Владимир Градев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Владимир Градев
български философ, теоретик на религията и преводач

Роден
12 май 1963 (56 г.)

Образование Софийски университет
Философия
Регион Западна философия
Епоха Съвременна философия
Интереси Теория на религията, религиозното разнообразие, политическа теология, божественото в съвременното изкуство, мистика и мистичен опит
Научна дейност
Област Религиознание
Образование Софийски университет
Работил в Софийски университет
Видни студенти Кирил Василев (поет)
Повлиян Мишел Фуко, Жак Дерида, Блез Паскал, Карл Шмит, Мартин Хайдегер, Симон Вейл

Проф. дфн Владимир Николаев Градев е български философ, теоретик на религията и дипломат.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Академична кариера[редактиране | редактиране на кода]

Владимир Градев завършва Четвърта езикова гимназия „Фредерик Жолио-Кюри“ във Варна през 1982 г. и френска филология в Софийския университет през 1986 г.

Докторската му дисертация „Генезис и преображения на субективността във философията на Мишел Фуко“, защитена през 1996 г., е първото и единствено за момента систематично изложение на философията на Мишел Фуко на български език. Доктор на философските науки (2005 г.) с дисертация „Теологическо-политическия дебат на 20 век“.

Специализирал е в Университета Париж VIII, Европейския университетски институт във Флоренция, Дома за науките за човека в Париж, Холандската академия за науките и Венецианския университет.

Проф. дфн Вл. Градев преподава „Теория на религията“ в специалност Културология на Софийския университет.[1]

Той е почетен член на Старата флорентинска академия „Coleggio dei nobili“ и членува в Международния комитет на „Les Etats généraux de la psychanalyse“.[2]

Дипломатическа кариера[редактиране | редактиране на кода]

През 2001 г. Владимир Градев е назначен за извънреден и пълномощен посланик на Република България при Светия престол във Ватикана и за посланик към Малтийския орден (Суверенен Малтийски орден).[3] Той връчва акредитивните си писма на папа Йоан Павел II на 21 декември 2001 г. По повод приключване на дипломатическия му мандат е приет на 20 януари 2006 г. от папа Бенедикт XVI.[4] Градев посвещава проникновени анализи на фигурите на двамата папи в книгите си „Политика и спасение“ (2005) и „Излизания“ (2015).

Философски възгледи[редактиране | редактиране на кода]

Мисленето на Градев е формирано в парадигмата на съвременната френска мисъл и се отличава със силен литературен фермент. Религиозният обрат, който бележи книгата му „Прекъсването на пътя“ (2000), се случва в постмодерния сплит на философия и религия, характерен за цялото му по-нататъшно творчество.[5] Най-разгърнатите изследвания на Градев са посветени на проблематиката на политическата теология и теорията на религията.

Обществени дебати[редактиране | редактиране на кода]

В доклада си „За фатализма и безразличието: две срещи“, представен на конференцията „Текст, култура и морал в миналото и днес“, посветена на шестдесетгодишнината на Цветан Тодоров (СУ, 30-31 октомври 1999 г.), Градев повдига въпроса „трябвало ли е през 1988 година Цветан Тодоров да приеме званието doctor honoris causa, без да вземе отношение — и тогава, и по-късно – към начина, по който властта у нас се отнесе към турците“. Въпросът за неангажирането на Тодоров със събитието Възродителен процес е поставен в контекста на разглеждането на неговите критики към Сартр и Фуко за тяхната непоследователност и ангажиране с каузите на тоталитарните режими.[6]

В качеството си на преподавател във философския факултет на СУ Градев иска оставката на Ректора на СУ Иван Илчев във връзка с неговия „патронаж и публична защита“ на конференцията за Людмила Живкова през октомври 2012 г.[7] Граждански протест осуетява в крайна сметка провеждането на мероприятието.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

Монографии[редактиране | редактиране на кода]

  • „Силите на субекта. Опит върху философията на Мишел Фуко“. София: Издателство „ЛИК“, 1999.
  • „Прекъсването на пътя. Книга от упражнения“. София: Издателство „ЛИК“, 2000.[8]
  • „Политика и спасение. Въведение в теологическо-политическия дебат на ХХ век“. София: Издателство „Изток-Запад“, 2005.
  • „Между абсолютното тайнство и нищото“. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2007.
  • „Това не е религия“. София: Фондация „Комунитас“, 2013.[9]
  • „Излизания“, София: Фондация „Комунитас“, 2015.[10]
  • „Разпознавания. По пътищата на душата“, София: Фондация „Комунитас“, 2017.[11]
  • „Това не е религия“. Второ разширено и преработено издание. София: Фондация „Комунитас“, 2017.[12]

