Владимир Градев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Владимир Градев
български философ, теоретик на религията и преводач
Роден
12 май 1963 г. (60 г.)
Учил вСофийски университет
Философия
РегионЗападна философия
ЕпохаСъвременна философия
ИнтересиТеория на религията, религиозното разнообразие, политическа теология, божественото в съвременното изкуство, мистика и мистичен опит
Научна дейност
ОбластРелигиознание
Работил вСофийски университет
Видни студентиКирил Василев
ПовлиянМишел Фуко, Жак Дерида, Блез Паскал, Карл Шмит, Мартин Хайдегер, Симон Вейл

Владимир Николаев Градев е български философ, теоретик на религията, професор, дипломат.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Академична кариера[редактиране | редактиране на кода]

Завършва Четвърта езикова гимназия „Фредерик Жолио-Кюри“ във Варна през 1982 г. и френска филология в Софийския университет през 1986 г.

Докторската му дисертация „Генезис и преображения на субективността във философията на Мишел Фуко“, защитена през 1996 г., е първото и единствено за момента систематично изложение на философията на Мишел Фуко на български език. Доктор на философските науки (2005 г.) с дисертация „Теологическо-политическия дебат на 20 век“.

Специализирал е в Университета Париж VIII, Европейския университетски институт във Флоренция, Дома за науките за човека в Париж, Холандската академия за науките и Венецианския университет.

Владимир Градев преподава „Теория на религията“ в специалност Културология на Софийския университет.[1]

Той е почетен член на Старата флорентинска академия „Coleggio dei nobili“ и членува в Международния комитет на „Les Etats généraux de la psychanalyse“.[2]

Дипломатическа кариера[редактиране | редактиране на кода]

През 2001 г. Владимир Градев е назначен за извънреден и пълномощен посланик на Република България при Светия престол във Ватикана и за посланик към Малтийския орден (Суверенен Малтийски орден).[3] Той връчва акредитивните си писма на папа Йоан Павел II на 21 декември 2001 г. По повод приключване на дипломатическия му мандат е приет на 20 януари 2006 г. от папа Бенедикт XVI.[4] Градев посвещава проникновени анализи на фигурите на двамата папи в книгите си „Политика и спасение“ (2005) и „Излизания“ (2015).

Философски възгледи[редактиране | редактиране на кода]

Мисленето на Градев е формирано в парадигмата на съвременната френска мисъл и се отличава със силен литературен фермент. Религиозният обрат, който бележи книгата му „Прекъсването на пътя“ (2000), се случва в постмодерния сплит на философия и религия, характерен за цялото му по-нататъшно творчество.[5] Най-разгърнатите изследвания на Градев са посветени на проблематиката на политическата теология и теорията на религията.

Обществени дебати[редактиране | редактиране на кода]

В доклада си „За фатализма и безразличието: две срещи“, представен на конференцията „Текст, култура и морал в миналото и днес“, посветена на шестдесетгодишнината на Цветан Тодоров (СУ, 30 – 31 октомври 1999 г.), Градев повдига въпроса „трябвало ли е през 1988 година Цветан Тодоров да приеме званието doctor honoris causa, без да вземе отношение – и тогава, и по-късно – към начина, по който властта у нас се отнесе към турците“. Въпросът за неангажирането на Тодоров със събитието Възродителен процес е поставен в контекста на разглеждането на неговите критики към Сартр и Фуко за тяхната непоследователност и ангажиране с каузите на тоталитарните режими.[6]

В качеството си на преподавател във философския факултет на СУ Градев иска оставката на Ректора на СУ Иван Илчев във връзка с неговия „патронаж и публична защита“ на конференцията за Людмила Живкова през октомври 2012 г.[7] Граждански протест осуетява в крайна сметка провеждането на мероприятието.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

Монографии[редактиране | редактиране на кода]

Четиритомната теория на религията (2013-2019) с второто разширено и преработено издание на „Това не е религия“
  • „Силите на субекта. Опит върху философията на Мишел Фуко“. София: Издателство „ЛИК“, 1999.
  • „Прекъсването на пътя. Книга от упражнения“. София: Издателство „ЛИК“, 2000.[8]
  • „Политика и спасение. Въведение в теологическо-политическия дебат на ХХ век“. София: Издателство „Изток-Запад“, 2005.
  • „Между абсолютното тайнство и нищото“. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2007.
  • „Това не е религия“. София: Фондация „Комунитас“, 2013.[9]
  • „Излизания“, София: Фондация „Комунитас“, 2015.[10]
  • „Разпознавания. По пътищата на душата“, София: Фондация „Комунитас“, 2017.[11]
  • „Това не е религия“. Второ разширено и преработено издание. София: Фондация „Комунитас“, 2017.[12]
  • „Приближавания“, София: Фондация „Комунитас“, 2019.[13][14]
  • „Прочити на Данте“, т. 1: Ад, т. 2: Чистилище, т. 3: Рай. София: Фондация „Комунитас“, 2023.[15]

Преводи[редактиране | редактиране на кода]

