат строго само ръководителите. Обвиненията към Левски са по чл. 55 ал. 1 – „Който подбужда посредствено или непо­средствено поданиците на Османската империя да се въоръжават срещу имперското правителство, се на­казва със смърт, ако е последвало въстание или е имало начало на изпълнение“; чл. 56 – „Който подбужда поданиците на Осман­ската империя да се въоръжават един срещу друг или да вършат опустошения, кланета или грабежи в една или повече местности, се наказва със смърт, ако такива, са последвали или е имало начало на изпълнение.“; чл. 66 – „Който по площади, тържища и други пуб­лични места чрез речи, разпространение на ръкописни и печатни листа или по друг начин подбужда гражда­ните и жителите на империята да извършват престъп­ленията по настоящата глава, ще се наказва както из­вършителите на тези деяния.“; чл. 174, ал. 2 – „Който извърши убийство без предумисъл, се наказва с принудителна работа за 15 години. Пре­стъплението се наказва със смърт, когато е било пред­шествувано, придружено или последвано от друго пре­стъпление, или когато е било средство, за да се извър­ши друго престъпление“. от имперския Наказателен закон.[42]

Съдът не издава една обща присъда, а в нарушение на установените процедури издава присъдите в течение на отделните заседания. Издадени са общо 15 присъди, от които две смъртни – на Димитър Общи (неговата е и първата издадена присъда) и на Васил Левски. Шестдесет от подсъдимите са осъдени на затвор и заточение. За да не се навреди на турската дипломация, не са извършвани по-мащабни разследвания и гонения. Присъдата на Левски – смърт чрез обесване, е последната присъда – под №15, издадена на 14 януари 1873 г. и потвърдена по целесъобразност от султан Абдул Азис на 21 януари 1873 г. Процесът завършва като комисията иззема функциите на съд, което е недопустимо по законите на самата империя.

На 6/18 февруари 1873 г. присъдата е изпълнена в околностите на София. Мястото на обесването на Васил Левски се намира в центъра на днешна София, близо до мястото, където е издигнат негов паметник.

В последните си мигове се изповядва пред архиерейския наместник на София – отец Тодор Митов. В изповедта си казва:

Каквото съм правил, в полза народу е

и помолил прошка от него и от Бога, а в молитвите си да бъде споменаван като йеродякон Игнатий, а също и българският народ.

Свещеникът поп Христо Стоилов разказва за последните мигове на апостола:

Дяконът се държа юнашки. Каза, че наистина той е първият, но че след него са хиляди. Палачът му наметна въжето и ритна столчето. Аз се просълзих и се обърнах към „Света София“, за да не видят турците, че плача, и си тръгнах.
Паметник на Васил Левски в центъра на София

Михаил К. Буботинов също дава описание:

На 1873 лето, 6 февруарий, вторник, пазарен ден в София – 2 часа преди зори, в двора на пашовия конак – на мястото на днешния княжески дворец, стана необикновено разшавание на пашовските сеймени. По заповед на Мазхар паша, тогава Средецкий губернатор, се изпрати един мулезимин да обади на иконом поп Тодор Митов, да се приготви... Иконом поп Тодор се приготви за половин час... И ето, че се зададе губернатора на каляска със свитата си, състоящата се от десетина души. Веднага след тях биде приведен на средата на мегдана, току-що извадений из тъмницата Васил Левски, конвоиран от един взвод заптии и 4 взвода аскер, облечен в костюма си, както е бил хванат от властите при ханчето, с тежки окови на нозете, но без присъдний иллям на гърдите. Мазхар паша, обърнат към свещеника, заповяда му да се приближи при Левски и свободно да извърши верозаконните потреби. Щом се приближи свещеника при Левски, пашата се оттегли на 7 – 8 разкрача и същевременно даде знак да направят същото и хората от свитата му. ...

Що за себе е изповядал в случая Левски, не е могло да бъде предадено от свещеника-изповедник. Обаче в общи думи: отец Тодор ми е приказвал, че Левски стоял бодър и в присъствие духа казал:

„В младините си бях иеродякон Игнатий, напуснах службата в съзнание, че бях повикан да изпълнявам друга, по-належаща, по-висока и по-свещена служба към поробеното отечество, която ... дано!“

Тук Васил Левски се просълзил и помолил свещеника да се помоли Богу за йеродякон Игнатий.[43]

Имена, псевдоними и прозвища[редактиране | редактиране на кода]

В историческите извори Васил Левски се среща под различни имена и прозвища, революционни псевдоними, с които подписва писмата си, фалшиви имена за тескерета и документи, които е ползвал.

