Военна доктрина

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Военната доктрина са изявления за държавната политика в областта на гражданската и обществена сигурност. Тя свързва теми като военна и политическа теория, история, изпитания и практика. Тя е ръководство за действие, но не е представлява твърдо написани правила. Тя представлява система от официални становища и позиции очертаващи геостратегическата насока на великите сили и/или задаването на посоката на военното строителство за подготовката на държавата и въоръжените ѝ сили за война, включително начините и формите за водене на бойните действия и гражданската защита на населението ѝ.

Значение[редактиране | edit source]

Военната доктрина е идеологическа основа за цялата военна и политическа дейност на държавата (т.е. за военната политика на страната), като същевременно е една от посоките за общата политика на държавата или за геополитиката на великите сили с техните политически партии, обществени организации и институции. Военната доктрина засяга интересите на всички държавни институции, гражданското общество и отделните граждани.

Факторинг[редактиране | edit source]

Отделните аспекти на военната доктрина се формират и варират в зависимост от изповядваната или застъпваната идеология, (гео)политика, социалноикономическата система на страната, нивото на развитие на производителните сили, новите научни постижения и технологии и естеството на очакваната война.

Обхват[редактиране | edit source]

Защитата на националната сигурност е по-широкото понятие поглъщащо "военната сигурност" на страната. Военната сигурност на страната е само един от аспектите на националната сигурност гарантиращ, че държавата е в състояние да участва и/или да отрази войната започната от нея или срещу нея.

Източници[редактиране | edit source]

Доктринални източници по въпросите на военната доктрина в една или друга форма се отразяват в различни държавни документи и актове, сред които:

  1. Конституцията на страната;
  2. Концепцията за националната сигурност;
  3. Външнополитическата доктрина;
  4. Различни нормативни актове като закони и др.;
  5. Документи от военен характер като военни планове и т.н.

Теоретичната основа на военната доктрина се задава във военните академии и училища, където се изучават разни военни предмети като стратегия, тактика и други свързани в една или друга степен в различен аспект с доктриналната основа на военното учение.

Различни военни доктрини през ядрената епоха след Световните войни[редактиране | edit source]

От значение за глобалната сигурност са военните доктрини на великите сили и в частност на ядрените сили.

Ретроспекция на военните доктрини на САЩ и СССР от времето на Студената война[редактиране | edit source]

В исторически аспект след създаването на ядреното оръжие, САЩ и СССР разработват, утвърждават и следват:

1. Доктрината на атомния монопол – САЩ са единствената държава, която притежава атомно оръжие.

СССР се насочва към разработване и произвеждане на собствено атомно оръжие.
От 1945 г. до 1949 г. единствено САЩ притежават атомни оръжия. През 1949 г. ТАСС съобщава, че СССР е произвел атомно оръжие, след което международните отношения и военното противопоставяне между водещите велики сили на "голямата шахматна дъска" навлизат в нов етап при който:
От 1950 г. - 1951 г. се оформя новата военна доктрина на САЩ, станала известна като

2. Доктрината на масирано възмездие, в и с която се предполага, че първия ядрен удар ще дойде от СССР (според САЩ) и САЩ ще трябва да отвърне на удара нанасяйки на агресора възмезден свой такъв. Според американските външнополитически и военни анализатори от този период, атаката ще бъде масирана, и САЩ ще бъдат принудени да използва цялия си ядрен арсенал във възмездния удар срещу главния си военен противник. Презумирало се е от американските анализатори и експерти, че СССР ще използва при първия си ядрен удар цялото количество ядрени оръжия с което разполага. Обобощено през този период се предполага размяна на ядрени удари с целия ядрен арсенал с който разполагат страните, т.е. това е най–опасния етап в хода на студената война в който е била застрашена световната сигурност, а с това и бъдещето на човечеството и цивилизацията въобще. През този етап в САЩ започва вразумяване и осъзнаване на опасността от използването на ядрено оръжие при един глобален военен конфликт. Това е периода от Корейската война до Карибската криза при която с успех са усмирени т.нар. ястреби в американската политика и сред военните. Първата оценка по въпроса за опасността от гибел на човечеството и цивилизацията следствие от ядрена война е на Хенри Кисинджър, който я публикува през 1957 г. в своята книга “Ядрени оръжия и американска външна политика”. В нея авторът изразява мнението си, че натрупването на голямо количество ядрено оръжие не може само по себе си да гарантира голяма национална сигурност на САЩ, тъй като то предполага ответното действие и от/на другата страна, т.е. натрупването на ядрени арсенали и оръжия предполага и ответната огледална реакция изразяваща се също в натрупването на ядрени оръжия и от другата страна което на практика довежда до надпревара във въоръжаването, от която единствено печели военнопромишления комплекс на страните и в частност този на САЩ.

