Венецианска школа

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Jump to navigation Jump to search
Джорджоне, 1507 – 08. Венеция, Галерия на Академията.
Якопо Белини, Mадона с младенеца, Венеция, Галерия на Академията.
Джовани Белини, Алегория, 1490, Галерия Уфици.

Венецианска школа по живопис – една от главните италиански живописни школи. Най-голямо развитие получава през XV—XVI векове. За тази школа по живопис е характерно преобладаващи живописни начала, ярки колоритни решения, дълбоко владеене на пластически изразителни възможности на маслената живопис[1].

Влияние[редактиране | редактиране на кода]

Венецианската живопис на XV век се намира под влияние на две култури – византийска и нидерландска. Одухотвореното величие на византийските иконни образи и педантично подробния натурализъм на северната школа стават основа за оформянето на творчеството на художниците.

Треченто[редактиране | редактиране на кода]

Паоло Венециано, Олтар, 1324. темпера върху дърво. Парма, Национална галерия

През четиринадесети век венецианските художници се влияят все повече от начина на рисуване в континента и по-специално от художествено развитие в Северна Европа и неговите готическа среда и модерност. Първият и най-известен експонат на Венеция от четиринадесети век е с автор Паоло Венециано. Той дава много иновативна интерпретация на венецианската живопис и развива свой собствен език и личен баланс между византийския свят и новите теми на готиката, с обновени неовизантийски нюанси в творчеството си.

Най-ярките представители на 1300-те години са :

Художници от петнадесети век-Куатроченто[редактиране | редактиране на кода]

В началото на 15 век, венецианското изкуство е повлияно от по-ранни стилове, произтичащи от неговите византийски влияния, [2]както се забелязва при работата на фамилия Виварини.

В ранните творби на основоположника на фамилията, Антонио Виварини се наблюдава влияние на учителската школа на Андреа Мурано и Джентиле да Фабриано,които са представители на международната готика. Антонио Виварини полага началото на династия от художници, включаваща по-младия му брат – Бартоломео Виварини, и племенника на последния Алвизе Виварини. Сред неговите ученици са братя Карло Кривели и Виторио Кривели.

От края на 15 век, венецианската живопис се развива чрез връзките с Андреа Мантеня (1431 – 1506) (от близкия град Падуа) и на посещението на Антонело да Месина(ок. 1430 – 1479), който представя техниката на маслената живопис възприета от ранната холандска живопис, вероятно придобита при обучението му в Неапол. [3] Друг външен фактор е посещението на Леонардо да Винчи, който е с особено влиятелние върху Джорджоне. [4]

По време на дългата си кариера, Джовани Белини има заслугата за създаването на венецианския стил. От ранните му творби, като Мадона (1487), която до голяма степен отразява линейния подход на Мантеня, той по-късно разработва по-мек стил, където ярките цветове се използват за представяне на формата и показване на атмосфера и сенки[5].

Най-ярките представители на школата са:

Венециански портрет през ХV век[редактиране | редактиране на кода]

Якопо Белини. „Мадонна с Леонело д’Есте“

Огромно влияние върху венецианската живопис оказва Антонело да Месина. Той попада във Венеция (в средата на 1470-те г.) и намира там още не напълно оформила се живописна школа: тя едва се формира от различни стилистически тенденции и направления. Той значително ускорява процеса това оформяне: като художник, съчетаващ изтънчеността на нидерландците с пластичността и монументалността на Пиеро дела Франческа. Антонело им дава пример, какъвто не са могли да дадат Андреа Мантеня и местните художници.

Към момента на пристигане на Антонело във Венеция там вече съществува традиция на портрета, която заради географската обособеност на града е специфична. В изкуството на Венеция се сплитат въздействието от византийската художествена култура, източни елементи, готическата култура на севера със закъснялото включване в ренесансовото движение. Благодарение на разширението на територията на републиката през XV век, тя подчинява част от Ломбардия и разширява културните и художествени връзки с Падуа и други центрове на Северна Италия.[6]

От 2-рата пол. XV век започва подем на венецианската живопис. Най-добрите художници на Венеция получават регулярно заплащане и се считат на служба при републиката.

Джентиле Белини. „Мадона с донатори“, Берлин

Първи портретист на Венеция на основание ред данни може да се счита Якопо Белини. Споменават се негови несъхранени профилни портрети на Леонело д’Есте, Джентиле да Фабриано, баща на философа Леонико Томео. Представа за портрета на д’Есте дава неговата „Мадона д’Есте“, където Леонело е изобразен в качество на донатор.

