Волтер

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Jump to navigation Jump to search
Волтер
Voltaire
Nicolas de Largillière, François-Marie Arouet dit Voltaire (vers 1724-1725) -001.jpg
Портрет на Волтер от 1718 г.
Псевдоним Волтер
Роден Франсоа-Мари Аруе
21 ноември 1694 г.
Починал 30 май 1778 г. (83 г.)
Професия писател, философ
Националност Флаг на Франция Франция
Известни творби Философска енциклопедия
Философия
Школа Просвещение
Повлиян Джон Лок, Исак Нютон
Повлиял Виктор Юго, Маркиз дьо Сад, Фридрих Ницше, Карл Маркс, Жан-Пол Сартр
Подпис БСЭ1. Автограф. Автографы. 5.svg
Волтер в Общомедия

Франсоа-Мари Аруе (на френски: François-Marie Arouet), известен повече под псевдонима си Волтѐр (на френски: Voltaire), е френски писател и философ, един от символите на епохата на Просвещението. Превърнал се в европейска знаменитост още приживе и ползващ се с голямо влияние сред европейския интелектуален елит на епохата, той е един от прототипите на интелектуалеца, отдаден на служба на истината, справедливостта и свободата на мисълта.

Водеща фигура на ранния либерализъм, Волтер е запомнен със своята непрестанна борба срещу религиозния фанатизъм и в подкрепа на прогреса и толерантността. В същото време той има деистични възгледи, а идеалът му за държавно управление представлява умерена и либерална монархия, просвещавана от „философите“. Той се ангажира лично със защитата на жертви на религиозната нетолерантност и произвола, привличайки вниманието на европейското обществено мнение към няколко такива случая, като тези с Жан Калас, Пиер-Пол Сирван, Жан-Франсоа дьо ла Бар, Томас Артур дьо Лали-Толендал.

От внушителното литературно наследство на Волтер днес най-популярни са неговите прозаични текстове – разказите и романите („Кандид или оптимизмът“ остава най-известното му произведение), „Философски писма“, „Философски речник“ и обширната му кореспонденция. Пиесите, епичната поезия и историческите съчинения, които го превръщат в един от най-известните френски писатели на 18 век, днес са загубили значението си. Репутацията на Волтер се дължи до голяма степен и на неговия стил, елегантен и прецизен, а често и изпълнен с хаплива ирония.

През целия си живот Волтер се стреми към близостта на високопоставените и блясъка на кралските дворове и не прикрива своето презрение към народа, но от друга страна не успява да избегне преследванията на властите, като прекарва известно време в затвора и дълги години в изгнание извън Париж и дори в чужбина. Волтер е любител на лукса и удоволствията на масата и добрия разговор, който смята, наред с театъра, за една от най-извисените форми на обществения живот. Отделящ внимание на материалното си състояние, което е гаранция за неговата свобода и независимост, той натрупва значително състояние в резултат на спекулативни операции и прекарва последните години от живота си в собствено имение, в което поддържа малък двор.

По време на Френската революция Волтер, наред със своя съперник Жан-Жак Русо, е смятан за един от нейните главни предшественици и през 1791 година става вторият човек след граф дьо Мирабо, погребан в парижкия Пантеон. През 19 век името му отново е в центъра на споровете между привърженици и противници на светската държава и общественото образование, но след утвърждаването на Третата република Волтер се смята за един от безспорните авторитети във френската културна история.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Семейство и ранни години (1694 – 1725)[редактиране | редактиране на кода]

Обикновено се приема, че Франсоа-Мари Аруе е роден на 21 ноември 1694 година в Париж, макар че според самия него това е станало на 19 или 20 февруари в Шатьоне Малабри, а кръщаването му на 22 ноември е забавено, поради малките шансове да оживее. Той е най-малкото от трите достигнали до зряла възраст деца на Франсоа Аруе (1650 – 1722) и Мари-Маргьорит д'Омар (ок. 1660 – 1701). В зряла възраст Волтер оспорва и бащинството на Франсоа Аруе, твърдейки, че в действителност е син на благородника Рошбрюн.[1]

Семейството Аруе произлиза от северната част на Поату, като дядото на Волтер се премества в Париж през 1625 година и развива успешна търговия с платове. Той забогатява достатъчно, за да купи през 1675 година за сина си, бащата на Волтер, поста на нотариус при съда в Гран Шатле и свързаната с него благородническа титла. Бащата, Франсоа Аруе, е пестелив и работлив, създава си солидни връзки и успява да увеличи още повече семейното състояние. Жени се за Мари-Маргьорит д'Омар, дъщеря на съдебен чиновник в Парижкия парламент. През 1696 година успява да препродаде поста си, заменяйки го с назначение за кралски съветник, работещ в Сметната палата.

Братът на Волтер, Арман Аруе (1685 – 1745) е адвокат в Парламента, католик-пуритан и упорит янсенист. В края на живота си Франсоа Аруе пише: „Имам за синове двама глупаци – единият в проза, другият в стихове“. Арман Аруе умира без да се ожени и Волтер наследява цялото му имущество. Сестра му, Мари Аруе (?-1726), е единственият член на семейството, към който Волтер е привързан. Тя се омъжва за чиновник от Сметната палата и има две дъщери, едната от които, Мари Луиз Миньо, по-късно играе важна роля в живота на Волтер.

Франсоа Аруе се опитва да даде на малкия си син интелектуално образование на висотата на заложбите, които той показва от най-ранна възраст. Десетгодишен, Франсоа-Мари Аруе постъпва в йезуитския колеж „Луи льо Гран“, най-престижното и скъпо училище в Париж. Йезуитите преподават латински и гръцки език и реторика, но основната им цел е да възпитават светски хора, запознавайки ги с обществените изкуства – важно място в живота на колежа заемат ораторските съревнования, пледоариите, поетичните конкурси и театъра. Блестящ ученик, станал бързо известен с лекотата, с която съчинява стихове, в колежа Аруе свиква да се харесва и да говори като с равни с представителите на елита. Там той установява запазили се до края на живота им приятелски отношения с хора, като бъдещите министри, братята Рьоне Луи дьо Воайе дьо Полми д'Аржансон и Марк-Пиер дьо Воайе дьо Полми д'Аржансон, и бъдещия маршал Луи Франсоа Арман дьо Винеро дю Плеси.

Заради някои епиграми, в които осмива регента и дъщеря му, през 1717 е хвърлен в Бастилията, където лежи единадесет месеца. Там той завършва трагедията „Едип“, която подписва за първи път с псевдонима Волтер, който остава до края на живота му.

Първи успехи и изгнание в Англия (1725 – 1729)[редактиране | редактиране на кода]

Няколко години по-късно, през 1725 г., Волтер отново попада в затвора, заради едно спречкване с някакъв аристократ на име Шевалие дьо Роан, който от своя страна нарежда на слугите си да набият с тояги Волтер.

Elémens de la philosophie de Neuton, 1738

След излизането от Бастилията Волтер е изгонен от Франция. От 1726 до 1729 живее като емигрант в Англия. Престоят на Волтер там се оказва важна повратна точка в живота му. Научава се да говори и чете на английски и се запознава с произведенията на английските философи Бейкън, Болинброк, Джон Лок и др., с математическото учение на Нютон и др. Силно е впечатлен от Шекспир, английската наука и английският емпиризъм, но най-силно впечатление оставя у него британската политическа система. