Византийско владичество над българските земи

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Византийско владичество)
Направо към: навигация, търсене
Византийско владичество 1018-1185
Византийско владичество 1018-1185
Епархии на Охридската архиепископия към 1020 година според Грамотите на император Василий II за диоцеза и правата на Охридската архиепископия(карта на Димитър Ризов, 1917 г.[1])

Византийско владичество е термин, използван в българската историография, с който се означава почти двувековното владение от Византия на българските земи.

Завладяване[редактиране | редактиране на кода]

През средата на 10 век Византия се съюзява с Киевска Рус и България трябва да воюва сама срещу двете държави. Русите съумяват да превземат столицата Преслав, с което България губи цялата източна част от териториите си. Мълчанието на изворите за периода 971 - 976 г., дава възможност за различни предположения. Не е ясно, дали по това време западната част от царството, на което през 971 г. официално е сложен край, продължава да функционира като самостоятелна държава в хода на протичащия бунт на Комитопулите. B 976 ромеите са прогонени от североизточна Мизия с Добруджа и дн. Бесарабия от болярите Петър и Боян. През 977 г. на престола е възкачен цар Роман, с което царската власт в страната формално е възстановена. В хода на неспирната война с Византия, която протича с променлив успех, но в началото на 11 век България постепенно започва да клони към заник.

Василий II Българоубиец[редактиране | редактиране на кода]

В последните години от войната, при битката при Беласица през 1014 г., император Василий II пленява 15 000 български войници, ослепява ги и отново ги освобождава, като на всеки 100 оставя по един водач с едно око. Вследствие от ужасяващата гледка цар Самуил получава сърдечен удар и умира. Четири години по-късно, през 1018 г. след смъртта на Иван Владислав, България пада напълно под властта на Византия. Последното огнище на българската съпротива е крепостта на планината Томор в областта Кутмичевица (днешна южна Албания).

След завоеванието Българската патриаршия е деградирана в Автокефална българска Охридска архиепископия и са и отнети епархиите в Тракия.

Българският град под византийско владичество[редактиране | редактиране на кода]

Градският бит в българските земи е обрисуван от свидетеля му пътешественика Мохамед Ал-Идриси, който преминава през тях в средата на XII век. В своята География, Идриси описва българският град под византийска власт като силно аграризиран, с типично земеделско-скотовъдно стопанство, със «селска» търговия, където почти не се вижда никакво развитие на занаяти. И в други източници липсват достоверни данни за процъфтяване на български занаяти през този период, с изключение единствено на строителството на църкви и манастири, и то само в някои южни райони. Изследванията са установили значителен упадък на занаятчийското производство в старите центрове Плиска и Преслав. Финната многоцветна преславска керамика отстъпва място на изделия с понижена техника. Градските занаятчии в голямата си част свързани със земеделието и продължават да се занимават и със земеделски труд през XI—XII в. Независимо от обстоятелството, че българските градове са включени в територията на Византия и вече по-непосредствено и в по-широк обсег изпитват върху себе си влиянието на по-развитата византийска икономика, на по-развитите стоково-парични отношения, на оживения византийски пазар, преобладаващо аграрен характер запазват сравнително големи търговски градове като Видин, Никопол, Червен, Дръстър и др. Тяхното население е принудено да произвежда зърнени храни в такива големи количества, че да задоволява и нуждите на византийската войска.[2]

Въстания срещу византийската власт[редактиране | редактиране на кода]

Въстание на Петър Делян[редактиране | редактиране на кода]

Първият опит за освобождение е дело на Петър Делян, но той не успява. Конкретния повод за въстание е вдигането на налозите за населението и отмяната на запазения предходен режим и обществени отношения от Василий II в българските земи. Въстанието е обявено в Белград и обхваща западните български земи (Ниш, Скопие) включени в тема България. Вътрешни пререкания отслабват бунтовниците и те биват победени от нормански наемници на византийска служба. Водачът на въстанието е ослепен.

Въстание на Никулица Делфина в Северна Тесалия през 1066 година[редактиране | редактиране на кода]

Въстание на Георги Войтех[редактиране | редактиране на кода]

През 1072 година, след битката при Манцикерт, скопският болярин Георги Войтех вдига въстание и в Призрен за български цар под името Петър III е прогласен Константин Бодин, като пряк потомък на комитопулите. И този опит за извоюване на независимост е неуспешен.

Въстание на Нестор[редактиране | редактиране на кода]

Бунт на Лека в Средец и Добромир в Месемврия през 1079 година[редактиране | редактиране на кода]

Въстание на Травъл в Тракия през 1084-1086 година[редактиране | редактиране на кода]

Освобождение[редактиране | редактиране на кода]

След загубата в битката при Мариокефалон във Византия назряват благоприятни вътрешно-политически процеси способстващи за подигане на българското народо-освободително движение. Асеневци сключват стратегически съюз за борба срещу Византия на Балканите с великия жупан Стефан Неманя.

През пролетта на 1185 година братята Асен и Петър решават да вдигнат въстание. За център избират Търново. Много люде се включват във въстанието и заради наложения данък върху добитъка. Бунтовниците решават въстанието да започне на Димитровден. За да окуражат хората, а и като знак за начало на действията братята Асен и Петър пускат слуха, че Свети Димитър е напуснал Солун и иконата му се намира в построената от братята църква.

На 26 октомври 1185 година Асен и Петър се обявяват срещу византийската власт в българските земи и по-големият брат Петър е провъзгласен за цар Петър IV (по-късно по-малкият Асен поема властта). Ромейският пълководец Алексий Врана губи първите битки с въстаниците. През пролетта на 1187 г. самият император Исаак II Ангел обсажда Ловечката крепост, за да си върне контрола над Мизия. След тримесечна безрезултатна обсада той се отказва от намерението си и подписва мирен договор, с който de jure признава възстановяването на българската независимост и държавност. Този акт бележи за историографията хронологически началото на второто българско царство.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

  1. Българите в техните исторически, етнографически и политически граници, карта 11
  2. Страшимир Н. Лишев, ГЕОГРАФИЯТА НА ИДРИСИ КАТО ИСТОРИЧЕСКИ ИЗВОР ЗА БЪЛГАРСКИТЕ ГРАДОВЕ ПРЕЗ XII в.// АНТИЧНАЯ ДРЕВНОСТЬ И СРЕДНИЕ ВЕКА, ВЬ1П. 10. 1973