Видинска епархия

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Видинска епархия
Eparchy of the Bulgarian Orthodox Church.png
Vidin St Demetrius Cathedral 2.jpg
Катедралата „Свети Димитър“
ЦъркваБългарска православна църква
СтранаБългария
ЦентърВидин
Катедрална църква„Свети Димитър“
Митрополитска църква„Свети Николай“
Архиерейски наместничестваБелоградчик
Берковица
Кула
Лом
ПредстоятелДаниил
Санмитрополит
Брой манастири8
Сайтvidinskamitropoliya.com
Видинска епархия в Общомедия
Сградата на видинската митрополия
Дворът на Чипровския манастир
Църква „Св. Кирил и Методий“ в Монтана
Църква „Св. Георги“ във Вършец

Видинската епархия e епархия на Българската православна църква със седалище във Видин. Епархията архиерейски наместничества (управляващи съответни духовни околии) в Белоградчик, Берковица, Лом и Кула.

История[редактиране | редактиране на кода]

За първи път християнството е проповядвано в региона не от кого да е, а от апостол Андрей (от Дванадесетте апостоли, брат на апостол Петър). Това става по време на пътуването на апостола от Византия до Велика Скития (Южна Русия). Апостол Андрей е преминал през Малка Скития, Долна Мизия и Средиземна Дакия (земи, разположени в днешните области Добруджа и Предбалканска България. Лично е ръкоположил епископи и презвитери навсякъде - за това свидетелства свети Иполит в своето кратко съчинение, писано през 222 година. Според автора апостол Андрей е проповядвал на скитите и траките, след което бил разпънат на кръст в Патрос Ахейски (вероятно днешният гръцки град Патра). За делата на апостол Андрей говорят също Ориген (200 - 258 г.) и Св. Доротей. По-късно различни автори също разказват за св. Андрей, което говори за огромната популярност на тази личност в началото на първото хилядолетие. Епископ Епифаний Кипърски (408 г.), архиепископ Евагрий (449 г.), Исидор Италийски (636 г.) и Никита Пефлагонски в своите съчинения няколкократно споменават за посещенията на апостол Андрей във Видинския регион.

След смъртта на апостол Андрей християнството се разпространявало около река Дунав от неговите ученици. По-известни от тях са Менан, Ирин и Пин. За тяхната дейност и мъченическа смърт се говори в Синаксара от 1340 година, намираща се в Московската синодална библиотека. В това съчинение се казва: "Тия святи беаша от скатия северния страни оученици на святаго апостола Андрея, иоучащи о имени Христове Многия от поганих, обращая в правей вери и крещаеся; того ради бише от поганного княза и много пъдими биша отвръщися христа и пожрети идолам и не покориша с...". Публикуваме този текст за посетителите, които разбират и се интересуват от черковнославянски. Тези първи християни също били умъртвени с присъщата на Древен Рим жестокост. Постепенно обаче новата религия набирала все повече последователи и се основавали църковни общини в много градове: Одесос (Варна), Томи (на Добруджа на брега на Черно море), Маркианополис (днес в развалини на брега на Девненското езеро), Доростол (Силистра), Аврито (Плиска), Никополис (между Тутракан и Русе), Наис (Ниш), Ремесиана (сега Бела Паланка), Рациария и много други. По време на гоненията срещу християнството тези църкви са дали безброй мъченици. Въпреки това обаче това са си били градове от дълбоката провинция (бог високо, цар далеко) и новата религия бързо набрала десетки хиляди последователи.

През 326 година император Константин Велики пренесъл столицата на Римската империя във Византия (в новата столица Константинопол – градът носи неговото име) и обърнал голямо внимание на племената, населяващи Балканския полуостров. Императорът си поставил за цел всички те да приемат християнството. Още оттогава полуостровът има горчив опит с насилственото налагане на религии, но това е друга тема. Константин Велики знаел, че християните стават едни от най-добрите граждани на империята. Те започвали да гледат на християнизираната държава като нещо, дадено от Бога и определено да подчини и да управлява всички останали народи. Доста усилия положили и наследниците на император Константин – издали закони против езичеството, забранявали идолопоклонничеството и жертвоприношенията, дори налагали смъртно наказание за изповядване на други религии.

