Винченцо Джемито
| Винченцо Джемито Vincenzo Gemito | |
| неаполитански художник, скулптор | |
 Автопортрет | |
| Роден | |
|---|---|
| Починал |
Неапол, Италия |
| Винченцо Джемито в Общомедия | |
Винченцо Джемито, (на италиански: Vincenzo Gemito, Неапол, 16 юли 1852 – Неапол, 1 март 1929) е италиански скулптор, художник и златар.
Самоук с изявена непоносимост към академичните канони, Джемито се самообразова наблюдавайки ежедневието в историческия център на Неапол и изучавайки скулптурите в археологическия музей на града. Творбите му включват множество рисунки, теракотни фигури и голям брой скулптури, изобразяващи популярни неаполитански сцени.
Биография[редактиране | редактиране на кода]
Младежки години[редактиране | редактиране на кода]
Винченцо Джемито е роден в Неапол на 16 юли 1852 г. За неговите родители не знае нищо, тъй като на втория ден от живота му е оставен в сиропиталището на Базилика „Сантисима Анунциата Маджоре“, Неапол. На 30 юли същата година той е поверен на грижите на Джузепина Барата и нейния съпруг Джузепе Без. При смъртта на съпруга си, Барата се омъжва за беден зидар, Франческо Жадичичо, който е изобразен като „майстор Чичо“ в различни младежки рисунки на Джемито.
Поради своята нестабилна и буйна природа, Джемито изживява доста неспокойно юношество. През тези години, единственото хубаво нещо е приятеля му Антонио Манчини, заедно с когото започва да навлиза в тайните на живописта и скулптурата. В ателието на скулптора Емануеле Каджиано, започва художественото образуване на деветгодишния Джемито, но скоро след това, през 1862 г. младежът преминава курс на обучение под ръководството на Станислао Листа, който му преподава основите в създаване на скулптурата.
На 23 април 1864 г. е приет в Кралския институт за изящни изкуства, но предпочитайки да се вдъхновява от оживената атмосфера на алеите в историческия център на Неапол, той напуска лекционните зали на Академията. През 1868 г. е художествения дебют на Винченцо Джемито със скулптурата „Картоиграч“.
Първи успехи[редактиране | редактиране на кода]
През 1869 г. в чест на Винченцо Петрочели, Джемито създава бюст от печена глина. Междувременно събира голяма група художници с непоносимост към академичните канони в скулптурното изкуство, като Джовани Батиста Амендола, Ахил Д'Орси, Еттор Ксименс, Винченцо Буонокоре и Луиджи Фаброн. Заедно с тях в мазето на комплекса „Сант Андреа деле Даме“, създава свое ателие. В периода между 1870 и 1872 г., изработва от печена глина серия бюстове.
През 1871 г. печели първа награда в конкурса, организиран от Академията за изящни изкуства в Неапол, което гарантира на победителите стипендия за художествено обучение в Рим. Работите, които той представя за конкурса са „Джузепе продаден от братята си“, с която предизвиква симпатията на професора по живопис Доменико Морели и скулптурата на Брут, изобразяваща римския патриции, обвит в преливащ плащ, представляват образи извлечени от класическия римски свят, който Джемито изучава в Националния археологически музей през тези години.
През 1873 г. се запознава с Матилде Дъфауд, мило и покорно момиче, което става негов спътник и модел в новото му ателие на хълма Можарело, Каподимонте. От същата година датират и бюстовете на Франческо Паоло Микети и Тотон изработени от печена глина и на Доменико Морели и Джузепе Верди от изработени от бронз.
„Рибарчето“ и „Водоносецът“[редактиране | редактиране на кода]
През 1876 г. Джемито премества студиото си в Национален археологически музей в Неапол, за да изучава формите на изложените там статуи от Херколан и Помпей. На следващата година младият неаполитански майстор участва в Националната изложба за изящни изкуства в Неапол и в Парижкия салон, където чрез посредничеството на Алфонс Гупил, постига блестящ успех с „Рибарчето“.
Очарован от репутацията придобита във Франция. през 1877 г. Джемито се премества във вила в Поаси, където е настигнат от своя приятел Манчини и от Дъфауд. Във Франция той се радва на успех и професионален престиж, но не и на икономическо благосъстояние.
Завръща се в Неапол, в началото на 1880 г. и работи усилено повече от година като създава скулптурата „Водоносецът“, изобразяваща млад продавач на прясна вода. Очевидно майсторът е вдъхновен от скулптурата „Танцуващия сатир“, намерена в Помпей.
През април 1881 г. след преждевременната смърт на любимата си Матилде, в дълбока скръб Джемито, се оттегля на остров Капри, търсейки почивка в селската тишина на острова. За няколко месеца престой в Капри, Джемито създава множество рисунки, главно портрети.
