Вето Геневски

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Вето Геневски
Деец на БРП (к)
Роден
Починал

Образование Комунистически университет на националните малцинства на Запада

Вето Маринов Геневски е деец на БРП (к) и БКП.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 29 май 1896 г. във врачанското село Радовене. Завършва Юридическия факултет на Софийския университет. В периода 1918 – 1923 г. ръководи организацията на БКП в родното си село, като същевременно е общински съветник във Враца. Участва в Септемврийското въстание като командир на боен отряд. След неуспеха му е арестуван и измъчван в полицията. След обща амнистия е освободен през 1924 г. и става член на ОК на БКП във Враца. Подпомага развиването на Военната организация на БКП като участва в изграждането на местни клонове във Врачанско, Белослатинско, Луковитско и Тетевенско. След провал е арестуван през 1925 г., но отново освободен. Създава нов ОК на БКП във Враца и влиза в контакт с ЦК на БКП. Между 1925 и 1931 г. е секретар на ОК на БКП във Враца и член на ЦК на БКП. През 1932 г. отново става провал и той преминава в нелегалност. Осъден е задочно и заминава за СССР по решение на ЦК на БКП. Там завършва аспирантура в Комунистическия университет за национални малцинства от Запада (КУНМЗ) и започва работа като преподавател по история на КПСС. По това време е и преподавател в Комисията по съветски контрол при Съвета на народните комисари на СССР. По време на Втората световна война участва в отбраната на Москва. През 1945 г. се завръща в България и започва работа като инструктор към Градския комитет на БКП в София. През 1961 г. се пенсионира. С указ № 1798 от 25 ноември 1976 г. е обявен за герой на социалистическия труд на България. Носител е още на ордените „Георги Димитров“, „Народна република България“ – II ст. и два ордена „Народна свобода 1941 – 1944 г.“.[1]. Умира на 30 януари 1987 г. в София.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Аврамов, А. Трудовата слава на България, Държавно издателство д-р Петър Берон, 1987, с. 151