Великият инквизитор

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Великият инквизитор.

Великият инквизитор
Великий инквизитор
Достоевский и последующие.jpg
Автор Фьодор Достоевски
Първо издание 1879 – 1880 г.
Руска империя
Издателство списание „Русский вестник“
Оригинален език руски
Жанр поема-притча

бележки
  • първо издание на български език от 1892 г. в Шумен

„Великият инквизитор“ е притча, включена като самостоятелна глава в романа „Братя Карамазови“ на руския писател Фьодор Достоевски[notes 1] и многократно издавана самостоятелно и преработвана в театрални постановки.

Разказана от Иван Карамазов, един от главните герои в романа, на неговия брат Альоша, който е станал монах, притчата поставя под въпрос възможността за съществуване на персонализиран и добронамерен Бог. Достоевски нарича „Великият инквизитор“ „кулминация“ на последния си роман[notes 2].

Някои изследователи сочат „Великият инквизитор“, заедно с главите „Буди, буди“ и „Бунт“ като ключ за цялостното разбиране на творческото наследство на автола.[1] Според тях чрез своеобразния монолог авторът прави своята изповед за разбирането си за дуализма, особената мисия на Русия за и в света и за вярата.[2]

Преводи и постановки[редактиране | редактиране на кода]

Поемата или притчата за „Великият инквизитор“ е преведена на български за първи път от В. Йорданов в Шумен през 1892 г. През сезона 1906/07 г. пътуващият съвременен театър на М. Икономов по онова време играе в провинцията сценична драматизация на „Братя Карамазови“. През 1928 г. излизат на български и пълните събрани съчинения на Достоевски в 10 тома, като само до 9 септември 1944 г. на книжния български пазар са всичко 63 самостоятелните издания на писателят с общ тираж 217 хил. В периода 1959 – 60 г. са преиздадени събраните съчинения на Достоевски в тираж от 120 хил., а през периода 1981 – 94 г. излиза и 12-томното им издание – най-пълното на български език засега. [3]

През театралния сезон 2012/13 г. е премиерата на първата българска самостоятелна постановка на „Великият инквизитор“.[4][5]. „Великият инквизитор“ е представяна на почти всички световни театрални сцени през 20 век, а романът „Братя Карамазови“ многократно филмиран. Незабравимо е превъплащението в старецът на Питър Брук[6], както и на Михаил Улянов в ролята му.

През 1942 г. немският композитор Борис Бляхер пише по Достоевски оратория за баритон, хор и оркестър «Der Großinquisitor», а автор на либретото е Лео Борхард. [7].

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. названието Легенда за Великия инквизитор е статия на В. В. Розанов от 1894 г., която с течение на времето започва да се употребява и за самата притча
  2. «Кулминационни» авторът нарича и други глави, написани по-късно.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Достоевски, Фьодор. Братя Карамазови, стр. 14 – 18 (предговор). ДИ „Народна култура“, 1975, библиотека Световна класика.
  2. Троев, Петко. Руска класическа литература – литературен справочник, Достоевски, стр. 63. Тилиа, 1995, ISBN 954-8706-21-0.
  3. Троев, Петко. Руска класическа литература – литературен справочник, Достоевски, стр. 64. Тилиа, 1995, ISBN 954-8706-21-0.
  4. „Великият инквизитор“ – Театър „Провокация“
  5. „Великият инквизитор“ на сцената на „Сълза и смях“
  6. Събитието Питър Брук (dnevnik.bg)
  7. Classic-online.ru. Блахер Борис (1903 – 1975)