Видински санджак

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Съкратеният Видински санджак (най-северно) във Видинския еялет според The Chronicles of a Virgin Fortress, 1870 г.[1]

Видинският санджак (на турски: Vidin Sancağı) е административно-териториална единица в Османската империя. Седалището на санджакбея (управителя) е във Видин.

Съществува от завземането на Видинското царство от османците (13961422) до Освобождението на България (1878). През този период санджакът влиза в състава на различни еялети (пашалъци), накрая – вилает. Прераства за кратко (1846 – 1864) във Видински еялет, създаден въз основа на предишните Видински (запазен, но с умален обхват) и Търновски санджаци.

Замъкът Баба Вида със стени от Видинската крепост

Управление[редактиране | редактиране на кода]

Обхваща земите на бившето Видинско царство. Заема площ (според обхвата при преброяванията) ок. 11 000 кв. км. Главните му центрове са Видин, Кладово, Оршова и Баня (първите 3 града са гранични).

Отначално е в Румелийското бейлербейство (еялет). След 1541 г. е част от Будинското – с център град Буда (дн. Будапеща), от 1552 г. е в Темешварското бейлербейство, а след 1699 г. отново е в Румелийското[2]. От 1846 до 1864 г. прераства във Видински еялет (като единицата Видински санджак се запазва в много ограничен обхват), след което Видинският санджак е включен в Дунавския вилает[3].

Съставът на санджака е променлив. Към средата на ХV век включва нахии и крепости:

  • 11 нахии (по центровете им) – Видин, Баня (дн. Сокол баня), Белград (Белоградчик), Велешница (Винешница или Вещица), Гелвие (Главие или Главе), Загорие, Исфърлик/Исфирлиг (Свърлиг), Кладобо (Кладово), Кривина, Тимок, Черна река (Църна река);
  • 5 крепости – Видин, Баня (Сокол баня), Белград (Белоградчик), Исвърлиг (Свърлиг), Флортин (Флорентин).

Териториите на нахиите са съобразени с хидрорелефа, обхващайки водосборните мрежи на реки и техни притоци. Към средата на ХV век санджакът включва следните 9 нахии: Баня, Видин (Видинска низина), Загорие (по р. Арчар), Исфирлиг (по р. Свърлижки Тимок), Кривина (по р. Тимок), Поломие (преди Белград: по р. Лом), Фетх-юл Ислям (Кладово), Черна река (по р. Църни Тимок).

След завземането на Видинското царство османците превръщат неговата столица Видин в административен център на санджака, като укрепват царския замък, известен като Баба Вида, и издигат около града крепостни стени (двойни покрай р. Дунав), отвън с ров с вода от реката, с порти (сухопътни и речни), като създават непревземаемата за времето Видинска крепост[4].

Османският султан през 1460 г. назначава Али бей Михалоглу за санджакбей (управител) на Видинския санджак[5][6]. Осман Пазвантоглу е управител на Видинския санджак от 1773 до 1807 година, ползвал се с относителна независимост от Високата порта. През март 1834 г. Хюсеин паша е назначен за санджакбей на Никополския и на Видинския санджак[7].

История[редактиране | редактиране на кода]

През 1455 г. османците за първи път регистрират всички населени места в санджака[8]. Извършени са 4 дефтерни преброявяния между 1483 и 1586 г. [9].

Хора от съседните територии в днешна Румъния започват да се преселват във Видинския санджак, особено след Дългата война (1591-1606) и настъпилия глад след нея[10].

През 1807 г., по време на Първото сръбско въстание, сръбските въстаници нападат части от санджака, тогава управляван от османския отцепник Осман Пазвантоглу. Целта на въстаниците е да установят връзка с руските войски във Влашко начело с генерал Игнатиев[11]. След провала на въстанието част от територията около Сокол баня и Свърлиг е присъединена към Видинския санджак[12].

Видинският санджак е сред 6-те османски санджаци с най-развито корабостроене наред със Смедеревския (с център в Смедерево), Никополския (Никопол), Пожешкия (Пожега), Зворнишкия (Зворник) и Мохачския (Мохач) санджаци[13].

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Карти от The Chronicles of a Virgin Fortress (1896, F.W. von Herbert), сканирани за British Library Mechanical Curator collection
  2. Видинският санджак през 15 век - във vidin-online.com
  3. History of the Ottoman Empire and Modern Turkey:. Cambridge University Press, 1977. ISBN 978-0-521-29166-8. с. 90. Посетен на 28 May 2013.
  4. Bulgaria. Ediz. Inglese. Lonely Planet, 2008. ISBN 978-1-74104-474-4. с. 257. Посетен на 5 September 2013.
  5. Gradeva, Rositsa. Rumeli under the Ottomans, 15th–18th centuries: institutions and communities. Isis Press, 2004. ISBN 978-975-428-271-9. с. 26. Посетен на 24 June 2011.
  6. Prilozi proučavanju narodne poezije. 1935. с. 123.
  7. sir Grenville Temple. Excursions in the Mediterranean. 1836. с. 277.
  8. Hristo Gandev. The Bulgarian People During the 15th Century: A Demographic and Ethnographic Study. Sofia-Press, 1987. с. 123. Посетен на 5 September 2013.
  9. Prilozi za orijentalnu filologiju: Revue de philologie orientale. 1977. с. 53. Посетен на 5 September 2013. 4 deftera za Vidin od 1483. do 1586. godine
  10. Collected papers. Institut, 1973. с. 25. Посетен на 6 September 2013.
  11. Viktor Novak. Revue historique. 2003. с. 171. Посетен на 6 September 2013.
  12. Dragoljub Mirčetić. Vojna istorija Niša. Prosveta, 1994. с. 89. Посетен на 6 September 2013.
  13. Godis̆njak grada Beograda. Beogradske novine, 1979. с. 35. Посетен на 7 September 2013.