Велвет Ъндърграунд

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Велвет Ъндърграунд
Създадена Flag of the United States.svg Ню Йорк, САЩ
Стил Рок, арт рок, експериментален рок, протопънк
Активни години 1964–1973; 1990
1992–1994; 1996
Свързани изпълнители Нико
Уебсайт Страница в IMDb
Бивши членове Лу Рийд
Джон Кейл
Стърлинг Морисън
Ангъс Маклайз
Морийн Тъкър
Дъг Юл
Уолтър Пауърс
Уили Аликзандър
Велвет Ъндърграунд в Общомедия

„Велвет Ъндърграунд“ (на английски: The Velvet Underground) е американска рок група, сформирана в Ню Йорк. Активна е от 1965 до 1973 година с няколко временни събирания по-късно.

Най-известните ѝ членове Лу Рийд и Джон Кейл впоследствие правят успешни солови кариери. Въпреки че нямат търговски успех докато са още заедно, „Велвет Ъндърграунд“ често е определяна от много музикални критици като една от най-важните и влиятелни групи на 60-те години на XX век.

За известно време мениджър на групата е Анди Уорхол. Те са титулярната група в студиото му „Фактъри“ ('Фабриката') и на събитията Exploding Plastic Inevitable ('Експлодиращата пластмаса неизбежна'). Провокативните текстове на някои от песните придават нихилистичен оттенък на музикалния им имидж.

Дебютният им албум е записан съвместно с певицата Нико и носи заглавието The Velvet Underground & Nico (1967). Списание „Ролинг Стоун“ през 2003 година го определя като 13-ия най-велик албум на всички времена, както и „най-пророческия рок албум, правен някога“. Същото издание поставя групата на 19-о място в класацията си „100 най-велики музикални изпълнители на всички времена“ през 2004 година. Сред най-известните им песни са Pale Blue Eyes, Sunday Morning, Femme Fatale и други.

История[редактиране | редактиране на кода]

Образуване на групата (1964–1965)[редактиране | редактиране на кода]

Основите на бъдещата група „Велвет Ъндърграунд“ са поставени в края на 1964 година. По това време певецът, автор на песни и китарист Лу Рийд вече е участвал в няколко недълготрайни гаражни групи и е работил като автор на песни за звукозаписната компания „Пикуик Рекърдс“. Рийд се запознава с Джон Кейл, уелсец, преместил се в Съединените щати, след като получава стипендия, за да учи класическа музика. Кейл е работил с експерименталните композитори Корнелиъс Кардю и Ла Монте Йънг, но се интересува и от рок музика.[1] Кейл е приятно изненадан, че склонността към експериментиране на Рийд е сходна с неговата - Рийд понякога използва алтернативни настройки на китарата, за да създава провлачени звуци, подобни на типичните за някои композиции на Йънг. Двамата репетират и свирят заедно, като партньорството и споделените им интереси прокарват пътя на бъдещата група.

Първата група, в която участват Рийд и Кейл е „Примитивс“, нетрайна формация, създадена за записите на „The Ostrich“, сингъл, написан от Рийд, към който Кейл добавя пасаж за виола. Първоначално в „Примитивс“ свири Уолтър Де Мария, който след това е заменен от състудента на Рийд в Сиракюзкия университет Стърлинг Морисън. Морисън и Рийд свирят на китара, Кейл на виола, клавишни и бас, а Ангъс Маклайз се присъединява като перкусионист. Този квартет първоначално се нарича „Уорлокс“, а след това „Фолинг Спайкс“.

По това време става популярна книгата на Майкъл Лий „The Velvet Underground“, посветена на субкултурата на сексуалните парафилии в началото на 60-те години, и нейното заглавие е прието за име на групата през ноември 1965 година.

Ранен период (1965–1966)[редактиране | редактиране на кода]

Приела името „Велнет Ъндърграунд“, групата репетира и има участия в Ню Йорк. Като цяло музиката им е по-спокойна, отколкото става по-късно - Кейл описва този период като отражение на бийт поезията. През юли 1965 година Рийд, Кейл и Морисън записват демо касета и при свое пътуване до Великобритания Кайл се опитва да даде копие от нея на Мериън Фейтфул, надявайки се тя да го покаже на Мик Джагър. От това не излиза нищо, но демо касетата е издадена през 1995 година в пакета „Peel Slowly and See“.

Мениджърът и музикален журналист Ал Ароновиц урежда на групата първото платено участие - 75 долара, за да свирят като подгряваща група в гимназия в Ню Джърси. Маклайз напуска групата, несъгласен с това участие. Той е замемен от Мо Тъкър, по-малката сестра на приятел на Морисън. Тя използва необичаен комплект барабани, а стилът ѝ, първоначално прост и екзотичен, повлиян от Бабатунде Олатунджи и Бо Дидли, става съществена част от стила на групата. През следващите месеци „Велвет Ъндърграунд“ получава постоянен ангажимент в „Кафе Бизар“ и започва да си създава репутация на обещаваща нова група.

Анди Уорхол и „Exploding Plastic Inevitable“ (1966–1967)[редактиране | редактиране на кода]

„The Velvet Underground & Nico“ (1967)[редактиране | редактиране на кода]

„White Light/White Heat“ (1968)[редактиране | редактиране на кода]

„The Velvet Underground“ (1969)[редактиране | редактиране на кода]

Година на път и „изгубеният“ четвърти албум (1969)[редактиране | редактиране на кода]

„Loaded“ (1970)[редактиране | редактиране на кода]

Годините с Дъг Юл (1970–1973)[редактиране | редактиране на кода]

След „Велвет Ъндърграунд“ (1972–1990)[редактиране | редактиране на кода]

Повторни събирания (1990–1996)[редактиране | редактиране на кода]

Наследство[редактиране | редактиране на кода]

Дискография[редактиране | редактиране на кода]

  • The Velvet Underground & Nico (1967)
  • White Light/White Heat (1968)
  • The Velvet Underground (1969)
  • Loaded (1970)
  • Live at Max's Kansas City (записан през 1970, издаден през 1972)
  • Squeeze (1973)
  • 1969: The Velvet Underground Live (двоен албум, записан наживо през 1969 и издаден през 1974)
  • VU (записан през 1968-1969, издаден през 1985)
  • Another View (записан през 1967-69, издаден през 1986)

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Myers 2013.
Цитирани източници