След смъртта му, през 80-те и особено 90-те години на 19 век, в широка употреба влиза Апостола на свободата или само Апостола, за което особена заслуга има Иван Вазов.

Имена и прозвища Васил Иванов, Васил Дякон-Левски, Васил Иванов Кунчев, Васил И. Лъвский, Васил Лъвский (В. Лъвский), Васил Левски (В. Левски), Васил Гинин, Дяконът, Дякончето, Дякон Игнатий (Игнатие), Дякон Игнатий-Левский, Дякон Васил Левски, Дякона Левски, Левский; Апостола на свободата, Апостола, Джингиби.
Фалшиви и чужди имена, използувани в паспорти, тескерета и адреси Дидьо Пеев, Добри Койнов, Иван Фетваджиев, Нико Жеков, Петко, Петър г. Пенев, Първан Найденов [?], Руси Веледи Рачов (Руси, син на Рачо), Стан Станчулеску, Стойчо Бешикташът.
Революционни псевдоними, с които подписва писма и други документи Ас. Дер. Кър[д]ж[алъ], Аслан (Арслан) Дервишоглу (Дервишооглу, Дервишоолу). Аслан Дервишоолу (Дервишоглу) Кърджала (Кърджал, Карджалъ), Аслан Димитроолу Ованес Ефенди, Аслан (Арслан) Ефенди, Асланоолу (Асланоглу) Видинли, Афъз ага (Афъзаа), Афъз Ефенди, Бай Вълчо Драгньов (Драгнюв), Бай Драгню (Драгньо), Бай Филип, В. Лъ-кий (Лъ-кий), В. Л., Вълчо Драгнюв (Драгньов), Дервиш Мехмед (Меемет) Кърджалъ, Дервишоглу Аслан, Дервишоглу Аслан Ефенди, Димитроолу (Димитроглу) Ованес Ефенди; Драган Мирчов, Драгой Стойчев, Драгойчо, Драгойчо Иванов, Драгню, Драгню Костов, Драгомирчо Иванов, Ефенди Аслан Дервишоглу (Дервишоолу), Ибриямаа (Ибриямага) Анадоллу, Кърджалията, Кърджалъ Мустафа Дервишоглу, Мамудая (Мамудаа) Едирнели, Никола Раанелов [?], К. Ив. Марков, К. Н. Марков, Неболлу Чизмели Кърмъзъ, Тропчу, Хаджи Ахмед (Амет) Съръ Азис Рушидоглу, Хаджи Ахмед Саръ Чизмели Кармъзъ, Хаджи Асанаа (Асанага), Стан Станчулеско, Кешиш Първан, Филип.
Легенда: Имената, прозвищата и псевдонимите в курсив са основните, които Левски е използвал, според неоспоримите исторически източници.[44]

Памет[редактиране | редактиране на кода]

Паметен знак при Къкринското ханче
Откриване на паметната плоча на Васил Левски в с. Еникьой, Тулчанско

В съвременна България личността на Васил Левски се възприема като най-ярката и най-откроена сред българските революционери. За българите е национален герой и национален идеолог за „чиста и свята република“.

Известни са 150 паметника на Апостола, от които 131 са в България и 19 в чужбина. Функционират три музея, посветени специално на Васил Левски. Това са Музей „Васил Левски“ (Ловеч), Къкринско ханче и Национален музей „Васил Левски“ (Карлово). Като музейна сбирка е оформена и килията, в която често е отсядал в Троянския манастир. Почти всяко по-голямо селище в страната има улица, площад или училище, носещи името на Апостола.

Днес портрет на Васил Левски е поставен в кабинетите на Президента на Република България, Министър-председателя на Република България, министрите, областните управители, кметове на населени места и на много други политици. Образът на Васил Левски нееднократно е експониран на българските регулярни и юбилейни банкноти и монети.