В Северозападна България християнството било проповядвано повече от пристигащи от запад свещеници. Тогава всъщност не е имало разделение между двете църкви – схизмата между Източната и Западната християнска църква настъпва чак през 1054 година. Така например свети Климент, който впоследствие става папа, е проповядвал и в София. Свети Мелитон, бележит латински писател, основал църква в София и положил много труд за разпространение на християнството в двете Дакии – Средиземна и Прибежна. В състава на тези области влизали окръзите Кюстендилски, Софийски, Плевенски, Врачански и Видински; също и някои области на територията на днешна Сърбия – Ниш, Пирот и Тимошката долина. По този начин още в първата година на IV век в Северозападна България се създала една здрава църковна организация. По това време в Прибрежна Дакия била открита и Рациарската епархия, впоследствие прекръстена на Бдинска и Видинска.

При образуването на Българската държава Прибрежна Дакия е била в територията на аварския каганат. Скоро се присъединява към България – това става по времето на наследника на хан Аспарух, хан Тервел. Според проф. Златарски западните граници на тази държава са преминавали по река Тимок и на юг са достигали до днешния град Чипровци. Хан Крум изтребил аварите и през 805 година унищожил напълно тяхната държава. Тогава границата се преместила при устието на р. Тиса и далеч на север до р. Прут – в днешно време гранична река между Румъния и Молдова и външна граница на Европейския съюз. Аварите, а след тях и прабългарите преследвали християните и поради това много малко от тях останали да живеят по тези места. Най-вероятно те са били обслужвани от съседна духовна епархия. Скоро обаче и тази епархия паднала под властта на хан Крум – това станало през 809 година. Това принудило Византия да изпраща тайно свещеници, които да проповядват християнството в региона; така правели и пленените от българите християнски свещеници. След разрушаването на Рациария главен град в областта останал Бъдин (по-късно Бдин), който бързо се развил и станал важен стратегически пункт в областта. При цар Борис I (852 – 885) християнската религия в Бъдин и околната област отново се засилила и градът станал и религиозен център. Все още обаче оставал без епископ; едва при цар Симеон се помислило за църковна управа в този край. Симеон I издигнал българската архиепископия в патриаршия и създал църковна наредба по подобие на византийската. С въпросната наредба била открита и Видинската епархия. аталогът на цар Симеон за епархиите не е оцелял и поради това не се знае какво място е заемала Видинската епархия; според хрисовулите на император Василий II обаче епархията е заемала осемнадесето място по ранг. Нейният митрополит имал подчинени 35 клирици и 35 патрици – общо 70 или с 10 души по-малко от патриарха. При наследника на цар Симеон – цар Петър, тази организация на църковната администрация е призната и от Византия. По това време е сключен политически договор между България и Унгария и за да се затвърди договорът, е покръстен един от маджарските князе – Ахтум. Въпросният княз е покръстен от Бъдинската митрополия.

В този си вид епархията е запазена до десетото столетие. По времето на цар Самуил (978 – 1014) столицата на България е преместена в Охрид, а патриаршията се измества в град Преспа. Тогава на Бъдинската епархия е дадено трето място – след епархиите в Скопие и Сердика. Митрополията взема участие в патриаршеския синод в Преспа. Това повдигнало ранга на Бъдинския митрополит; причина за това е било и развитието на града за този период – Бъдин бил важен гражданско – административен център и първокласна крепост. След превземането на града от император Василий II през 1002 година видинската епархия е подчинена на Цариградския патриарх. Същата участ сполетява и останалите епархии от придунавска България. Архиереите им били заменени с гръцки; всичко това продължило около 20 години. През 1020 година охридският архиепископ Йоан поискал да му се върнат предбалканските български епархии. В отговор на това искане същата година императорът издал втора грамота, с която възстановил независимостта на Охридската архиепископия. Върнати били дванадесет други епархии под властта на Охридската, а сред тях била и Видинската епархия. За последната императорът казва: „Заповедваме, щото Видинският епископ да има в градовете на епархията си 40 клирици и 40 парици, защото той ми направи голяма услуга...“. Остава неясно каква е била услугата. През времето на византийското владичество гръцкото дъховенство е хвърлило доста усилия да елинизира Видинската епархия. Малко известен факт е че днешното име на града произлиза именно от гръцки език – за гърците е било трудно да изговарят твърдото звукосъчетание Бъдин и Бдин и поради това прекръстили града на Видин. По това време църковната епархия била първа по ранг след патриаршеската.

