Вашингтонски военноморски договор

Вашингтонски военноморски договор
Информация
Подписване	6 февруари 1922 г.
Място	Вашингтон, Съединени американски щати
В сила от	ноември 1921 г.
Изтичане	февруари 1922 г.
Подписали	САЩ Британска империя Трета френска република Италианско кралство Японска империя

Вашингтонският военноморски договор, известен още като Договорът на петте сили, е подписан през 1922 г. между основните съюзници от Първата световна война, които се съгласяват да предотвратят надпревара във въоръжаването чрез ограничаване на военното корабостроителство. Той е договорен на Вашингтонската военноморска конференция във Вашингтон, окръг Колумбия, проведена от ноември 1921 г. до февруари 1922 г., и е подписан от правителствата на Британската империя (включително Обединеното кралство, Канада, Австралия, Нова Зеландия, Южна Африка и Индия), Съединените щати, Франция, Италия и Япония. Договорът ограничава строителството на бойни кораби, линейни крайцери и самолетоносачи от подписалите страни. Броят на други категории военни кораби, включително крайцери, разрушители и подводници, не е ограничен от договора, но водоизместимостта на тези кораби е ограничена до 10 000 тона всеки.

Договорът е финализиран на 6 февруари 1922 г. Ратификациите му са разменени във Вашингтон на 17 август 1923 г. и е регистриран в поредицата от договори на Лигата на нациите на 16 април 1924 г.

По-късни конференции за ограничаване на военноморските въоръжения поставят допълнителни ограничения за строителството на военни кораби. Условията на Вашингтонския военноморски договор са изменени от Лондонския военноморски договор от 1930 г. и Втория Лондонски военноморски договор от 1936 г. Към средата на 30-те години на XX век Япония и Италия се отказват от договорите, а Германия се отказва от Версайския договор, който ограничава нейния флот. Ограничаването на военноморските въоръжения става все по-трудно за останалите страни по договора.

Предистория

Веднага след Първата световна война Великобритания все още разполага с най-големия и най-мощен военноморски флот в света, следвана от Съединените щати и, доста по-отдалечено, от Япония, Франция и Италия. Британският Кралски флот интернира в свое пристанище победения германски Флот на откритото море през ноември 1918 г. Съюзниците имат различни мнения относно окончателното разположение на имперския германски флот Кайзерлихе Марине, като французите и италианците искат той да бъде разделен между победителите, а американците и британците искат корабите да бъдат унищожени. Преговорите стават до голяма степен безпредметни, след като германските екипажи потопяват повечето от корабите си на 21 юни 1919 г.

Новината за потопяването разгневява французите и италианците, като французите са особено възмутени от британските обяснения, че флотът, охраняващ германците, по това време е бил на учения. Въпреки това британците се присъединяват към съюзниците си, осъждайки германските действия. Не се появяват достоверни доказателства, които да сочат, че британците са сътрудничили с германците по отношение на потопяването. Версайският договор, подписан седмица по-късно на 28 юни 1919 г., налага строги ограничения върху размерите и броя на военните кораби, които новоустановеното германско правителство има право да строи и поддържа.

Американците, британците, французите, италианците и японците са съюзници по време на Първата световна война, но с привидно приключилата германска заплаха, става вероятна надпреварата във въоръжаването между съюзниците. Администрацията на президента на САЩ Удроу Уилсън вече е обявила последователни планове за разширяване на ВМС на САЩ между 1916 и 1919 г., които целят създаване на масивен флот от 50 модерни бойни кораба.

В отговор, през 1920 г. японският парламент най-накрая разрешава строителството на военни кораби, за да може Императорският японски флот да постигне целта си за флотска програма „осем на осем“, с осем модерни линейни кораба и осем линейни крайцера. Японците започват работа по четири линейни кораба и четири линейни крайцера, всички от които са много по-големи и по-мощни от тези на класовете, които заменят.

Британските военноморски оценки от 1921 г. планират четири линейни кораба и четири линейни крайцера, а през следващата година да бъдат построени още четири линейни кораба.

Новата надпревара във въоръжаването е нежелана от американската общественост. Конгресът на САЩ не одобрява плана на Уилсън за разширяване на военноморските сили от 1919 г., а президентската предизборна кампания през 1920 г. води до това политиците във Вашингтон да се върнат към доктрината за ненамеса от предвоенната епоха, без да изразяват особен ентусиазъм към продължаване на военноморската експанзия. Великобритания също трудно може да си позволи прекомерните разходи за големи кораби.

В края на 1921 г. САЩ узнават, че Великобритания планира конференция за обсъждане на стратегическата ситуация в Тихоокеанския регион и Далечния изток. За да предотврати британския план и да задоволи вътрешните искания за глобална конференция за разоръжаване, администрацията на Уорън Хардинг свиква Вашингтонската военноморска конференция през ноември 1921 г.

Конференцията приема Военноморския договор на петте сили, както и одобрява Договор на четирите сили за Япония и Договор на деветте сили за Китай.

Източници

Литература

• Baker, A. D. III. Battlefleets and Diplomacy: Naval Disarmament Between the Two World Wars // Warship International XXVI (3). 1989. с. 217 – 255.
• Duroselle, Jean-Baptiste (1963). From Wilson to Roosevelt: Foreign Policy of the United States, 1913-1945. Harvard University Press, ISBN 978-0-67432-650-7 
• Evans, David; Peattie, Mark (1997). Kaigun: Strategy, Tactics and Technology in the Imperial Japanese Navy, 1887–1941. Annapolis: Naval Institute Press, ISBN 978-0-87021-192-8 .
• Conway's All the World's Fighting Ships 1922–1946. Annapolis, Naval Institute Press, 1980. ISBN 0-87021-913-8.
• Howarth, Stephen (1983). The Fighting Ships of the Rising Sun. Atheneum, ISBN 978-0-689-11402-1 
• Jones, Howard (2001). Crucible of power: a history of US foreign relations since 1897. Rowman & Littlefield, ISBN 978-0-8420-2918-6, https://archive.org/details/crucibleofpower00jone 
• Jordan, John (2011). Warships after Washington: The Development of Five Major Fleets 1922–1930. Seaforth Publishing, ISBN 978-1-84832-117-5 
• Jordan, John, Dumas, Robert. French Battleships 1922–1956. Barnsley, Seaforth Punblishing, 2009. ISBN 978-1-84832-034-5.
• Kaufman, Robert Gordon (1990). Arms Control During the Pre-Nuclear Era: The United States and Naval Limitation Between the Two World Wars. New York: Columbia University Press, ISBN 978-0-231-07136-9 
• Kennedy, Paul (1983). The Rise and Fall of British Naval Mastery. London: Macmillan, ISBN 978-0-333-35094-2 
• Marriott, Leo (2005). Treaty Cruisers: The First International Warship Building Competition. Barnsley: Pen & Sword, ISBN 978-1-84415-188-2 
• Paine, S.C.M. (2017). The Japanese Empire: Grand Strategy from the Meiji Restoration to the Pacific War. Cambridge & New York: Cambridge, ISBN 978-1-107-01195-3 
• Potter, E (ed) (1981). Sea Power: A Naval History (2nd). Annapolis: Naval Institute Press, ISBN 978-0-87021-607-7 
• Limitation of Naval Armament, treaty, 1922

Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Washington Naval Treaty в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​ ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​