Избран е през 2007 г. за „най-великия българин“ на всички времена в първото издание на едноименното телевизионно шоу, проведено от Националната телевизия. За него са гласували почти 59 000 зрители. Със събраните средства от гласуването ще бъде издигнат негов паметник.

Името на Васил Левски носят един град, шест села, една община, квартали в Балчик, Варна, София и др., значителен брой булеварди (един от тях е основния столичен Булевард „Васил Левски“), площади и улици, училища (едни от тях са българските училища „Васил Левски“ във Валенсия, Кишинев, Лас Вегас, Лондон, Париж и Сан Диего), читалища, предприятия, спортни клубове, Националната спортна академия и Националният стадион в София, Националният военен университет във Велико Търново, Връх Левски в Стара планина и Bръх Левски на остров Ливингстън.

През 2009 г. открития от български астрономи астероид е наречен 204831 Левски.

Спор за гроба[редактиране | редактиране на кода]

Търсенето на гроба на Левски е започнало още след 1878 г., но без успех. Тъй като на самото обесване не са присъствали българи – поп Тодор си е тръгнал преди Левски да бъде обесен, няма свидетели каква е съдбата на тялото. Знае се, че след като бъде обесен осъден, той се предава на съответната религиозна общност, за да го погребе по обичая си. По една или друга причина не са се намерили българи, които да извършат погребението и вероятно тялото е погребано в т.нар. гробище на престъпниците в местността Кюлюците. Първата сериозна полемика се разразява през 1937 г., когато се чества 100-годишнината от рождението на Левски. О.р. полк. Димитър Венедиков пише дописка във в. „Мир“, като в следващите броеве през февруари и март участват 11 души със свои версии. През 1956 г. археолозите Стамен Михайлов и Георги Джингов разкриват в църквата „Света Петка Самарджийска“ в центъра на София погребение на скелет, вписан с индикация № 95. Започва спор дали това не са останките на Васил Левски. Археолозите твърдят, че не е, но според някои устни сведения точно това е мястото, на което тялото тайно е препогребано след обесването. Останките са небрежно откопани и пренесени в чувал до хранилището на новооснования Софийски археологичен музей, където се твърди, че изчезват безследно. Полемиката периодично затихва и се възобновява през годините, докато през 1986 г. под натиск на писателя Николай Хайтов БАН взема решение да постави паметна плоча на църквата. Впоследствие БАН променя позицията си и плочата е махната.[45] На 19 февруари 2012 г. плочата е възстановена по инициатива на фондация „Николай Хайтов“ и Ангел Джамбазки и ВМРО-БНД.[46][47] [48]

Почит[редактиране | редактиране на кода]

При почитане на паметта има разминаване между датата на неговата гибел – 18 февруари (нов стил), която се отбелязва в редица градове, включително и в родния му град Карлово, и почитането в по-голямата част от страната – 19 февруари (нов стил). При въвеждането на Григорианския календар в България през 1916 г. годишнината от гибелта на Васил Левски се отнася за събития, случили се преди 1 март 1900 г. В този случай необходимата поправка за привеждане на датата 6 февруари (стар стил) по новия григориански стил е от 12 дни, следователно е 18 февруари.

„Почитта на Васил Левски към неговата кончина се дава не когато трябва. Тук става дума за една досадна грешка, която, преповтаряйки всяка година, показваме много лош пример на децата си, а да не говоря, че е нихилизъм“.[49]

Независимо от това, ежегодното възпоменание на Васил Левски събира във всяко населено место стотици и хиляди родолюбиви българи.

Документално наследство[редактиране | редактиране на кода]

  • Личният бележник (джобното тефтерче) на Васил Левски. Увод, разчитане, обяснителни бележки, справочен апарат, съставители: Кирила Възвъзова-Каратеодорова, Здравка Нонева, Виктория Тилева, Национална библиотека „Свети Свети Кирил и Методий“, Ръкописно-документален център, Издателство „Наука и изкуство“ С., 1987,
  • Васил Левски, Документи, Том I, Документи, Издание на Общобългарски комитет „Васил Левски“ и Национална библиотека „Свети Свети Кирил и Методий“, С., 2000
  • Васил Левски, Документи, Том II, Документи, Издание на Общобългарски комитет „Васил Левски“ и Национална библиотека „Свети Свети Кирил и Методий“, 2010
  • Каталог „Колекция националноосвободително движение в Българско“, съставител РИМ-Ловеч, Издателство „Инфовижън“, Л., 2014
  • Страшимиров, Д. Т. Васил Левски. Живот, дела, извори., том 1, С. „Изток-Запад“, 2014.
  • Страшимиров, Д. Т. Васил Левски. Живот, дела, извори., том 2, С. „Изток-Запад“, 2015.

