Венецианска школа

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Джорджоне, Бурята (1507 – 1508), Галерия на Академията, Венеция.
Якопо Белини, Mадона с Младенеца (ок. 1455), Венеция, Галерия на Академията, Венеция
Джовани Белини, Алегория (1490), Галерия Уфици, Флоренция

Венецианска школа по живопис е една от главните италиански живописни школи. Най-голямо развитие получава през 15 - 16 век. За нея са характерни преобладаващите живописни начала, ярките колоритни решения, дълбокото владеене на пластичните изразни възможности на маслената живопис.[1]

Влияние[редактиране | редактиране на кода]

Венецианската живопис на 15 век се намира под влияние на две култури – византийската и нидерландската. Одухотвореното величие на византийските иконни образи и педантично подробния натурализъм на северната школа стават основа за оформянето на творчеството на художниците.

Треченто[редактиране | редактиране на кода]

Паоло Венециано, Олтар (1324), темпера върху дърво. Национална галерия, Парма.

През 14 век венецианските художници се влияят все повече от начина на рисуване на Стария континент и по-специално от художествено развитие в Северна Европа и нейната готическа среда и модерност. Първата и най-известна творба на Венеция от 14 век е на Паоло Венециано. Той дава много иновативна интерпретация на венецианската живопис и развива свой собствен език и личен баланс между византийския свят и новите теми на готиката, с обновени неовизантийски нюанси в творчеството си.

Най-ярките представители на 1300-те години са:

Художници от 15 век: Куатроченто[редактиране | редактиране на кода]

В началото на 15 век венецианското изкуство е повлияно от по-ранни стилове, произтичащи от неговите византийски влияния,[2] както се забелязва при работата на фамилия Виварини. В ранните творби на основоположника на фамилията Антонио Виварини се наблюдава влиянието на учителската школа на Андреа Мурано и Джентиле да Фабриано, които са представители на международната готика. Антонио Виварини полага началото на династия от художници, включваща по-младия му брат Бартоломео Виварини и племенника на последния Алвизе Виварини. Сред неговите ученици са братята Карло и Виторио Кривели.

От края на 15 век венецианската живопис се развива чрез връзките с Андреа Мантеня (1431 – 1506) от близкия град Падуа и чрез посещението на Антонело да Месина (ок. 1430 – 1479), който представя техниката на маслената живопис, възприета от ранната холандска живопис, вероятно придобита при обучението му в Неапол.[3] Друг външен фактор е посещението на Леонардо да Винчи, който е с особено влияние върху Джорджоне.[4]

По време на дългата си кариера Джовани Белини има заслугата за създаването на венецианския стил. От ранните му творби като Мадона (1487), която до голяма степен отразява линейния подход на Мантеня, той по-късно разработва по-мек стил, където ярките цветове се използват за представяне на формата и за показване на атмосфера и сенки.[5]

Най-ярките представители на школата са:

Венециански портрет през 15 век[редактиране | редактиране на кода]

Якопо Белини, Мадона с Леонело д’Есте (ок. 1440), Лувър, Париж.

Огромно влияние върху венецианската живопис оказва Антонело да Месина. Той попада във Венеция в средата на 1470-те г. и намира там още ненапълно оформила се живописна школа: тя едва се формира от различни стилистически тенденции и направления. Той значително ускорява процеса това оформяне: като художник, съчетаващ изтънчеността на нидерландците с пластичността и монументалността на Пиеро дела Франческа. Антонело им дава пример, какъвто не са могли да дадат Андреа Мантеня и местните художници.

Към момента на пристигането на Антонело във Венеция там вече съществува традиция на портрета, която заради географската обособеност на града е специфична. В изкуството на Венеция се преплитат въздействието от византийската художествена култура, източни елементи, готическата култура на Севера със закъснялото включване в ренесансовото движение. Благодарение на разширението на територията на Венецианската република през 15 век тя подчинява част от Ломбардия и разширява културните и художествени връзки с Падуа и с други центрове на Северна Италия.[6]

От 2-рата пол. на 15 век започва подем на венецианската живопис. Най-добрите художници на Венеция получават регулярно заплащане и се считат на служба при републиката.

Джентиле Белини, Мадона с дарител (ок. 1460), Худ. галерия, Берлин

Първият портретист на Венеция на основание ред данни може да се счита Якопо Белини. Споменават се негови несъхранени профилни портрети на Леонело д’Есте, Джентиле да Фабриано – баща на философа Леонико Томео. Представа за портрета на Д’Есте дава неговата Мадона д’Есте, където Леонело е изобразен в качеството си на дарител.