По време на византийското владичество Видинската епархия често ставала обект на грабежи и опустошения. Грабели кумани, някои българи, които се заселили в града впоследствие; немалко насилия се извършвали и от държавните бирници. Въпреки това Видинската епархия и населението на града благополучно преживели гръцкото иго. Малко са историческите извори за този период; запазена е обаче преписка на Охридския архиепископ Теофилакт с видински митрополит от онова време.

През 1185 година видинският митрополит по нареждане от Охрид и Цариград ръкоположил свещеник Василий за епископ на Търновската епархия. На следващата година братята Асен и Петър вдигнали въстание и сложили началото на Втората Българска държава; тогава епископ Василий волю-неволю станал български архиепископ. За тези събития се знае от писмо на Охридския архиепископ Димитър Хоматиан до Корфуския митрополит Педиадит. Сведения за това се откриват и в синоидално постановление на Охридската епархия от 1218 – 1219 година. Тогавашният митрополит е бил грък и явно е заемал водещо положение в църковната йерархия на Северна България. Това обаче не траяло дълго – след възстановяването на Второто Българско царство бързо се развила Търновската епархия, издигната впоследствие до патриаршия. През 1202 година Видинската епархия се освободила от гръцкото иго и преминала към Търновския диоцез; тогава митрополитът се опитал да избяга във Византия и бил убит. Браничевската и Белградската област били подарени от византийския император Исак II на унгарския кралски дом. Цар Калоян освободил тези области през времето на своето царуване (1196 – 1207) и точно по време на неговите походи бил убит въпросният гръцки митрополит. Веднага търновсият архиепископ Василий ръкополжил за Видински митрополит Стефан – с това бил сложен край на гръцката хегемония, богослужението започнало да се води не на гръцки, а на църковнославянски, възстановени били българското училище и старото име на епархията – Бдиньская епархия. Митрополитът запазил ранга си на областен митрополит (такива били само митрополити и архиепископи на големи градове – Серес, Охрид, Месембрия и т.н.) Това становище се подкрепя и от грамота на цар Иван Асен II, която е дадена на дубровнишки търговци и в която Бъдин се споменава като главен град на област.

През 1396 година България пада под османска власт и настъпват тежки времена за християнската църква и населението изобщо. Народът станал една покорна рая без много духовни стремежи. Доста църкви и манастири са разрушени, не се строи почти нищо ново и поради това няма много запазени сгради от този период. В крепостта Баба Вида например има запазена малка църква във външния двор на замъка. Не е известно името на този храм, а и почти е загубил вида си на църква. По-добре запазена е църквата "Свети Пантелеймон, която е доста стара. Строена е през XII век, вкопана е ниско в земята и има продълговата форма. Състои се от олтар, средна част и притвор, който е отделен с дебела стена. Този храм е служил за катедра на Бдинския митрополит за периода XV – XVIII век. Днес в църквата са запазени някои фрески и славянски надписи.