Външни връзки[редактиране | редактиране на кода]

Открийте още информация за Васил Левски в нашите сродни проекти:

Wikisource-logo.png Уикиизточник
Wikiquote-logo.png Уикицитат (цитати)
Commons-logo.svg Общомедия (изображения и звук)

Литература[редактиране | редактиране на кода]

СПОМЕНИ, ДОКУМЕНТИ, СБОРНИЦИ[редактиране | редактиране на кода]

  • Васил Левски 1827 – 1873. колектив. С., 2012.
  • Васил Левски. Био-библиография. Издание на НБКМ, Отдел „Специална и препоръчителна библиография“. С., 1987.
  • Левски в спомените на съвременниците си. Сборник. С., 1973.
  • Балабанов, М. При Мацини. – В: Летописи, г. I, бр. 10, С., 1 април 1900.
  • Греков, М. Как ние освобождавахме България. T. I. С., 1990.
  • Заимов, Ст. Миналото. Белетристични и исторически очерци из областта на българските движения от 1870 – 1877 година, т. 1 – 4.Пловдив, 1884 – 1888.
  • Заимова, Кл. Нещо повече от спомени. Сп. Наше минало (Чирпан), бр. 26, ноември 2003, с. 2 – 11.
  • Йонкова, Ст., Хр. Йонков. Васил Левски и българската национална революция. Документален фотоалбум. С., 1987.
  • Караиванов, П. Васил Левски по спомени на Васил Караива­нов. С., 1987.
  • Каракостов, Ст. Васил Левски в спомените на съвременниците си. С., 1943.
  • Касабов, Ив. Моите спомени от възраждането на България с революционни идеи. С., 1905.
  • Луканов, Т. За Василя Левски. Мемоари, биографии, писма. С., 1984.
  • Обретенов, Н. Спомени за българските въстания. С., 1983.
  • Стоянов, 3. Записки по българските въстания. – В: Стоянов, 3. Съчинения в три тома. т. 1. С., 1965.
  • Стоянов, 3. Имената на българските въстаници, които са пося­гали сами на живота си. – В: Стоянов, 3. Съчинения в три тома. т. 2. С., 1965.
  • Стоянов, 3. Васил Левски – (Дяконът). Чърти из живота му. – В: Стоянов, 3. Съчинения в три тома. Биографии. Четите в България. т. 2. С., 1965.
  • Симидов, Ф. Георги Икономов. – В: Сп. Поборник-опълченец. Русе, 1898 – 1899, кн. 12.
  • Тулешков, К. Моето чиракуване в живота. Съст. Елена Нал- бантова, В. Търново, 1997.
  • Цанов, Ил. Из записките ми. С., 2011.

ХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА[редактиране | редактиране на кода]

  • Вазов, Ив. Левски. – В: Вазов, Ив. Съчинения в четири тома. T. 1. Стихотворения. С., 1982.
  • Вазов, Ив. Немили-недраги. – В: Вазов, Ив. Съчинения в че­тири тома. Т. 2. Повести и разкази. С., 1982.
  • Вазов., Ив. Три разказа за Васил Левски. С., 2014.
  • Дичев, Ст. За свободата. Роман, С., 1954.
  • Дойчев, Л. Войводата и знаменосецът. Панайот Хитов и Васил Левски (очерк). С., 1963.
  • Дойчев, Л. По пътеките на Апостола. Очерци. С., 1971.
  • Дойчев, Л. Знаменосецът на свободата. Очерково-документално описание. С., 1973.
  • Илиев, К. Великденско вино и Фракенщайн. С., 2013.
  • Калчев, К. Васил Левски. С., 1954.
  • Ралин, Р. Аз съм Левски. Кинороман. Пловдив, 1994.
  • Савчев, Г. Дякон Левски. Роман. С., 1933.
  • Северняк, С. Аз съм Левски. С., 1974.
  • Васил Левски – свободният преди освобождението. С., 1987.
  • Стефанов, Д. Дякон Левски. Апостолът в Панагюрище. С., 1994.
  • Стоянов, Хр. Другият Васил Левски. С., 2011.
  • Хайтов, Н. Последните мигове и гробът на Васил Левски. Пловдив, 1985.
  • Хайтов, Н. Гробът на Васил Левски. Второ преработено и до­пълнено издание. Пловдив, 1987.
  • Хайтов, Н. Аферата с гроба на Васил Левски. С., 2002.
  • Хайтов, Н. Кой и защо унищожи гроба на Васил Левски. С., 2001.
  • Хайтов, Н. Бележки по тефтерчето на Васил Левски. С., 2007.
  • Цанев, Ст. Български хроники, т. 2, С., 2007.
  • Язова, Я. Левски. С., 1987.