На следващата година се влюбва в Анна Кулоло, известна като Нанина, модел на Доменико Морели и я прави своя съпруга. От този брак, който е вдъхновение за много от бъдещите творби на Джемито, през 1885 г. се ражда дъщеря им Джузепина.
Успешният период, в който изработва бюста „Глава на философ“, представляващ предполагаем портрет на неговия любим втори баща майстор Чичо, Джемито достига кулминацията си през 1883 г., когато благодарение на особено щедър заем от белгийския барон Оскар де Меснил, започва изграждане на частна леярна в Мерджелина, Неапол.
Кризата на Винченцо Джемито[редактиране | редактиране на кода]
Ехото на славата на Джемито достига до Савойската корона, така че Умберто I веднага му поставя много важна и почетна задача. На главната фасада на Кралския дворец в Неапол в осем ниши монархът държи да постави статуи, представящи най-известните крале от различните династии, издигнати на неаполитанския трон, като на Джемито е възложено изпълнението на статуя на крал Карл V.
Дезориентиран от необичайната историческа тема, майсторът реализира модели от гипс и от бронз на бъдещата статуя на Карл V, но изработването ѝ от мрамор му причинява сериозно нервно разстройство, довеждащо го до хоспитализация в дома за грижи „Флеърт“. Джемито избягва от болницата през 1887 г., за да се затвори доброволно в дома си на улица „Тасо“, където осемнадесет години прекарва при почти аскетични условия, гледан от съпругата му, дъщеря му и втория му баща. През тези години Джемито се отдава на графика, преминавайки от моменти на усърдна работа във фази на гняв и лудост.
В периода на изолация, извън стените на дома си, Джемито жъне успехи, потвърдени от многобройните официални награди.
В Буенос Айрес, през 1886 г., печели първия клас сребърен медал.
В Париж, през 1889 г. и през 1890 г., печели голямата награда за скулптура.
В Антверпен, през 1892 г., е награден с диплома за чест.
Отново в Париж през 1900 г. печели голямата награда за скулптура.
Последни години[редактиране | редактиране на кода]
Джемито се възстановява от халюцинациите, излиза от трагичния си мрак едва през 1909 г., когато майка му и съпругата му умират. Херцогиня д'Аоста го убеждава да участва в VIII Венецианско биенале с различни рисунки на неаполитанската народна реалност, което го прави известен. През този период той изобразява предимно женски фигури, като цигани или обикновени хора в рисунки, които вече не са обикновени подготвителни скици. Заслужава да се спомене и богатата продукция на автопортрети, както и различните скулптури, от които „Сордженте“ и „Нептун“ (1910), „Медуза“ (1911) и различни произведения, приписвани на периода 1914 – 1918 г., като „Зима“, „Време“, „Гръцка девица“, „Сибила Кумана“, „Сирена“, където Джемито се представя повлиян от стила Символизъм.
Това са много интензивни години за творчеството на Джемито, той изработва „Мадонина дел Граппа“, както и Рисунка за вярата, която е поставена в гробницата на папа Пий X. През 1913 и 1915 г. представя свои творби на XI изложение за изящни изкуства в Монако и Универсалното изложение в Сан Франциско.
След последното незадоволително пътуване до Париж (1924 г.) Джемито забелязва, че творческата му енергия бавно се изчерпва, но славата му все още не залязва, след като италианската държава му връчва награда от сто хиляди лири и изложби за продукцията му се провеждат през 1927 г. в галерията на Лино Песаро в Милано и през 1928 г. в Кастел Нуово, Неапол.
Винченцо Джемито умира в Неапол на 1 март 1929 г. Неговото погребение е разказано от Алберто Савинио.
Творби на Винченцо Джемито[редактиране | редактиране на кода]
-
-
„Глава на дете“
Галерия Палацо Зевалос
Неапол -
„Бюст на художника Доменико Морели“
Галерия Палацо Зевалос
Неапол -
-
„Пророк“
Галерия Палацо Зевалос
Неапол -
Вижте също[редактиране | редактиране на кода]
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- Emanuela Bianchi, GEMITO, Vincenzo, in Dizionario Biografico degli Italiani, vol. 53, Roma, Istituto dell'Enciclopedia Italiana, 2000, SBN IT\ICCU\VEA\0113905. Посетен на 14 май 2016.
- Alberto Savinio, Narrate, uomini, la vostra storia, Bompiani, 1942.
- Salvatore di Giacomo, Vincenzo Gemito: la vita, l'opera, A. Minozzi, 1905.
 
|
Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Vincenzo Gemito в Уикипедия на италиански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.
ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни. |