Едва през периода на Възраждането се наблюдава ново развитие в град Видин и Видинската епархия. Видинският митрополит Антим I е избран за първи български екзарх през 1870 година. По-късно, скоро след Освобождението през 1879 година той е избран за председател на Учредителното събрание във Велико Търново. На това събрание за български монарх е избран Александър I Батенберг. Малко по-късно, през 1885 година, е едно важно събитие – Съединението на България. Скоро след това започва Сръбско – Българската война, в която Видин става арена на интересни исторически събития. По време на войната Антим I обикаля бойните позиции и вдъхва кураж на войниците подобно на един свой предшественик (Евтимий Търновски. За щастие тази война не завършва толкова печално за страната както обсадата на Търново през 1393 година. Военният комендант на Видин капитан Атанас Узунов (1860 - 1887) и други видински първенци посъветвали Антим I да отиде в Калафат с оглед безопасността му, на което митрополитът отговорил нещо, което му прави чест: „Това не е достойно за мен, трупът на пастира трябва да падне там, където пада народ и войска.“ След това през 1887 година Антим I в качеството си на старши и заслужил йерарх подвежда под клетва княз Фердинанд I. Това станало отново във Велико Търново. Малко преди смъртта си Антим I завещава цялото си имущество в полза на църквите в епархията.

Видински митрополити[редактиране | редактиране на кода]

На Вселенската патриаршия
  • Константин (оловен печат от ок. 1075 г.)[1]
  • Касиан (юли 1381-септември 1392 г.)[2]
  • Йоасаф Бдински (1392-)
  • Стефан (споменат в 1535 г.)[3]
  • Неофит (споменат в 1561 г., подписал Грамотата за царската титла на Иван IV)[4]
  • Антим (споменат в 1584 – 5 и 1590 г.)[5]
  • Даниил (починал през март 1606 г.)[6]
  • Софроний (избран на 20 март 1606 г., отстранен в 1620 г.)[7]
  • Евтимий (избран през юни 1620 г.)[8]
  • Гавриил (оттеглил се в 1640 г.)[9]
  • Софроний (избран на 7 май 1640 г., отстранен в 1660 г.)[10] Бивш атински митрополит.
  • Филотей (избран през март 1660 г.)[11]
  • Лаврентий (споменава се през юли 1668 г., полудял и отстранен в 1670 г.)[12]
  • Даниил (избран през декември 1670 г., оттеглил се в 1676 г.)[13]
  • Тимотей (избран на 20 май 1676 г.)[14]
  • местоблюстител (от март 1685 г.): Партений IV Константинополски[15]
  • Арсений[16]
  • Симеон (споменава се в 1700 – 1701[17] и 1708[18] г.; митрополит до 1716 г.[19])
  • Никифор (1716 – 1729)[20]
  • местоблюстител (от 1729 г.): Григорий II Месемврийски[21]
  • Калиник (1733 – 1754)[22]
  • Мелетий (избран на 5 декември 1754 г., преместен в 1763 г.)[23]
  • Йосиф (избран през май 1763 г., починал в 1766 г.)[24]
  • Антим (избран през март 1766 г., починал в 1777 г.)[25]
  • Йеремия избран за видински през декември 1777 г., преместен в 1790 г.[26] от ноември 1790 до смъртта си през ноември 1810 халкидонски митрополит[27]
  • Матей (избран през ноември 1790 г., починал в 1794 г.)[28]
  • Григорий (избран през ноември 1794 г., преместен в 1801 г.)[29] в Деркоска епархия[30]
  • Венедикт (избран през юни 1801 г., подал оставка в 1803 г.)[31]
  • Калиник (избран през лятото на 1803 г., починал в 1807 г.)[32]
  • Дионисий (избран през март 1807 г., преместен през 1814 г.)[33]
  • Паисий (избран през януари 1814 г., оттеглил се в 1826 г.)[34]
  • Герман (август 1826 – 1831), вселенски патриарх от 1842 до 1845 и от 1852 до 1853 г.
  • Антим (избран през май 1831 г., починал в 1840 г.)[35]
  • Кирил (избран през юли 1840 г., отстранен в 1846 г.)[36]
  • Йосиф, избран на 5 октомври 1846 г., без за отиде във Видин подал оставка през ноември 1846 г.
  • Венедикт Византийски (избран на 14 ноември 1846 г., оттеглил се в 1852 г.)[37]
  • Паисий (избран на 22 февруари 1852 г., преместен през 1868 г.),[38]
  • Антим (Чалъков) (1868 - 1872)
  • Паисий (1872 - 1882)
На Българската екзархия