НАУЧНИ ПУБЛИКАЦИИ[редактиране | редактиране на кода]

  • Аргатски, В. Васил Левски. Апостол на свободата. Велико Търново, 2007.
  • Бакалов, Г. Бунт против Левски. С., 1938.
  • Бакалов, Г. Васил Левски. С., 1934.
  • Боянов, В. Левски и Ловеч. Неизяснени въпроси от революционната дейност на Апостола. С., 1995.
  • Бурмов, Ал. Българското национално-революционно движе­ние и българската емиграционна бургжоазия през 1867 – 1869 г. – В: Бурмов, Ал. Избрани произведения. T. II. С., 1974.
  • Бурмов, Ал. Български революционен централен комитет (1868 – 1877). – В: Бурмов, Ал. Избрани произведения. T. III. С., 1976.
  • Гайдаров, Н. Процесът срещу Васил Левски и революцион­ната организация. С., 1987.
  • Гандев, Хр. Васил Левски. Политически идеи и революционна дейност. С., 1946.
  • Генчев, Н. Васил Левски. С., 1987.
  • Генчев, Н. Васил Левский. С., 1982.
  • Генчев, Н. Левски, революцията и бъдещият свят. С., 1973.
  • Генчев, Н. Огромно национално и общочовешко богатство. – Във: Васил Левски. Документи. Т. 2, Автентичен текст, Исторически коментар, С., 2009.
  • Гълъбов, Г. Обирът на хазната в Арабаконашкия проход през 1872 г. – В: Родина, № 4, 1940.
  • Данов, Г., Хр. Георгиев. По стъпките на Левски. С., 1987.
  • Дойнов, Д. Васил Левски. Апостола – човекът – съвремен­никът. – Във: Васил Левски 1837 – 1873. Албум, посветен на 175-годишнината от рождението на Васил Левски. С., 2012.
  • Дойнов, Д. Левски пред съда на Портата и на историята. – В: Съдебният процес срещу Васил Левски 1872 – 1873 г. Исторически, юридически и международни аспекти. С., 2003.
  • Дойчев, Л. Левски в светлина. Лични спомени и отзвуци от спомени. Извори за биография. С., 1943.
  • Дойчев, Л. Сподвижници на Апостола. С., 1981 г.
  • Дойчев, Л. Сподвижнички на Апостола. С., 1984 г.
  • Дойчев, Л. Спомени за Левски. С., 1990 г.
  • Жечев, Н. За един ръкописен сборник – песнопойка от 70-те години на XIX в. – В: Известия на института за българска литература, С.,Т. 9, 1960.
  • Златарева, Г. Васил Левски. Истини и заблуди. С., 2011.
  • Иванов, В. Пътят на Васил Левски до бесилката. Пловдив, 1935.
  • Каракостов, Ст. Левски в спомените на съвременниците си. Второ издание. С., 1987.
  • Кацев-Бурски, Д. Дякон Игнатий Васил Иванов Левски. С., 1924.
  • Кацев-Бурски, Д. Истината по предателството на Васил Левски. Курилски манастир, 1926.
  • Кирилова, А. Комитетите от Голямоизворския окръжен център в материалното осигуряване на Вътрешната революционна органи­зация. – В: Времето на Левски. Сборник статии. С., 2010.Кирилова, А. Финансовото състояние на касата на БРЦК през 1872 година. – В: Научни трудове на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“, 2006, T. 1, кн.1, История.
  • Кирилова, А. Финансиране на българското националнореволюционно движение 1868 – 1875. С., 2007.
  • Кирков, Г. Я. Васил Левски (Дяконът). Средец, 1882.
  • Кондарев, Т. Васил Левски. Биография. С., 1946.
  • Кръстев, Б., Приключи аферата с гроба на Васил Левски. С., 2015.
  • Лалев, Ив. Васил Левски, Ловеч и Вътрешната революционна организация. В. Търново, 1996.
  • Лалев, Ив. Мястото и ролята на Ловеч в структурите на ВРО. – В: Българско възраждане. Идеи Личности Събития. Годишник на Общобългарския комитет „Васил Левски“. Т. 13. С., 2011.
