Виктор Вазарели

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Виктор Вазарели
Victor Vasarely
Victor Vasarely.jpg
Роден
Починал
15 март 1997 г. (90 г.)
Националност унгарец, французин
Учил в Будапещенски университет
Кариера в изкуството
Жанр Абстракционизъм, Кинетично изкуство
Направление Попарт, Оп арт
Уебсайт www.pierrevasarely.com
Виктор Вазарели в Общомедия

Виктор Вазарели (на унгарски: Vásárhelyi Győző) е френски художник и график от унгарски произход, един от основателите на оптическото изкуство. [1]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 9 април 1906 г.[2][3] в Печ. Следва в Будапеща в академията Подолини-Фолкман. По-късно посещава училището за графика Мюели, което по това време е ръководено от Шандор Бортник в традициите на стила баухаус. През 1930 г. заминава за Париж, където през следващите десет години работи като графичен дизайнер в сферата на рекламата, занимавайки се основно с плакати. Проявява интерес към оптически измами и графични илюзии за пространство.

От 1944 г. се посвещава само на рисуването. През същата година е и първата му изложба в галерията на Дениз Рене (на френски: Denise René) в Париж. Излага шахматни и противопоставени модели и шаблони. През 1947 г. взима решението да се концентрира върху конструктивно геометрични, абстрактни мотиви.

През 1950-те години развива програмата си за кинетично изкуство (виж съвременно изкуство). В неговия Жълт манифест (на френски: Manifest Jaune) издаден за груповата изложба Движението (на френски: Le Mouvement) при Дениз Рене (1955) изисква творбите да са като прототипи, да са повторими в серийно производство приложимост на формите. Неговите картини и скулптури се отличават чрез стандартизирани форми и цветове, които биват съчетавани по различен начин.

От 1961 г. Виктор Вазарели живее в Анет сюр Марн. Синът му Жан Пиер (1934 – 2002) става известен като художник под името Ярвал.[4]

Виктор Вазарели печели редица международни награди за изкуство в 1965 и 1967 г. Участва в изложенията documenta 1 (1955), documenta II (1959), documenta III (1964) и 4.documenta през 1972 г. в Касел.

Умира от рак в Париж на 15 март 1997 г. на 90-годишна възраст.

Творчество[редактиране | редактиране на кода]

  • Supernovae (1959-61), галерия Tate Modern, Лондон

    Supernovae (1959-61), галерия Tate Modern, Лондон

  • Homenaje a Malévitch, стенопис в Централния университет на Венецуела, 1954

    Homenaje a Malévitch, стенопис в Централния университет на Венецуела, 1954

  • Лого на „Рено“ от 1972 до 1981

    Лого на „Рено“ от 1972 до 1981

  • Стенопис в Бонския университет, 1978

    Стенопис в Бонския университет, 1978

  • „Hexa Grace (Небе, море, земя)“, покрив аудиториум „Rainier III“, променада „Larvotto“, Монако, 1979

    „Hexa Grace (Небе, море, земя)“, покрив аудиториум „Rainier III“, променада „Larvotto“, Монако, 1979

  • Скулптура на главната гара в Будапеща

    Скулптура на главната гара в Будапеща

  • Произведение на Вазарели пред музея в Печ (Унгария)

    Произведение на Вазарели пред музея в Печ (Унгария)

  • Произведение на Вазарели в Екс ан Прованс

    Произведение на Вазарели в Екс ан Прованс

Първото му голямо произведение, Зебра, е една от първите големи творби на оп арта. Формите, използвани от Вазарели, са квадрат, диамант, триъгълник, кръг и лента. Прилага кинетични ефекти и оптически феномени.

Творчеството му се състои от различни периоди, които на моменти се припокриват:

  • Чернобял период (на френски: Periode Noir-Blanc) (1955 – 1963), противопоставя черни и бели полета.
  • Почит към шестоъгълника (на френски: Hommage à l‘hexagone) (1964 – 1972), създава физически невъзможни перспективи чрез светло-тъмни ефекти.
  • Универсални структури – Вега (след 1969), деформира правомерни решетки по начини, които ги карат да изглеждат повече от двуизмерни.[5]

Кредото на Вазарели гласи:

„ Изкуството е изкуствено и в никакъв случай естествено. Да твориш не означава да копираш природата, а да я имитираш и дори надвиеш посредством собственият си опит, нещо, на което сред всички живи същества е способен само човекът. “

Създава стенописи за чакалнята на гара Монпарнас (1971).

