Винченцо Джоберти

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Винченцо Джоберти
Vincenzo Gioberti
италиански философ и политик

Роден
Починал
26 октомври 1852 г. (51 г.)
Националност Флаг на Италия Италия
Философия
Регион Западна философия
Епоха Философия на XIX век
Интереси онтология, теология
Повлиян Джузепе Мацини
Винченцо Джоберти в Общомедия

Винченцо Джоберти (на италиански: Vincenzo Gioberti) е италиански свещеник, философ и политик и първият председател на Камарата на депутатите на Кралство Сардиния, една от основните фигури на италианското Възраждане.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Del rinnovamento civile d'Italia, 1911

Роден е на 5 април 1801 година в Торино, Сардинско кралство. Получава своето образование при отците на ораторията „Св. Филип Черни“ (на латински: Confoederatio Oratorii Sancti Philippi Nerii), насочвайки се към свещеничество и ръкоположен за свещеник през 1825 г.

Първоначално води изолиран живот, но постепенно придобива по-голям интерес към делата на страната си, новите политически идеи, както и към публикации по актуални въпроси. Отчасти повлиян от Мацини, Джоберти си поставя за основна цел в живота си обединението на Италия под един режим – нейната еманципация, не само от чужди сили, но също и от чужди идеи, презрителни за лидерството – морално и гражданско на италианците. Този начин на мислене той го свързва с папското надмощие, макар повече в духовно отношение, отколкото в политическо.

Поради това бива избран от крал Карло Алберто Савойски, който го назначава за свой капелан. Неговата популярност и влияние сред обкръжението му обаче е достатъчно основание за кралската партия да го прати в изгнание, тъй като не е един от тях и съответно, не може да му се разчита. Знаейки това, той подава оставка от поста си през 1833 г., но е внезапно арестуван по обвинения в конспирация и след четири месеца затвор е изгонен от Савойското кралство без съдебен процес.

Джоберти първоначално отива в Париж, а година по-късно в Брюксел, където остава до 1845 г., занимавайки се с преподаване на философия и помагайки на приятел в ръководството на частно училище. Въпреки това, той намира време да пише много произведения на философска тематика със специално внимание към страната си.

След като е обявена амнистия от Карло Алберто през 1846 г., Винченцо Джоберти (който се връща в Париж) е свободен да се върне в Италия, но отказва да го направи до края на 1847 година. При завръщането си в Торино на 29 април 1848 г., е посрещнат с голям ентусиазъм. Отказва длъжността сенатор, предложена му от Карло Алберто, предпочитайки да представя родния си град в Камарата на депутатите, ставайки скоро неин президент. През октомври същата година, в Торино дава главните насоки за работата на конгреса на „Националната общност за италианската конфедерация“, която той сам създава.

Правителството пада на 16 декември 1848 година. Кралят назначава Джоберти за нов министър-председател. Неговото правителство обаче трае по-малко от два месеца – до 21 февруари 1849 г. С изкачването на престола на Виктор Емануил II на следващия месец, политическият му живот приключва. За кратък период от време, получава място в новия кабинет, макар и без портфейл. Той отказва пенсията, която му е предложена, както и всякакви църковни звания. Живее в бедност и прекарва остатъка от дните си в Брюксел, където се мести, отдавайки се на литературознанието.

Умира внезапно от инсулт на 26 октомври 1852 година в Париж на 51-годишна възраст.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Massari. Vita di V. Gioberti. Firenze, 1848.
  • Rosmini-Serbati, A.. V. Gioberti e il panteismo. Milano, 1848.
  • Smyth, C.B.. Christian Metaphysics. 1851.
  • Spaventa, B.. La Filosofia di Gioberti. Napoli, 1854.
  • Mauri, A.. Della vita e delle opere di V. Gioberti. Genova, 1853.
  • Prisco, G.. Gioberti e l'ontologismo. Napoli, 1867.
  • Luciani, P.. Gioberti e la filosofia nuova italiana. Napoli, 1866 – 1872.
  • Berti, D.. Di V. Gioberti. Firenze, 1881.
  • Rumi, Giorgio. Gioberti. Bologna, Il mulino, 1999.
  • Sancipriano, Mario. Vincenzo Gioberti: progetti etico-politici nel Risorgimento. Roma, Studium, 1997.
  • Traniello, Francesco. Da Gioberti a Moro: percorsi di una cultura politica. Milano, Angeli, 1990.
  • Cuozzo, Gianluca. Rivelazione ed ermeneutica. Un'interpretazione del pensiero filosofico di Vincenzo Gioberti alla luce delle opere postume. Milano, Mursia, 1999.
  • Mustè, Marcello. La scienza ideale. Filosofia e politica in Vincenzo Gioberti. Soveria Mannelli, Rubbettino, 2000.
  • Ferri, Luigi. L'Histoire de la philosophie en Italie au XIX' siècle. Paris, 1869.
  • Werner, C.. Die italienische Philosophie des 18 Jahrhunderts. 1885.
  • Storia della filosofia. Ueberweg.
  • Mariano, R.. La Philosophie contemporaine en Italie. 1866.
  • Samuel Ersch, Johann e Gruber, Johann Gottfried. Vincenzo Gioberti. // Allgemeine Encyclopädie der Wissenschaften und Künste.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Vincenzo Gioberti“ в Уикипедия на италиански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода, и списъка на съавторите.