  • Лалев, Ив. Отношенията между Левски и ловешките револю­ционни дейци през втората половина на 1872 г. – В: Известия на Исторически музей – Ловеч. Т. 3. Ловеч, 1998.
  • Маждракова-Чавдарова, О. Отново за познанството и за идейната близост на Христо Ботев и Васил Левски. – В: Българско възраждане. Идеи Събития Личности. Годишник на Общобългарския комитет „Васил Левски“. Т. 10. С., 2008.
  • Митев, Пл. „Да се върви на бой, да не губим минута!“ (Раз­мисли между отколешния спор „за и против“ идеята на Любен Кара­велов от есента на 1872 г. за вдигане на въстание в Българско). – В: Времето на Левски. Сборник статии. С., 2010.
  • Митев, Пл. Комитетското дело (1873 – 1874) – дискусионни въпроси. – В: Българско възраждане. Идеи Личности Събития. Го­дишник на Общобългарския комитет „Васил Левски“. T. 13. С., 2011.
  • Митев, Пл. Организационно и идейно състояние на БРЦК през първата половина на 1873 г. – В: БРЦК в историческата съдба на българския народ. В. Търново, 2003.
  • Митев, Пл. Революционерът и организаторът на Българския революционен комитет. – В: Българско възраждане. Идеи Личности Събития. Годишник на Общобългарския комитет „Васил Левски“. Т. 10. С., 2008.
  • Москов, М. Васил Левски в Лясковец и убиването на Козлева. – В: Илюстрация Светлина, г. XXIX, кн. IV, 1921.
  • Овчаров, Д., П. Вълев. Науката срещу агресивното невежество, С., 2013.
  • Орманджиев, И. Васил Левски. Сто години от рождението му. С., 1937.
  • Павловска, Цв. БРЦК в Българско – върховна институция на вътрешната революционна организация. – В: Българско възраждане. Идеи Личности Събития. Годишник на Общобългарския комитет „Васил Левски“. Т. 13. С., 2011.
  • Павловска, Цв. Васил Левски и вътрешната революционна организация. С., 1993.
  • Павловска, Цв. Вътрешната революционна организация през втората половина на 1872 г. и гибелта на Васил Левски. – В: По пътя на безсмъртието. От Къкрина до София. В. Търново, 1993.
  • Панчовски, Д. Последните дни на Апостола. С., 1990.
  • Панчовски, Д. Предателите на Васил Левски. С., 1996.
  • Пауновски, Ив. Но защо? Дедективна проза. Ново за Христо Ботев. Факти и фалшификации. С., 1993.
  • Родът на Васил Левски. Съставил Христо Икономов. Обрабо­тил и допълнил Надежда Петрова. – В: Апостолът. 174 години от рождението на В. Левски. 20 години комитет „В. Левски“ – Карлово. Юбилеен лист, 2011.
  • Симеонова, М. Речник на езика на Васил Левски. С., 2003.
  • Станев, Н. Васил Левски. Живот и апостолска дейност. С., 1923.
  • Стоянов, Ив. Политически идеи на Тайния централен бъл­гарски Комитет. В. Търново, 2002.
  • Стоянов, Ив. ТЦБК. Идеи и проекти. В. Търново, 2010.
  • Стоянов, Мл. Масонството, българската революция и Левски. С., 2006.
  • Страшимиров, Д. Т. Левски пред Къкринската голгота. Исто­рия и критика. С., 1927.
  • Страшимиров, Д. Т. История на Априлското въстание. T. I. Пловдив, 1907.
  • Тодоракова, М. Основни проблеми при издирването и публи­куването на документални извори за българската история от Цари­градските архиви 1878 – 1944. – В: Известия на държавните архиви. Т.68,1994.
  • Тодорова, М. Живият архив на Васил Левски и създаването на един национален герой. С., 2009.
