Владимир Висоцки

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Емблема за пояснителна страница За командващия Северния флот на Русия вижте Владимир Висоцки (адмирал).

Владимир Висоцки
Владимир Высоцкий
руски поет и музикант
През 1979 година
През 1979 година

Роден
Починал
Погребан Москва, Русия

Националност Flag of the Soviet Union.svg СССР
Литература
Период 1959 – 1980
Жанрове Любовна лирика, балада, сатира
Музикална кариера
Стил Авторска песен
Инструменти Китара
Глас Баритон
Активност 1959 – 1980
Актьорска кариера
Активност 1956 – 1980
Семейство
Съпруга Изолда Висоцка (1960 – 1965)
Людмила Абрамова (1965 – 1970)
Марина Влади (1970 – 1980)

Подпис Автограф В. Высоцкого.jpg
Уебсайт
Владимир Висоцки в Общомедия

Владимир Семьонович Висоцки (на руски: Владѝмир Семёнович Высо̀цкий) е руски поет, певец, театрален и филмов актьор и писател. Той е един от най-известните бардове в Съветския съюз.

След като умира, в личния му архив баща му и жена му, Марина Влади, намират 800 песни и 1100 стихотворения. Изиграл е 30 филмови роли, включително Хамлет, изнасял е концерти по цяла Русия и на много места по света (включително и в България). След смъртта му в СССР е създаден фонд за опазване и съхраняване на творчеството му. Въпреки че съветското правителство го признава като актьор, неговите песни остават официално непризнати. Много от тях засягат забранени по това време в СССР теми.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Руска пощенска марка от серията „Популярни певци на руската естрада“, посветена на Владимир Висоцки, 1999, (Скотт № 6547)

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Семейство и детство[редактиране | редактиране на кода]

Владимир Висоцки е роден на 25 януари 1938 година в Москва и е кръстен с русифицираното име на дядо си, Волф Висоцки. Баща му, Семьон Висоцки (1916 – 1997), е роден в Киев в еврейско семейство и става офицер в армията.[1][2] Майка му, Нина Висоцка (по баща Серьогина; 1912 – 2003), е родена в семейството на московски портиер и от 1932 година работи като преводачка от немски в различни учреждения.[3][4][5] Двамата се запознават през 1935 година, докато Семьон още учи в техникум по комуникации,[3][4][5] женят се малко по-късно, след което заминават за Новосибирск, където съпругът е изпратен на работа. През 1937 година, в очакване на раждането на детето си, Нина Висоцка се връща в дома на родителите си на улица „Первая Мешчанская“ в Москва[6] – преградена на три части стая в комунална квартира, където Висоцки прекарва първите си години.[7][8]

През март 1941 година, месеци преди влизането на Съветския съюз във Втората световна война, Сергей Висоцки е мобилизиран, а през юли съпругата и синът му са евакуирани от Москва в село Воронцовка в Чкаловска област. Те остават там в продължение на две години, като Висоцки живее в детски дом отделно от майка си, която работи като приемчик и лаборант във фабрика за спирт.[9][10]

Висоцки и майка му се връщат в дома си на „Первая Мешчанская“ в Москва през лятото на 1943 година, като по това време родителите му вече са решили да се разделят, развеждайки се официално след края на войната. През 1945 година той постъпва в първи клас на 273-о училище „Шчербаковски“. През следващата година баща му получава по съдебен път родителските права, заради голямата служебна натовареност на майката и лошите отношения на детето с втория ѝ съпруг.[11] От есента на 1946 година Владимир живее с баща си и втората му съпруга Евгения Лихалатова.[11] От 2 януари 1947 година Семьон Висоцки е на служба в съветските окупационни войски в Германия. Семейството се настанява в етаж от къща в Еберсвалде при необичайно добри за съветските стандарти битови условия.[12][13][14] През следващите три години Висоцки учи в местно училище, взима уроци по музика, като за тази цел баща му купува пиано, и започва да говори немски език.[15][16] През лятото на 1948 година кандидатства в суворовско училище, но не е приет.