Белини посещава Флоренция. Там той изучава младото ренесансово изкуство и оставя на своите синове Джентиле и Джовани Белини „книги с рисунки“, които по-късно служат за учебно пособие за тях и за други венецианци.

Братята Джентиле и Джовани Белини[редактиране | редактиране на кода]

През втората половина на 15 век във Венеция вече се налага обичай да се рисуват кавалетни портрети на дожовете. Едно от проявленията на култа към дожа е обичаят да се поставя негов портрет в парадните зали на Двореца на дожите.

Този портрет има определени политически функции и може да бъде наречен „държавен портрет“ (неговата задача е да съхрани облика на управителя) и зад тази мемориално-репрезентативна функция произтича художествената специфика на този портрет.

Ярък образец на този венециански портретен жанр става творчеството на Джентиле Белини. Той е син и ученик на Якопо Белини, ползва се с голям успех във Венеция и става след смъртта на баща си официален живописец на републиката. Ранният стил на неговите портрети е близък до този на баща му. Тази представа дават портретите на дарителите в Мадоната от Берлин.

Първата датирана работа на Джентиле е Св. Лоренцо Джустиниани (1465). Затова че е особено ценен като портретист свидетелства неговото пътешествие до Константинопол, където е изпратен от венецианското правителство през 1497 г. по молба на турския султан Мехмед II. В Константинопол той създава лошо съхранения портрет на султана, в който прави крачка напред към новия стил, изобразявайки го не в профил, а едва обърнат. Това обръщане впрочем още не е достатъчно обиграно пластически, а линията на лицето е почти профилна.

Джовани Белини е по-надарен от неговия консервативен брат Джентиле и рано се сближава с Андреа Мантеня. Вече стар, той охотно приема достиженията на своите ученици Джорджоне и Тициан. Той е много възприемчив, затова неговият стил претърпява огромна еволюция като композиция и маниер, като се променя под въздействие на новите идеи на времето.

Художници – представители на Високия и Късния Ренесанс на Венеция[редактиране | редактиране на кода]

  • Тицианo Вечелио, известен като Тициан (1488/1890, Пиеве ди Кадоре – 6 септември 1576, Венеция) е един от най-известните художници от Венецианската школа през Късния Ренесанс;
  • Джорджоне (ок. 1478, Кастелфранко Венето – 17 септември 1510, Венеция) е първият венециански художник, рисувал и принадлежащ към стила на Зрелия Ренесанс;
  • Якопо Палма ил Векио, псевдоним на Якопо Негрети де Лавале (1480?, Серина – юли 1528, Венеция);
  • Лоренцо Лото (1480, Венеция – 1556/57, Лорето) е сред основните представители на венецианския ренесанс от нач. на 16 век, въпреки че неговата оригинална и неконформистка природа скоро го довежда до нещо като маргинализация в контекста на Венеция, доминиран от Тициан;
  • Себастиано дел Пиомбо, също Себастиано Лучани (1485, Венеция – 21 юни 1547, Рим);
  • Якопо Басано (ок 1515, Басано дел Грапа – 13 февруари 1592, пак там);
  • Тинторето, псевдоним на Якопи Робусти или Якопо Комин (септември или октомври 1518, Венеция – 31 май 1594, пак там) е един от най-големите представители на венецианската живопис и на маниеристкото изкуство като цяло;
  • Паоло Веронезе, псевдоним на Паоло Калиари (1528, Верона – 19 април 1588, Венеция) е известен по-специално със своите широкоформатни картини с религиозни и митологични сюжети,.

Подобни[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ Алпатов – История на изкуството – том 3
  2. ↑ The Prado Guide, Ed. Maria Dolores Jimenez-Blanco, Museo National Del Prado, English 2nd revised edition, 2009.стр.132
  3. ↑ The Prado Guide, Ed. Maria Dolores Jimenez-Blanco, Museo National Del Prado, English 2nd revised edition, 2009.стр.263
  4. ↑ The Prado Guide, Ed. Maria Dolores Jimenez-Blanco, Museo National Del Prado, English 2nd revised edition, 2009.стр.680
  5. ↑ С. Дзуффи. Возрождение. XV век. Кватроченто. – М.: Омега-пресс, 2008. – С. 180 – 185. – 384 с. – 3000 экз. – ISBN 978-5-465-01772-5.
  6. ↑ Гращенков В. Н. „Портрет в итальянской живописи Раннего Возрождения“. М., 1996.
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Венецианска_школа&oldid=11372079“.