Белини посещава Флоренция. Там, той изучава младото ренесансово изкуство и оставя на своите синове Джентиле Белини и Джовани Белини "книги с рисунки", които по-късно служат за учебно пособие за тях и другите венецианци.

Братята Джентиле Белини и Джовани Белини[редактиране | редактиране на кода]

През втората половина на XV век във Венеция вече се налага обичай да се рисуват кавалетни портрети на дожовете. Едно от проявленията на култа към дожа е обичая да се поставя негов портрет в парадните зали на Двореца на дожите.

  • Лазаро Бастиани (приписван на Джентиле Белини). „Дож Франческо Фоскари“

  • Джентиле Белини (?). „Дож (Паскуале Малипиеро)“

  • Копие на Джентиле Белини. „Дож Николо Марчело“

Този портрет има определени политически функции и може да бъде наречен „държавен портрет“, неговата задача е да съхрани облика на управителя, и зад тази мемориално-репрезентативна функция произтича художествената специфика на този портрет. Ярък образец на този венециански портретен жанр става творчеството на Джентиле Белини.

Джентиле Белини е син и ученик Якопо, ползва се с голям успех във Венеция и става след смъртта на баща си официален живописец на републиката. Ранният стил на неговите портрети, е близък до този на Якопо. Тази представа дават портретите на донаторите в Мадоната от Берлин.

Първата датирана работа на Джентиле е „Св. Лоренцо Джустиниани.“ (1465). Затова, че той е особено ценен като портретист, свидетелства неговото пътешествие до Константинопол, където е изпратен от венецианското правителство през 1497 г. по молба на турския султан Мехмед II.

В Константинопол той създава лошо съхраненения портрет на султан Мехмед II, в който той прави крачка напред към новия стил, изобразявайки султана не в профил, а едва обърнат. Това обръщане, впрочем, още не е достатъчно обиграно пластически, а линията на лицето е почти профилна.

Джовани Белини е по-надарен от неговия консервативен брат Джентиле, той рано се сближава с Мантеня. Вече старец, той охотно приема достиженията на своите ученици Джорджоне и Тициан. Той е много възприемчив, затова неговият стил претърпява огромна еволюция като композиция, маниер като се променя под въздействие на новите идеи на времето.

  • Джовани Белини. „Йорг Фугер“

  • Джовани Белини. „Портрет на момче“

  • Джовани Белини, „Мъжки портрет“, Рим

  • Джовани Белини, „Мъжки портрет“, Уфици

Художници представители на Високия и Късния Ренесанс на Венеция[редактиране | редактиране на кода]

  • Тициан – 1477 г. Пиеве ди Кадоре, Италия-6 септември 1576 г. (99 г.) Венеция, Италия;
  • Джорджоне – (ок. 1478 г., Кастелфранко венето, Италия-1510, Венеция, Италия;
  • Палма Векио – 1480 г., близо до Бергамо – юли 1528, Венеция;
  • Лоренцо Лото – 1480 г., Венеция – 1556 г., Лорето;
  • Себастиано дел Пьомбо – 1485?, Венеция – 21 юни 1547, Рим;
  • Якопо Басано – 1510 г., Басано дел Грапа, Венецианска република – 1592 г., Басано дел Грапа, Венецианска република;
  • Тинторето – 29 септември 1518 г. Венеция – 31 май 1594 г. (на 75 г.);
  • Паоло Веронезе – 1528 г.Верона, Италия -19 април 1588 г. (60 г.) Венеция, Италия.

Подобни[редактиране | редактиране на кода]

Препратки[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ Алпатов – История на изкуството – том 3
  2. ↑ The Prado Guide, Ed. Maria Dolores Jimenez-Blanco, Museo National Del Prado, English 2nd revised edition, 2009.стр.132
  3. ↑ The Prado Guide, Ed. Maria Dolores Jimenez-Blanco, Museo National Del Prado, English 2nd revised edition, 2009.стр.263
  4. ↑ The Prado Guide, Ed. Maria Dolores Jimenez-Blanco, Museo National Del Prado, English 2nd revised edition, 2009.стр.680
  5. ↑ С. Дзуффи. Возрождение. XV век. Кватроченто. – М.: Омега-пресс, 2008. – С. 180 – 185. – 384 с. – 3000 экз. – ISBN 978-5-465-01772-5.
  6. ↑ Гращенков В. Н. „Портрет в итальянской живописи Раннего Возрождения“. М., 1996.
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Венецианска_школа&oldid=8711244“.