Като графичен дизайнер през 1972 г. създава ново лого в стил оп арт за френската автомобилостроителна фирма „Рено“, т.нар. диамантено лого.

Автор е на обложките на много компактдискове със съвременна музика, сред които на Янис Ксенакис и Кархайнц Щокхаузен за фирмата „Deutsche Grammophon“. Създава и корици на книги в поредицата „Tel Gallimard“, в която са включени издания на Мартин Хайдегер, Мишел Фуко и Клод Леви-Строс.

Негов е дизайнът на ресторанта на Федералната банка на Германия във Франкфурт на Майн.

В по-късни години критикува развитието на абстрактното изкуство с известните думи:

„ Изкуството се е превърнало в ничия земя. Всеки може да се провъзгласи за художник или дори гений. Всяко петно боя, всяка драскотина може да бъде обявена за произведение на изкуството в името на свещения субективизъм. “

Награди[редактиране | редактиране на кода]

Музеи[редактиране | редактиране на кода]

  • Музей Вазарели в Печ

    Музей Вазарели в Печ

  • Музей Вазарели в Будапеща

    Музей Вазарели в Будапеща

През 1970 г. основава музей, в който са изложени някои от творбите му в двореца „Сан Фирмин“ в Горд, департамент Воклюз, Франция. Музеят е закрит през 1996 г.

През 1976 г. създава Фондация „Вазарели“ в Екс ан Прованс, Франция. Там са изложени 46 монументални творби и няколко студии. През същата 1976 г. е открит музей Вазарели в родния му дом в Печ, Унгария.

Негови произведения могат да бъдат видени и в музея „Вазарели“ в Будапеща, квартал Обуда, открит през 1987 г.

За него[редактиране | редактиране на кода]

  • Victor Vasarely et Marcel Joray, Vasarely, Éditions du Griffon, Neuchâtel, 1965.
  • Frank Popper. Origins and Development of Kinetic Art. Studio Vista and New York Graphic Society, 1968.
  • Jean-Louis Ferrier, Vasarely, entretiens avec l'artiste, Éditions Belfond, Paris, 1969.
  • Werner Spies. Victor Vasarely. H. N. Abrams, 1971. ISBN 0-8109-0532-9.
  • Gaston Diehl. Vasarely. Budapest: Corvina, 1973.
  • Victor Vasarely et Marcel Joray, Vasarely ... inconnu, Éditions du Griffon, Neuchâtel, 1977.
  • Robert C. Morgan. Vasarely. New York: George Braziller, 2004.
  • Magdalena Holzhey. Vasarely. Taschen, 2005. ISBN 3-8228-3908-6.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ Karin Thomas, Bis Heute. Stilgeschichte der bildenden Kunst im 20. Jahrhundert. DuMont, Köln, 1979, S. 239.
  2. ↑ Victor Vasarely – Association Vasarely – Aix-en-Provence, архив на оригинала от 24 юли 2011, https://web.archive.org/web/20110724120930/http://www.vasarely.net/fr/journaux.html, посетен на 2012-04-06 
  3. ↑ Музей на Вазарели в Будапеща, архив на оригинала от 19 октомври 2013, https://web.archive.org/web/20131019094655/http://www.vasarely.hu/kiallitasok_en/about_the_museum/?main_menu, посетен на 2013-10-18 
  4. ↑ Sara Pendergast, Tom Pendergast, Contemporary Artists: L-Z St. James Press, 2002.
  5. ↑ Benjamin Kowalski, Optical-Art – Betrachtung einer Kunstrichtung. GRIN Verlag, 2007.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

CC BY-SA icon.svg Heckert GNU white.png Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Victor Vasarely“ в Уикипедия на немски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Нормативен контрол
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Виктор_Вазарели&oldid=11283987“.