  • Мишел Фуко, „Генеалогия на модерността“. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 1992.
  • Мишел Фуко, „Раждане на клиниката“. Съвместно с Ирена Кръстева. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 1994.
  • Жил Дельоз, „Различие и повторение“. Съвместно с Ирена Кръстева. София: Издателство „Критика и хуманизъм“, 1999.
  • Жак Дерида, „Вяра и знание“. София: Издателство „ЛИК“, 2002.
  • Блез Паскал, „Разум и вяра“. София: Фондация „Комунитас“, 2010.
  • Джакомо Леопарди, „Мисли“. София: Издателство „Алтера“, 2009.
  • Джакомо Леопарди, „Нравствени съчиненийца“. София: Издателство „Алтера“, 2010.
  • Симон Вейл, „Дух и любов“. София: Фондация „Комунитас“, 2013.
  • Босюе, Бурдалу, Масийон, „Memento Mori“. София: Фондация „Комунитас“, 2015.
  • Сър Томас Браун, „Урнопогребение“. София: Фондация „Комунитас“, 2016.
  • Джордано Бруно, „Пепеляната вечеря“. София: Издателство „Изток-Запад“, 2016.
  • Рамон Лул (Раймонд Лулий), „Книга за Влюбения и Възлюбения“. София: Издателство „Семантика“, 2019.

Съставителство и редакция[редактиране | редактиране на кода]

  • Пол Рикьор, „Прочити“. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 1996.
  • Елизабет Рудинеско, Мишел Плон, „Речник на психоанализата“. В сътрудничество с Ирена Кръстева. София: Издателство „ЛИК“, 2000.
  • „На път към Хайдегер. Сборник по повод 80-годишнината от публикуването на „Битие и време“ и българския превод на книгата“. В сътрудничесто с Морис Фадел. София: Издателство на НБУ, 2010.
  • „Бездната Хайдегер“. В сътрудничество с Георги Ангелов. Благоевград: УИ „Неофит Рилски“, 2011.

Награди и отличия[редактиране | редактиране на кода]

  • Международна награда на фондацията „Foyer des artistes“ за принос в областта на дипломацията (2005).
  • Рицар на Големия Пиев кръст (2006).
  • Рицар на Големия кръст „Pro Merito Melitensi“ на Малтийския орден (2006).[16]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ CV на проф. Вл. Градев на сайта на Катедра История и теория на културата.
  2. ↑ Визитка на проф. Вл. Градев в сп. „Дипломация“ Архив на оригинала от 2016-03-25 в Wayback Machine..
  3. ↑ „Президентът назначи Владимир Градев за посланик във Ватикана“, news.bg, 12.02.2002.
  4. ↑ „Българският посланик във Ватикана Владимир Градев посети папата“ Архив на оригинала от 2015-04-19 в Wayback Machine., big.bg, 20.1.2006.
  5. ↑ За отношението между философия и религия в рамките на постмодернизма вж. лекцията на Градев „Постмодернизъм“, Литературен клуб, 25.09.2006.
  6. ↑ „Посветено на Цветан Тодоров“, в. „Култура“, бр. 46 (2106), 19.10.1999.
  7. ↑ Писмо на проф. Вл. Градев от 20 октомври 2012 г. до колегите от СУ.
  8. ↑ Боян Манчев, „Заровете играят на Бог“, рец. за „Прекъсването на пътя“, в. „Култура“, бр. 25 (2186), 29.06.2001.
  9. ↑ Владимир Сабоурин, „Ако се каже за Бога, че е, то това би било нещо добавено. Размисли върху Това не е религия на Владимир Градев“, рец. за „Това не е религия“, Портал Култура, 30.06.2014.
  10. ↑ Владимир Сабоурин, „Между трона на свети Петър и Сега отпускаш Твоя раб: към политическата теология на Владимир Градев“, рец. за „Излизания“ в блога на Вл. Сабоурин, 12.04.2015. Също във в. „Литературен вестник“, бр. 17, 2015 Архив на оригинала от 2016-05-16 в Wayback Machine., с. 3.
  11. ↑ Владимир Сабоурин, „Съработникът в Разпознавания на Владимир Градев“, Култура. Портал за култура, изкуство и общество, 29.08.2017 г.
  12. ↑ Глава 5 от Второто издание на „Това не е религия“, сп. „Нова социална поезия“, брой 10 (януари), 2018.
  13. ↑ Сабоурин, Вл. „Кантика Четвърта. Към Приближавания на Владимир Градев“, Култура. Портал за култура, изкуство и общество, 20.11.2019.
  14. ↑ Градев, Вл. Alta fantasia (гл. 2 от „Приближавания“), сп. „Нова социална поезия“, бр. 20 (януари) 2020, 17.01.2020.
  15. ↑ Георги Каприев, „Владимир Градевите „Прочити на Данте“, рец. в Портал за култура, изкуство и общество, 11 октомври 2023 г.
  16. ↑ Сп. „Дипломация“, електронно издание, рубрика „Автори“ Архив на оригинала от 2016-03-25 в Wayback Machine..

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
     Портал „Биографии“         Портал „Биографии“          Портал „Философия“         Портал „Философия“          Портал „Политика“         Портал „Политика“          Портал „България“         Портал „България“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Владимир_Градев&oldid=12133787“.