Преводи[редактиране | редактиране на кода]

  • Мишел Фуко, „Генеалогия на модерността“. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 1992.
  • Мишел Фуко, „Раждане на клиниката“. Съвместно с Ирена Кръстева. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 1994.
  • Жил Дельоз, „Различие и повторение“. Съвместно с Ирена Кръстева. София: Издателство „Критика и хуманизъм“, 1999.
  • Жак Дерида, „Вяра и знание“. София: Издателство „ЛИК“, 2002.
  • Блез Паскал, „Разум и вяра“. София: Фондация „Комунитас“, 2010.
  • Джакомо Леопарди, „Мисли“. София: Издателство „Алтера“, 2009.
  • Джакомо Леопарди, „Нравствени съчиненийца“. София: Издателство „Алтера“, 2010.
  • Симон Вейл, „Дух и любов“. София: Фондация „Комунитас“, 2013.
  • Босюе, Бурдалу, Масийон, „Memento Mori“. София: Фондация „Комунитас“, 2015.
  • Сър Томас Браун, „Урнопогребение“. София: Фондация „Комунитас“, 2016.
  • Джордано Бруно, „Пепеляната вечеря“. София: Издателство „Изток-Запад“, 2016.

Съставителство и редакция[редактиране | редактиране на кода]

  • Пол Рикьор, „Прочити“. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 1996.
  • Елизабет Рудинеско, Мишел Плон, „Речник на психоанализата“. В сътрудничество с Ирена Кръстева. София: Издателство „ЛИК“, 2000.
  • „На път към Хайдегер. Сборник по повод 80-годишнината от публикуването на „Битие и време“ и българския превод на книгата“. В сътрудничесто с Морис Фадел. София: Издателство на НБУ, 2010.
  • „Бездната Хайдегер“. В сътрудничество с Георги Ангелов. Благоевград: УИ „Неофит Рилски“, 2011.

Награди и отличия[редактиране | редактиране на кода]

  • Международна награда на фондацията „Foyer des artistes“ за принос в областта на дипломацията (2005).
  • Рицар на Големия Пиев кръст (2006).
  • Рицар на Големия кръст „Pro Merito Melitensi“ на Малтийския орден (2006).[13]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. CV на проф. Вл. Градев на сайта на Катедра История и теория на културата.
  2. Визитка на проф. Вл. Градев в сп. „Дипломация“.
  3. „Президентът назначи Владимир Градев за посланик във Ватикана“, news.bg, 12.02.2002.
  4. „Българският посланик във Ватикана Владимир Градев посети папата“, big.bg, 20.1.2006.
  5. За отношението между философия и религия в рамките на постмодернизма вж. лекцията на Градев „Постмодернизъм“, Литературен клуб, 25.09.2006.
  6. „Посветено на Цветан Тодоров“, в. „Култура“, бр. 46 (2106), 19.10.1999.
  7. Писмо на проф. Вл. Градев от 20 октомври 2012 г. до колегите от СУ.
  8. Боян Манчев, „Заровете играят на Бог“, рец. за „Прекъсването на пътя“, в. „Култура“, бр. 25, 29.06.2001.
  9. Владимир Сабоурин, Ако се каже за Бога, че е, то това би било нещо добавено. Размисли върху Това не е религия на Владимир Градев“, рец. за „Това не е религия“, Портал Култура, 30.06.2014.
  10. Владимир Сабоурин, „Между трона на свети Петър и Сега отпускаш Твоя раб: към политическата теология на Владимир Градев“, рец. за „Излизания“ в блога на Вл. Сабоурин, 12.04.2015. Също във в. „Литературен вестник“, бр. 17, 2015, с. 3.
  11. Владимир Сабоурин, „Съработникът в Разпознавания на Владимир Градев“, Култура. Портал за култура, изкуство и общество, 29.08.2017 г.
  12. Глава 5 от Второто издание на „Това не е религия“, сп. „Нова социална поезия“, брой 10 (януари), 2018.
  13. Сп. „Дипломация“, електронно издание, рубрика „Автори“.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]