През лятото на 1949 година Семьон Висоцки е върнат в Съветския съюз, първо в Краснодар, а месец по-късно в Киев. В края на септември Владимир и Евгения Лихалатова се връщат в предишната си комунална квартира в Москва, като Семьон Висоцки ги посещава периодично, пътувайки от Киев.[17] Владимир постъпва в пети клас на кварталното 186-о училище. През 1952 година става член на Комсомола. През този период той започва да се интересува от литература и пише първите си стихове.[18][19] През 1953 година започва да посещава театрален кръжок, а през следващата година е първото му публично представление – представяне на вариации на басня от Иван Крилов в училищно представление. За 17-ия му рожден ден майка му му подарява първата китара, а съученикът му Игор Кохановски го учи на някои прости акорди.[20] Висоцки завършва средното си образование на 24 юни 1955 година.[21]

През този период Висоцки става част от голяма младежка компания, която оказва изключително влияние върху живота и творчеството му.[22][23] Групата обикновено се събира в дома на Левон Кочарян на улица „Болшой Каретний“ №15,[20][24] който освен Висоцки често посещават и други младежи, които по-късно стават известни в артистичните среди – Василий Шукшин, Андрей Тарковски, Людмила Гурченко, Юлиан Семьонов, Иля Глазунов, Олег Стриженов. Сред гостите в дома на Кочарян са и освободени от мрежата на ГУЛАГ политически и криминални лагеристи.

Следване[редактиране | редактиране на кода]

След като завършва училище, по настояване на семейството си, Владимир Висоцки кандидатства и е приет в Московския инженерно-строителен институт.[25][26][27] Той не проявява особен ентусиазъм към инженерното образование и през декември 1955 година напуска института с намерението да кандидатства в театрално висше училище.[28][29][30] От януари 1956 година отново редовно посещава театралния си кръжок, който по това време подготвя постановки по Александър Островски и Антон Чехов.[30]

През юни 1956 година Висоцки е приет в класа за актьори на Школата студия на Московския художествен академичен театър „Немирович-Данченко“ (МХАТ),[31] който е ръководен от Борис Вершилов, а след неговата смърт в края на 1957 година – от Александър Комисаров и Павел Масалски.

По време на следването си Владимир Висоцки участва редовно в сатирични самодейни постановки, организирани от студентите, за които понякога пише пародийни стихотворения и други кратки текстове.[32] Негов преподавател по литература е Андрей Синявски, който години по-късно е осъден за „антисъветска пропаганда“, на което Висоцки посвещава стихотворението „Вот и кончился процесс“.[33] Синявски запознава Висоцки с работата на Булат Окуджава, чийто концерт в школата подтиква Висоцки да поднови заниманията си с китара, сега с помощта на своя състудент Роман Вилдан.

Висоцки получава своята дебютна роля – на войник без реплики – в студентска постановка на пиесата на Александър Щейн „Хотел „Астория“, подготвяна в продължение на две години и представена през 1958 година. През този период той участва и в други учебни постановки – като Боркин в „Иванов“ на Антон Чехов, Порфирий Петрович в етюд по „Престъпление и наказание“ на Фьодор Достоевски, колар в спектакъл по разказа „Вещицата“ на Антон Чехов, Евдоким Жигалов в „Сватба“ на Чехов. Участва с епизодична роля във филма „Връстнички“ („Сверстницы“, 1959). В дипломния спектакъл на курса в школата играе ролята на Бубнов в „На дъното“ на Максим Горки.[34][35][36] Дипломира се на 20 юни 1960 година.[37]

По време на репетициите на „Хотел „Астория“ Висоцки се запознава със своята състудентка Изолда Жукова[38] и от есента на 1957 година двамата живеят заедно. През 1958 година Жукова се дипломира и е изпратена на работа в театър в Киев, но Висоцки я посещава почти всяка седмица.[39] Двамата се женят официално на 25 април 1960 година, след като тя се развежда с предишния си съпруг.[40]

На 20 юни 1960 година Владимир Висоцки завършва Школата на МХАТ.

60-те години[редактиране | редактиране на кода]

След дипломирането си Владимир Висоцки е изпратен на работа в Московския драматичен театър „Александър Пушкин“ и през следващите няколко години работи с прекъсвания там и в няколко други театъра[41] и изпълнява първите си малки роли в киното.

