Викентий Попанастасов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Викентий Попатанасов)
Викентий Попанастасов
български анархист
Роден
1888 г.
Починал
14 юли 1915 г. (27 г.)
ПогребанЦентрални софийски гробища, София, Република България
Викентий Попанастасов в Общомедия
Обесването на Викентий Попанастасов и Христо Сантов, 14 юли 1915 година

Викентий Попанастасов или Попатанасов (изписване до 1945 година: Викентий попъ Анастасовъ) с псевдоним Владо[1] е български просветен деец, анархист и революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Викентий Попанастасов е родом от град Кратово, тогава в Османската империя. Преподава в Скопското българско педагогическо училище. Присъединява се към ВМОРО още през 1897 година, през 1906/1907 година организира неуспешен опит за убийството на Хилми паша, заради което е осъден задочно от турските власти[2]. Участва на Съвещателно събрание на ВМОРО от началото на 1907 година.

След Младотурската революция в 1908 година става деец на Съюза на българските конституционни клубове и е избран за делегат на неговия Учредителен конгрес от Виница.[3] Между 1909 и 1911 година следва философия в Софийския университет. През 1911 година екипира чета с войвода Юрдан Иванов и улеснява заминаването и за Скопско.[4]

Заради това влиза в конфликт с Тодор Александров, изключен е от ВМОРО и е осъден на смърт от организацията, но заради участието му в Балканските войни и спечелените два ордена „За храброст“ е помилван. След това Викентий Попанастасов работи във Върховната сметна палата като чиновник, където е назначен от Никола Генадиев, близък негов познат[5].

На 14 февруари 1915 година е извършен атентатът в Градското казино. Христо Иванов Дежурния, атентатор с неясен етнически произход, посочва за извършители Ицо Кукушанеца (Христо Сантов от Кукуш), Серафим Манов и Викентий Попанастасов. В дома и канцеларията му са намерени взривни материали и бомби, но той отрича участие в атентата. На 27 юни 1915 година Викентий Попатанасов, Ицо Кукушанеца и Георги Илиев Дезертьора са осъдени на смърт. На 10 юли 1915 година цар Фердинанд I отхвърля молбата на Викентий Попанастасов за аудиенция и потвърждава смъртните присъди. Четири дни по-късно Попанастасов и Христо Сантов са обесени. Обвинението достига до извод, че първият им опит за покушение на Фердинанд е от 1914 година при посещението на руския цар Николай II. В действителност осъдените нямат общо с този атентат, който е подготвен от Наум Тюфекчиев и турското разузнаване[6].

Според Иван Михайлов скопският войвода Йордан Иванов е убит заради близките си връзки с Викентий Попанастасов:

По-късно узнах, че Йордан бил уж близък на Викентий поп Атанасов, който бе осъден на смърт преди Първата световна война в София при обвинение, че е организатор на атентата срещу цар Фердинанд в градското казино. За Викентий пък се писа и в пресата, че е бил в приятелски и интимни връзки с бившия български министър Никола Генадиев. Йордан Беснико е бил анархист и чрез него Викентий, по-точно факторите стоящи зад последния, са се опитали да си създадат некаква беза и опора всред македонската революционна организация, та да си служат с това в своите лични и политически планове в България. Тодор Александров бе пресекъл тези домогвания чрез наказанието на Йордана.[7]

Погребан е в Централните софийски гробища.[8]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Николов, Борис Й. ВМОРО : псевдоними и шифри 1893-1934. София, Издателство „Звезди“, 1999. ISBN 954-9514-17. с. 24.
  2. Г. Балкански, История на безвластническото движение в България (очерк), Париж, 1980 Архив на оригинала от 2013-12-30 в Wayback Machine., взето от anarhija.freediscussions.net/t110-topic на 7.07.2012 г.
  3. Карайовов, Тома. Как се създадоха българските конституционни клубове в Турция, в: Борбите в Македония и Одринско. София, Български писател, 1981. с. 727.
  4. Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 370.
  5. България. 20 век, ИК Труд, София, 1999, стр. 1121-1122.
  6. Благов, Крум. 50-те най-големи атентата в българската история, 12. Атентатът в градското казино
  7. Михайловъ, Иванъ. Спомени, томъ I. Младини. Selci Umbro, Perugia, Italy, Stabilimento Tipografico «Pliniana», 1958. с. 89-91.
  8. Революционери, поборници, военни дейци // София помни. Посетен на 1 ноември 2021 г.