Няколко години по–късно, през първата половина на 60-те години на 20 век, когато вече Съветския съюз е изпратил човек /Юрий Гагарин/ в космоса, разработил е стабилни ракетоносители, които могат да пренесат ядрени бойни глави до САЩ (военната гледна точка на човекът в космоса), САЩ загубват постепенно предишната си своя самоувереност и чувство за неуязвимост от гледна точка на междуконтиненталната отдалеченост и разстоянията (защото и исторически на тяхна територия никога не се е водила Световна война). За пръв път тази загуба на самочувствие и самоувереност се констатира в края на 50-те години на 20 век. Именно оттогава започва да се прави преоценка на предходната военна доктрина за възмездието. Тази преоценка се осъществява по време на президенстването на Джон Кенеди и е в резултат от избухналата Карибска криза която поставя на карта световната сигурност, а човечеството никога дотогава и насетне не е било по близо да ръба на своята гибел следствие от ядрена война между водещите сили по времето на Студената война. Точно тогава се появява и следващата се военна доктрина на САЩ.

3. Доктрината на гъвкаво реагиране, която се изразява в концепцията да не се използва целия ядрен арсенал при пряк военен конфликт между страните, а отделните държави да реагират по–гъвкаво и да използват в ограничен мащаб част от своите количества ядрени оръжия. С този наивитет се цели избягването на глобален ядрен конфликт чрез отказ от масирано използване на ядрено оръжие. Доктриналната хипотеза се гради на презумпцията за водене на т.нар. малки войни, т.е. за ограничените военни конфликти които се налагали от само себе си според американските военни стратези, понеже иначе щяло да се стигне до неминуема всеобща гибел. В рамките на тази военна концепция се появява и

4. Доктрината на малките войни посредством която се цели да се избяга прекия военен конфликт между САЩ и СССР, като например се подкрепят разни авантюри като американските военни действия във Виетнам по време на Виетнамската война. По-това време все повече индоктринално се налага на общественото мнение идеята, че ако ще има сблъсък между Изтока и Запада, той трябва да бъде в Азия, понеже при подобен "малък конфликт" в Европа това би довело до Трета световна война. Началото на последвалите Корейската и Виетнамска войни в Азия се следват от войните в Персийския залив на фона на постоянно тлеещия Арабско-израелски конфликт, а след атентатите на територията на САЩ е обявена идеологически и индоктринално и война в Афганистан (от 2001). Междувременно в Европа избухват последователно войни в бивша Югославия, конфликт в Чечня и война в Грузия между сепаратистите от Абхазия и Южна Осетия от една страна и централното грузинско правителство в Тбилиси.

Военни доктрини на водещите световни сили след края на Студената война[редактиране | edit source]

След падането на Берлинската стена, ознаменувано от договора "Две плюс четири", СССР се разпада или по-точно разпуска под формата на общност наречена ОНД. Русия възстановява своята самостоятелност и независимост от периода преди Октомврийската революция. През последвалия Августовския пуч над 20-годишен период страната сменя три последователни военни доктрини, като първите две имат ясно изразен отбранителен характер, а последната от февруари 2010 г. не носи отбранителен или настъпателен характер, а по-скоро преследва възстановяване на предходното геополитическо влияние в Евразия на Третия Рим.

Източници[редактиране | edit source]

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Военная доктрина“ и страницата „Military doctrine“ в Уикипедия на руски и английски език. Оригиналните текстове, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за творби създадени преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналните страници тук и тук, за да видите списъка на тeхните съавтори.  

Вижте също[редактиране | edit source]