В началото на 60-те години Владимир Висоцки започва да придобива известност като автор на песни в традицията на блатните песни. Изключвайки някои ранни опити, първа сред тях става написаната през юли 1961 година „Татуировка“.[42][43] Първите си песни той изпълнява пред свои приятели, но те започват да се разпространяват в случайни магнетофонни записи. През октомври 1964 година Висоцки записва на магнетофон всичките 48 песни, написани от него до този момент.[44] Характерно за тези песни, определяни по-късно като „блатен цикъл“, е използването на разговорен и уличен език, динамичното повествование и силната индивидуализация на героите, заради която мнозина вярват, че те имат известни на автора реални прототипи.[45] Последните песни от блатния цикъл Висоцки пише през 1965 година, макар да продължава да ги изпълнява и след това.[46]

През 1961 година Висоцки се запознава с Людмила Абрамова, докато двамата участват с малки роли в снимките на филм в Ленинград.[47][48] След връщането си в Москва двамата заживяват заедно, но официално сключват брак през юли 1965 година, след като Висоцки получава развод от Изолда Висоцка. По това време те вече имат двама сина – през ноември 1962 година се ражда Аркадий, а през август 1964 година – Никита Висоцки.[49][50] Людмила Абрамова се отказва от предстоящата си актьорска кариера и остава да се грижи за децата.[51] Бракът обаче не продължава дълго и в края на 60-те години двамата се разделят и официално се развеждат през 1970 година.[52]

През септември 1964 година Висоцки постъпва в Театъра на Таганка, където остава да работи до края на живота си. Десет дни по-късно играе първата си роля, замествайки разболял се колега в „Добрият човек от Сечуан“ на Бертолт Брехт.[53] Първата голяма роля в театралната му кариера е в постановка на „Животът на Галилей“ на Брехт, чиято премиера е през пролетта на 1966 година.[54][55] Следващата му роля е на избягалия каторжник Хлопуша в драматичната поема на Сергей Есенин „Пугачов“.[56]

Отношенията на Владимир Висоцки с водещия режисьор на Театъра на Таганка Юрий Любимов са сложни, като Любимов многократно обявява, че е решил да уволни Висоцки.[57] През март 1968 година, след принудителното прекратяване на спектакъла „Животът на Галилей“, Любимов и директорът на театъра Николай Дупак наистина издават заповед са уволнението на Висоцки „за грубо нарушаване на трудовата дисциплина“.[58][59] Подобни ситуации възникват и след това, но Висоцки и театърът никога не прекъсват изцяло отношенията си.[60][61]

Висоцки се снима за пръв път в киното още като студент, с малка роля във филма „Връстници“ („Сверстницы“, 1959), а през следващите години участва с епизодични роли в още десетина филма,[62] някои от които по-късно той оценява като слаби.[63][64][65] По това време той започва да пише и песни, предназначени за филми, като до края на живота си създава над сто такива песни, но по-голямата част от тях не са използвани по различни причини.[66] Първите по-съществени роли играе във филмите „Я родом из детства“ (1966) и „Кратки срещи“ („Короткие встречи“, 1967), в които изпълнява свои песни.[67]

През 1967 година Владимир Висоцки се снима във филма „Вертикал“ („Вертикаль“), драма за група алпинисти, които изпадат в затруднения по време на трудно изкачване. Той играе поддържаща роля, но изпълнява няколко от своите песни, които са удачно съчетани с действието на филма.[68] Самият филм има голям успех и донася широка популярност на Висоцки, която за пръв път излиза извън московските театрални кръгове.[69]

През 1968 година Висоцки се снима в главната роля във филма „Интервенция“ („Интервенция“), като нелегален агент на болшевиките в Одеса от времето на Гражданската война.[70] Макар и базиран на многократно поставяна съветска пиеса, филмът е спрян от цензурата, която определя интерпретацията на режисьора Генадий Полока като „неприемливо ексцентрична“. Въпреки опитите на екипа да предизвика преразглеждане на забраната, филмът е показан за пръв път едва през 1987 година, по време на Перестройката.[71][72][73][74]

70-те години[редактиране | редактиране на кода]

Смърт и признание[редактиране | редактиране на кода]

Владимир Висоцки умира на 25 юли 1980 г. Официалната версия за смъртта на Висоцки е сърдечен удар.

Висоцки умира, когато в Москва се провеждат бойкотираните летни олимпийски игри. Съветската преса не съобщава за неговата смърт с изключение на вестник „Вечерна Москва“, и то три дни по-късно. Въпреки това новината достига до всички краища на Русия и до чужбина. Западните станции, като „Гласът на Америка“, свирят негови песни, а пред театър „Таганка“, където е работил, се стича огромна тълпа от хора. В деня на погребението му хора има дори по покривите на съседните сгради.