  • Тончев. Т. Иван Драсов – един от първите ръководители на БРЦК в Ловеч. – В: Българско възраждане. Идеи Личности Събития.
  • Годишник на Общобългарския комитет „Васил Левски“. Т. 13. С., 2011.
  • Унджиев, Ив., Н. Кондарев. Васил Левски. Най-хубави страници от писмата му. С., 1956.
  • Унджиев, Ив., Н. Кондарев. Свята и чиста република. С., 1987.
  • Унджиев, Ив. Васил Левски. Биография. С., 2007.
  • Цеков, Хр. Димитър Ценович. Касиерът на БРЦК. С., 2010.
  • Шарова, Кр. БРЦК и процесът след арабаконашкото напа­дение 1872 – 1873. С., 2007.
  • Шарова, Кр. Българското революционно движение 1872— 1874 г. през погледа на европейската дипломация. – В: Българското националнореволюционно движение 1868 – 1874. Чуждестранни документи. Т. 2, 1872 – 1874, С., 1992.
  • Шарова, Кр. Кризисни явления в БРЦК през лятото и есента на 1872 г. – В: Исторически преглед. 1991, № 3.
  • Шарова, Кр. Любен Каравелов и съдбата на архива на БРЦК. Слухове и факти. Ч. I. – В: Известия на държавните архиви, 1993, кн. 66.
  • Шарова, Кр. С какви документи е разполагало турското след­ствие срещу Васил Левски и неговите сподвижници. – В: Левски пред съда на Портата. Процесът в София 1872 – 1873 г. в османо-турски, дипломатически документи и домашни извори. С., 2010.
  • ((de)) Emersleben, Otto. Der Wind hat viele Namen. Берлин, Evangelische Verlagsanstalt, 1985.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Нареда на работниците за освобождението на българският народ (раздел-Цел)
  2. Васил Левски. Документален летопис 1837 – 1873, Кирила Възвазова-Каратеодорова, Здравка Нонева, Виктория Тилева, ДИ „Д-р Петър Берон“, София, 1987
  3. Унджиев И., Васил Левски. Биография, С., 1967, с.34 – 36.
  4. Унджиев И., Васил Левски. Биография, Народен комитет „Васил Левски“ и Дирекция на изкуствата, С., 1945 и 1947, с. 79.
  5. Унджиев И., Васил Левски. Биография, Народен комитет „Васил Левски“ и Дирекция на изкуствата, С., 1945 и 1947, с.80.
  6. Унджиев И., Васил Левски. Биография, Народен комитет „Васил Левски“ и Дирекция на изкуствата, С., 1945 и 1947, с. 81.
  7. Унджиев И., Васил Левски. Биография, Народен комитет „Васил Левски“ и Дирекция на изкуствата, С., 1945 и 1947, с. 83.
  8. Караиванов, П. Васил Левски по спомени на Васил Караиванов. С., 1987, с.227 – 228.
  9. Унджиев И., Васил Левски. Биография, Народен комитет „Васил Левски“ и Дирекция на изкуствата, С., 1945 и 1947
  10. Страшимиров, Д. Т. Васил Левски . Живот, дела, извори., том 1, С. „Изток-Запад“, 2014, с. 48.
  11. Унджиев И., Васил Левски. Биография, Народен комитет „Васил Левски“ и Дирекция на изкуствата, С., 1945 и 1947, с. 91.
  12. Унджиев И., Васил Левски. Биография, Народен комитет „Васил Левски“ и Дирекция на изкуствата, С., 1945 и 1947, с. 109 – 110.
  13. Караиванов, П. Васил Левски по спомени на Васил Караиванов. С., 1987, с.113.
  14. Унджиев И., Васил Левски. Биография, Народен комитет „Васил Левски“ и Дирекция на изкуствата, С., 1945 и 1947, с. 120 – 121.
  15. Караиванов, В. Васил Левски по спомени на Васил Караиванов. С., 1987, с. 114.
  16. Унджиев И., Васил Левски. Биография, Народен комитет „Васил Левски“ и Дирекция на изкуствата, С., 1945 и 1947, с. 126.
