Владимир Стойчев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Владимир Стойчев
генерал-полковник
Генерал Владимир Стойчев.jpg
български генерал, политик, спортен деец
Информация
Служба 1912 - 1945
Служил на Българска армия
Род войски кавалерия
Командвания Първа българска армия
Войни Балканска война
Междусъюзническа война
Първа световна война
Втора световна война

Роден
Починал
27 април 1990 г. (98 г.)
Друга работа депутат, спортен деец

Владимир Димитров Стойчев e български офицер, генерал-полковник, военен, политически и спортен деец.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 24 февруари 1892 г. Майка му Елена Петрович, е дъщеря на кмета на Сараево. Владимир няма и 6 месеца, когато младото семейс­тво Стой­чеви се зав­ръща в Бъл­гария и се установяват в София. Баща му Димитър Стойчев е адютант на княз Александър Батенберг и дипломиран юрист в Швейцария, но умира, още когато младият Стойчев е на 11 г. Майката Елена успява да изпрати сина си при своя леля във Виена. Неин съпруг е офицерът от кавалерията Артур фон Понграч. Със съдействието на семейството, във Виена младият Стойчев учи 7 години в австрийско средно военно училище „Мария Терезия“, където е заедно със синовете на короновани особи и богаташи от цял свят. Освен на учението, Стойчев залага и на спорта.

Взема участие в Балканските войни (1912 – 1913) и в Първата световна война (1914 – 1918). След това завършва Военното училище и Военната академия в София.

Като отличен ездач и спортист, Владимир Стойчев представя страната на олимпиадите в Париж (1924), Амстердам (1928) и Берлин (1936),[7] както и на други международни конни състезания. В периода 1930 – 1934 г. е военен аташе във Франция и Великобритания. Той е известен с ексцентричното си поведение, като при заминаването си за Париж издейства лично от цар Борис III дотам да бъдат превозени на държавни разноски неговите коне.[7]

През 1934 г. става началник на Софийската кавалерийска школа. Той е член на Военния съюз, който на 19 май 1934 г. организира военния преврат, но година по-късно е изолиран от управлението от цар Борис III. На 18 октомври 1935 г. Стойчев е уволнен от армията, заедно с други висши офицери, заподозрени в участие в опита за преврат.[8] Отстранен е и от спортен клуб АС-23. През следващите години неколкократно е интерниран.

През 1944 година Владимир Стойчев е сред активните дейци на Военния съюз, който изиграва решаваща роля в осъществяването на Деветосептемврийския преврат. В нощта на акцията той е натоварен със завземането на телеграфната и телефонна станция (по това време евакуирани в сградата на Българската народна банка), а след това с довеждането в София на регентите, за да подпишат актовете за назначаване на новото правителство.[7]

След преврата Стойчев става член на Бюрото на Националния съвет на Отечествения фронт. По време на участието на България в окончателния разгром на хитлеристка Германия (1944 – 1945) е командир на Първа българска армия. Под негово командване тя достига най-далечния рубеж на българската войска – Австрийските Алпи. На 8 май 1945 в Клагенфурт генерал-лейтенант Стойчев подписва споразумение за демаркация с командващия Пети корпус от Осма британска армия ген. Чарлз Кейтли. Ген. Владимир Стойчев е част от българската делегация на Парада на победата на СССР над Третия райх в Москва, проведен на 24 юни 1945 г.[9]

След 9-ти септември 1944 г. става председател на футболния отбор АС-23, а през ноември и на обединения Чавдар (София).

От 1945 г. до 1947 г. Владимир Стойчев е политически представител на България във Вашингтон и в Организацията на обединените нации (ООН). След завръщането си в България е избран за председател на Върховния комитет за физкултура и спорт при МС. От 1952 г. до 1982 г. е председател на Българския олимпийски комитет (БОК), а до 1990 г. е негов почетен председател. През 1952 г. е избран за член на Международния олимпийски комитет (МОК), какъвто продължава да бъде до 1987 г.

Народен представител в XXVII, XXVIII, XXIX, XXX, XXXI, XXXII, XXXIII, XXXIV и XXXV Народно събрание между 1949 и 1990 г.

Умира на 27 април 1990 г. в София. Днес той е патрон на Спортното училище на ЦСКА „Генерал Владимир Стойчев“ с държавно финансиране.

Награди[редактиране | редактиране на кода]

  • Орден „За храброст“ IV,III,II и I ст.
  • Звание „Герой на Народна република България“ (1978, 1982[10])
  • Звание „Герой на социалистическия труд“ (1964)
  • Орден „Георги Димитров“ (1964, 1973, 1976)
  • Орден „Народна република България“ I ст. (1959)
  • Орден „За народна свобода“ I ст.
  • Орден „Девети септември“ I ст. с мечове
  • Орден „Михаил Кутузов“ I ст. (СССР)
  • Орден „Александър Суворов“ I ст. (СССР)
  • Офицерски кръст на „Почетния легион“ (Франция)
  • Орден „За заслуга“ (Франция)
  • Орден „За военна заслуга“ I ст. (Испания)
  • Орден „Партизанска звезда“ I ст. (Югославия)

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Българската войска 1941-1945: енциклопедичен справочник, Ташо Ташев, Военно издателство, 2008, стр. 135.
  2. В-к "Земя", сряда, 22 Октом­ври 2014 г. Един велик българин, о.з. полк. Стефан Стефанов.
  3. Национелен военно-исторически музей, Военна история, Военен календар, март.
  4. Най-значимите българи на ХХ век. Марко Атанасов Семов, Фондация "Дарование", 2002, стр. 423.
  5. Владимир Стойчев, спорт и личност. Антон Антонов - Тонич, Медицина и физкултура, 1980 г. стр. 7.
  6. Великите битки и борби на българите след Освобождението: илюстрована енциклопедия, Александър Тренев, Световна библиотека, 2007, стр. 76.
  7. а б в Недев 2007, с. 634-636.
  8. Недев 2007, с. 402.
  9. Недев 2007, с. 680.
  10. Указ № 714 от 6 април 1978 г. Обн. ДВ. бр. 29 от 14 април 1978 г.
Цитирани източници

Източници[редактиране | редактиране на кода]