Творчество[редактиране | редактиране на кода]

Актьорска дейност[редактиране | редактиране на кода]

Семейство[редактиране | редактиране на кода]

  • Бивша съпруга Изолда Константиновна Висоцкая, родена през 1937 г. в град Горки. Актриса. Бракът е разтрогнат през 1965 г.
  • Бивша съпруга Людмила Владимировна Абрамова, родена през 1939 г. в Москва. Бивша актриса. От този брак има двама синове – Аркади (роден 1962) и Никита (роден 1964).
  • Съпруга: Де Полякоф Марина-Катрин (Полякова Марина Владимировна, Марина Влади). Родена през 1938 г. в Париж, киноактриса във Франция.

След женитбата си за Марина Влади (и за двамата това е трети брак) има възможност да пътува най-вече до Франция и САЩ.

Наследство[редактиране | редактиране на кода]

След смъртта му други руски бардове, като Булат Окуджава и Юрий Визбор, пишат песни за него. Марина Влади написва книга за него. Има и астероид, който е кръстен на Владимир Висоцки. През 1986 г. посмъртно му е дадено званието заслужил артист, а през 1987 г. излизат игрален и документален филм за него.

В интервю за радио Свободна Европа известният руски режисьор Юри Любимов си спомня:

И така, ние го погребахме, като аз имах при това известна доминираща роля. Те [властите] искаха да го погребат тихо и бързо. Москва беше закрит град през 1980 г. по време на Олимпийските игри, и картината стана доста неприятна за тях. Всъщност те излъгаха, като казаха, че ще изнесат ковчега, за да се сбогува множеството с него, а опашката започваше чак от Кремъл. Очевидно, те това си мислеха – как този тип да го измъкнем покрай Кремъл до Ваганковското гробище? Затова и го бутнаха в тунела. Започнаха да трошат портрета му, който поставихме на прозореца на втория етаж на театъра. Камиони с вода помитаха цветята, които хората носеха дни наред и пазеха от невероятното слънце с чадъри, защото беше ужасна жега. И тази огромна тълпа, която се държеше просто перфектно, започна да вика по целия площад: „Фашисти! Фашисти!“. Тази картина обиколи света...[75]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Бакин 2010, с. 7 – 8.
  2. Новиков 2013, с. 470, 482.
  3. а б Бражников 2009, с. 6, 11 – 12.
  4. а б Бакин 2010, с. 6 – 7.
  5. а б Новиков 2013, с. 10, 470, 482.
  6. Перевозчиков 2005, с. 9.
  7. Бражников 2009, с. 13 – 15.
  8. Новиков 2013, с. 8.
  9. Крылов 1993, с. 6.
  10. Бражников 2009, с. 37 – 38.
  11. а б Бакин 2010, с. 13 – 14.
  12. Бакин 2010, с. 14 – 15.
  13. Новиков 2013, с. 15.
  14. Бражников 2009, с. 297, 313 – 314.
  15. Новиков 2013, с. 16.
  16. Бражников 2009, с. 312 – 326.
  17. Бакин 2010, с. 16.
  18. Бакин 2010, с. 16 – 18.
  19. Новиков 2013, с. 18.
  20. а б Новиков 2013, с. 20.
  21. Бакин 2010, с. 30.
  22. Кулагин 2016, с. 8.
  23. Новиков 2013, с. 17.
  24. Бакин 2010, с. 21.
  25. Бакин 2010, с. 30 – 31.
  26. Новиков 2013, с. 20 – 21.
  27. Кохановский 2017, с. 22 – 24.
  28. Кохановский 2017, с. 25.
  29. Бакин 2010, с. 31 – 32.
  30. а б Новиков 2013, с. 19 – 24.
  31. Новиков 2013, с. 19 – 24, 463.
  32. Новиков 2013, с. 25.
  33. Новиков 2013, с. 27 – 29, 83 – 84.
  34. Новиков 2013, с. 26 – 27, 30 – 33.
  35. Бакин 2010, с. 38 – 42.
  36. Высоцкая 2005, с. 92 – 93.
  37. Новиков 2013, с. 36, 463.
  38. Кохановский 2017, с. 118.
  39. Бакин 2010, с. 41.
  40. Новиков 2013, с. 31 – 32.
  41. Новиков 2013, с. 463.
  42. Новиков 2013, с. 40 – 42.