Манастири[редактиране | редактиране на кода]

Видинската епархия има 8 манастира:

Храмове[редактиране | редактиране на кода]

Катедрален храм[редактиране | редактиране на кода]

Храмове по духовни околии[редактиране | редактиране на кода]

Други храмове[редактиране | редактиране на кода]

  • Раннохристиянскa кръстовидна църква (IV-VI в.) – в село Ботево (руини)

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ Шандровская, В. С. Эрмитажные печати представителей болгарской церкви. – Труды Государственного Эрмитажа, 62, 2011, 191 – 192 Архив на оригинала от 2016-03-06 в Wayback Machine..
  2. ↑ Trapp, E. Prosopographisches Lexikon der Palaiologenzeit. Wien, 1976 – 1996. № 11347
  3. ↑ Б. Христова, Д. Караджова, Е. Узунова. Бележки на българските книжовници Х-ХVIII век. Т.1 – 2. С., 2003 – 2004, № 161
  4. ↑ Γερμανός, μιτρ. Σάρδεων. Επισκοπικοί κατάλογοι των επαρχιών της βορείου Θράκης και εν γένει της Βουλγαρίας από της Αλώσεως και εξής. – Θρακικά, 8, 1937, σ. 131
  5. ↑ Γερμανός, σ. 131
  6. ↑ Γερμανός, σ. 131
  7. ↑ Γερμανός, σ. 131 – 132
  8. ↑ Γερμανός, σ. 132
  9. ↑ Γερμανός, σ. 132
  10. ↑ Γερμανός, σ. 132
  11. ↑ Γερμανός, σ. 132
  12. ↑ Γερμανός, σ. 132
  13. ↑ Γερμανός, σ. 132
  14. ↑ Γερμανός, σ. 132
  15. ↑ Γερμανός, σ. 132
  16. ↑ Γερμανός, σ. 132
  17. ↑ Kabrda, J. Le système fiscal de l'Église orthodoxe dans l'Empire ottoman d'après les documents turcs. Brno, 1969, 115
  18. ↑ Γερμανός, σ. 132
  19. ↑ Kabrda, 115
  20. ↑ Kabrda, 115 – 116, 120 – 121
  21. ↑ Kabrda, 120 – 121
  22. ↑ Kabrda, 123
  23. ↑ Γερμανός, σ. 133
  24. ↑ Γερμανός, σ. 133
  25. ↑ Γερμανός, σ. 133
  26. ↑ Γερμανός, σ. 133
  27. ↑ Kiminas, Demetrius. The Ecumenical Patriarchate: A History of Its Metropolitanates with Annotated Hierarch Catalogs. Wildside Press LLC, 31 март 2009. ISBN 978-1434458766. с. 74. Посетен на 14 август 2014.
  28. ↑ Γερμανός, σ. 133
  29. ↑ Γερμανός, σ. 133
  30. ↑ Kiminas, Demetrius. The Ecumenical Patriarchate: A History of Its Metropolitanates with Annotated Hierarch Catalogs. Wildside Press LLC, 31 март 2009. ISBN 978-1434458766. с. 55. Посетен на 12 август 2014.
  31. ↑ Γερμανός, σ. 133
  32. ↑ Γερμανός, σ. 133; вж. също Софроний Врачанский. Жизнеописание (ред. Н. М. Дылевский, А. Н. Робинсон). Ленинград, 1976, 44 – 46.
  33. ↑ Γερμανός, σ. 133 – 134
  34. ↑ Γερμανός, σ. 134
  35. ↑ Γερμανός, σ. 134
  36. ↑ Γερμανός, σ. 134
  37. ↑ Γερμανός, σ. 134
  38. ↑ Γερμανός, σ. 134

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

     Портал „Православие“         Портал „Православие“          Портал „България“         Портал „България“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Видинска_епархия&oldid=11606155“.