  17. Караиванов, П. Васил Левски по спомени на Васил Караиванов. С., 1987, с.103 – 106, 115.
  18. Унджиев И., Васил Левски. Биография, Народен комитет „Васил Левски“ и Дирекция на изкуствата, С., 1945 и 1947, с. 130 – 131.
  19. Унджиев И., Васил Левски. Биография, Народен комитет „Васил Левски“ и Дирекция на изкуствата, С., 1945 и 1947, с. 134 – 136.
  20. Унджиев И., Васил Левски. Биография, Народен комитет „Васил Левски“ и Дирекция на изкуствата, С., 1945 и 1947, с. 145.
  21. Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд. Документи из турските архиви. С., 1952, с. 152.
  22. Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд. Документи из турските архиви. С., 1952, с. 189.
  23. Страшимиров, Д. Т. Васил Левски . Живот, дела, извори., том 1, С. „Изток-Запад“, 2014, с. 40.
  24. Страшимиров, Д. Т. Васил Левски . Живот, дела, извори., том 1, С. „Изток-Запад“, 2014, с. 24.
  25. Стоянов, И. Нови щрихи върху идейните възгледи и дейността на Васил Левски. С., 2000, с. 38 – 44.
  26. Страшимиров, Д. Т. Васил Левски . Живот, дела, извори., том 1, С. „Изток-Запад“, 2014, с. 61.
  27. Страшимиров, Д. Т. Васил Левски . Живот, дела, извори., том 1, С. „Изток-Запад“, 2014, с. 228 – 236.
  28. http://www.dragalevski-manastir.org/
  29. Васил Левски. Документи, т. 2.№37, с. 51. Проекта за програма и устав („Закон“) на БРЦК – „Нареда на работниците за освобождението на българския народ“
  30. Страшимиров, Д. Т. Васил Левски . Живот, дела, извори., том 1, С. „Изток-Запад“, 2014, с. 170 – 172.
  31. Страшимиров, Д. Т. Васил Левски . Живот, дела, извори., том 1, С. „Изток-Запад“, 2014, с. 212.
  32. Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд. Документи из турските архиви. С., 1987, с. 79.
  33. Страшимиров, Д. Т. Васил Левски . Живот, дела, извори., том 1, С. „Изток-Запад“, 2014, с. 199.
  34. Страшимиров, Д. Т. Васил Левски . Живот, дела, извори., том 2, С. „Изток-Запад“, 2015, с. 68.
  35. Страшимиров, Д. Т. Васил Левски . Живот, дела, извори., том 1, С. „Изток-Запад“, 2014, с. 209 – 211.
  36. а б Панчовски, Д. Последните дни на Васил Левски. С., 1990, с. 230 – 240.
  37. Денев, Д. Свобода и всекиму своето. С., 2015, с. 256 – 258.
  38. Каталог „Колекция националноосвободително движение в Българско“, РИМ-Ловеч, Л., 2014
  39. С. М. Измит ли е позорът над поп Кръстьо
  40. Кожар изровил имането на Левски – вестник 168 часа
  41. Краят на една клевета – Историци и общественици реабилитираха поп Кръстьо
  42. Гайдаров, Н. Процесът срещу Васил Левски и революционната организация. С., Наука и изкуство, 1987, с. 88 – 91.
  43. Хайтов Н., Гробът на Васил Левски. Сборник документи, „Горекс Прес“, С., 1985 и 2002, с. 248
  44. Васил Левски. Документален летопис 1837 – 1873, Кирила Възвазова-Каратеодорова, Здравка Нонева, Виктория Тилева, ДИ „Д-р Петър Берон“, София, 1987
  45. Овчаров, Николай. Вечният Марко Тотев в археологията, в. „Стандарт“, Брой 6754 Година XIX, 5 ноември 2011 г.
  46. Пред църквата „Св. Петка“ откриха паметна плоча на Левски
  47. Възстановяват паметна плоча за Левски в „Св. Петка Самарджийска“
  48. Нова паметна плоча на Васил Левски
  49. Навършват се 139 години от гибелта на Васил Левски