  43. Цыбульский 2016, с. 35.
  44. Новиков 2013, с. 60 – 61.
  45. Кулагин 2016, с. 17 – 19.
  46. Новиков 2013, с. 69.
  47. Новиков 2013, с. 43 – 44.
  48. Кохановский 2017, с. 503.
  49. Новиков 2013, с. 77, 463 – 464.
  50. Перевозчиков 2011, с. 138.
  51. Кохановский 2017, с. 504.
  52. Новиков 2013, с. 130, 135, 150, 464.
  53. Новиков 2013, с. 463 – 464.
  54. Новиков 2013, с. 85.
  55. Никулин 1989, с. 19 – 20.
  56. Никулин 1989, с. 25 – 26.
  57. Кохановский 2017, с. 263.
  58. Новиков 2013, с. 111, 139.
  59. Иванов-Таганский 2015, с. 210 – 211.
  60. Кохановский 2017, с. 209 – 211.
  61. Иванов-Таганский 2015, с. 220.
  62. Цыбульский 2016, с. 7.
  63. Высоцкий 1991, с. 7.
  64. Цыбульский 2016, с. 75 – 76.
  65. Бакин 2010, с. 266.
  66. Высоцкий 1991, с. 3, 41.
  67. Цыбульский 2016, с. 117 – 118.
  68. Высоцкий 1991, с. 3, 35, 41.
  69. Андреев 2015, с. 230.
  70. Блинова 1992, с. 68 – 69.
  71. Кохановский 2017, с. 324.
  72. Цыбульский 2016, с. 87.
  73. Фомин 2015, с. 165 – 166.
  74. Золотухин 2013, с. 42.
  75. Интервю на Ю. П. Любимов пред радио „Свобода“, 30.09.2007
Цитирани източници
  • Андреев, Н. Жизнь Высоцкого. Москва, Доброе дело, 2015. ISBN 9785849303277. (на руски)
  • Бакин, В. В. Владимир Высоцкий без мифов и легенд. Москва, Эксмо, 2010. ISBN 978-5-699-41173-3. (на руски)
  • Блинова, А. И. Экран и Владимир Высоцкий (Размышления об актёрском мастерстве, о ролях, о среде). Москва, Всероссийский институт переподготовки и повышения квалификации работников кинематографии при Правительстве Российской Федерации, 1992. (на руски)
  • Бражников, С. И. и др. Высоцкий: исследования и материалы: в 4 томах. Том 1. Детство. Москва, ГКЦМ В. С. Высоцкого, 2009. ISBN 978-5-9010-70-14-7. (на руски)
  • Высоцкая, И. К. Короткое счастье на всю жизнь. Молодая гвардия, 2005. ISBN 5-235-02855-4. (на руски)
  • Высоцкий, В. 130 песен для кино. Москва, Киноцентр, 1991. (на руски)
  • Золотухин, Валерий Сергеевич. Секрет Высоцкого. Москва, Алгоритм, 2013. ISBN 9785443803869. (на руски)
  • Иванов-Таганский, В. Триумф и наваждение. Записки о Театре на Таганке. Москва, У Никитских ворот, 2015. ISBN 9785000950746. (на руски)
  • Кохановский, Игорь (сост.). Всё не так, ребята…: Владимир Высоцкий в воспоминаниях друзей и коллег. Москва, АСТ, 2017. ISBN 9785170986927. (на руски)
  • Крылов, Андрей. Коментарии. // Высоцкий, Владимир. Сочинения. Том I. Москва, Художественная литература, 1993. ISBN 5280029432. (на руски)
  • Кулагин, Анатолий Валентинович. Беседы о Высоцком. Издательские решения, 2016. ISBN 9785447481964. (на руски)
  • Никулин, С. (сост.). Высоцкий на Таганке: Cборник статей. Алма-Ата, Союзтеатр, 1989. (на руски)
  • Новиков, Владимир Иванович. Высоцкий. Москва, Молодая гвардия, 2013. ISBN 978-5-235-03554-6. (на руски)
  • Перевозчиков, В. Неизвестный Высоцкий. Москва, Вагриус, 2005. ISBN 5-9697-0014-2. (на руски)
  • Перевозчиков, В. О Высоцком – только самые близкие. Москва, Эксмо, 2011. ISBN 9785699495627. (на руски)
  • Фомин, Валерий Иванович (отв. ред.). Летопись российского кино. 1966 – 1980: Научная монография. Москва, РООИ „Реабилитация“ Канон+, 2015. ISBN 9785883734457. (на руски)
  • Цыбульский, Марк. Время Владимира Высоцкого. Ростов-на-Дону, Феникс, 2009. ISBN 9785222140956. (на руски)

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за