Владимир Стойчев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Владимир Стойчев
български генерал, политик, спортен деец
Владимир Стойчев 
Роден: 24 февруари 1892 г.
Починал: 27 април 1990 г. (98 г.)
Народен представител в:
I НС   II НС   III НС   IV НС   V НС   VI НС   VII НС   VIII НС   IX НС   

Владимир Димитров Стойчев e български офицер, генерал-полковник, военен, политически и спортен деец.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 24 февруари 1892 г. Майка му Елена Петрович, е дъщеря на кмета на Сараево. Владимир няма и 6 месеца, когато младото семейс­тво Стой­чеви се зав­ръща в Бъл­гария и се установяват в София. Баща му Димитър Стойчев е адютант на княз Александър Батенберг и дипломиран юрист в Швейцария, но умира, още когато младият Стойчев е на 11 г. Майката Елена успява да изпрати сина си при своя леля във Виена. Неин съпруг е офицерът от кавалерията Артур фон Понграч. Със съдействието на семейството, във Виена младият Стойчев учи 7 години в австрийско средно военно училище „Мария Терезия“, където е заедно със синовете на короновани особи и богаташи от цял свят. Освен на учението, Стойчев залага и на спорта.

Взема участие в Балканските войни (1912 – 1913) и в Първата световна война (1914 – 1918). След това завършва Военното училище и Военната академия в София.

Като отличен ездач и спортист, Владимир Стойчев представя страната на олимпиадите в Париж (1924), Амстердам (1928) и Берлин (1936),[7] както и на други международни конни състезания. В периода 1930 – 1934 г. е военен аташе във Франция и Великобритания. Той е известен с ексцентричното си поведение, като при заминаването си за Париж издейства лично от цар Борис III дотам да бъдат превозени на държавни разноски неговите коне.[7]

През 1934 г. става началник на Софийската кавалерийска школа. Той е член на Военния съюз, който на 19 май 1934 г. организира военния преврат, но година по-късно е изолиран от управлението от цар Борис III. На 18 октомври 1935 г. Стойчев е уволнен от армията, заедно с други висши офицери, заподозрени в участие в опита за преврат.[8] Отстранен е и от спортен клуб АС-23. През следващите години неколкократно е интерниран.

През 1944 година Владимир Стойчев е сред активните дейци на Военния съюз, който изиграва решаваща роля в осъществяването на Деветосептемврийския преврат. В нощта на акцията той е натоварен със завземането на телеграфната и телефонна станция (по това време евакуирани в сградата на Българската народна банка), а след това с довеждането в София на регентите, за да подпишат актовете за назначаване на новото правителство.[7]

След преврата Стойчев става член на Бюрото на Националния съвет на Отечествения фронт. По време на участието на България в окончателния разгром на хитлеристка Германия (1944 – 1945) е командир на Първа българска армия. Под негово командване тя достига най-далечния рубеж на българската войска – Австрийските Алпи. На 8 май 1945 в Клагенфурт генерал-лейтенант Стойчев подписва споразумение за демаркация с командващия Пети корпус от Осма британска армия ген. Чарлз Кейтли. Ген. Владимир Стойчев е част от българската делегация на Парада на победата на СССР над Третия райх в Москва, проведен на 24 юни 1945 г.[9]

След 9-ти септември 1944 г. става председател на футболния отбор АС-23, а през ноември и на обединения Чавдар (София).

От 1945 г. до 1947 г. Владимир Стойчев е политически представител на България във Вашингтон и в Организацията на обединените нации (ООН). След завръщането си в България е избран за председател на Върховния комитет за физкултура и спорт при МС. От 1952 г. до 1982 г. е председател на Българския олимпийски комитет (БОК), а до 1990 г. е негов почетен председател. През 1952 г. е избран за член на Международния олимпийски комитет (МОК), какъвто продължава да бъде до 1987 г.

Народен представител в XXVII, XXVIII, XXIX, XXX, XXXI, XXXII, XXXIII, XXXIV и XXXV Народно събрание между 1949 и 1990 г.

Умира на 27 април 1990 г. в София. Днес той е патрон на Спортното училище на ЦСКА „Генерал Владимир Стойчев“ с държавно финансиране.

Награди[редактиране | редактиране на кода]

  • Орден „За храброст“ IV,III,II и I ст.
  • Звание „Герой на Народна република България“ (1978, 1982[10])
  • Звание „Герой на социалистическия труд“ (1964)
  • Орден „Георги Димитров“ (1964, 1973, 1976)
  • Орден „Народна република България“ I ст. (1959)
  • Орден „За народна свобода“ I ст.
  • Орден „Девети септември“ I ст. с мечове
  • Орден „Михаил Кутузов“ I ст. (СССР)
  • Орден „Александър Суворов“ I ст. (СССР)
  • Офицерски кръст на „Почетния легион“ (Франция)
  • Орден „За заслуга“ (Франция)
  • Орден „За военна заслуга“ I ст. (Испания)
  • Орден „Партизанска звезда“ I ст. (Югославия)

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Българската войска 1941-1945: енциклопедичен справочник, Ташо Ташев, Военно издателство, 2008, стр. 135.
  2. В-к "Земя", сряда, 22 Октом­ври 2014 г. Един велик българин, о.з. полк. Стефан Стефанов.
  3. Национелен военно-исторически музей, Военна история, Военен календар, март.
  4. Най-значимите българи на ХХ век. Марко Атанасов Семов, Фондация "Дарование", 2002, стр. 423.
  5. Владимир Стойчев, спорт и личност. Антон Антонов - Тонич, Медицина и физкултура, 1980 г. стр. 7.
  6. Великите битки и борби на българите след Освобождението: илюстрована енциклопедия, Александър Тренев, Световна библиотека, 2007, стр. 76.
  7. а б в Недев 2007, с. 634-636.
  8. Недев 2007, с. 402.
  9. Недев 2007, с. 680.
  10. Указ № 714 от 6 април 1978 г. Обн. ДВ. бр. 29 от 14 април 1978 г.
Цитирани източници

Източници[редактиране | редактиране на кода]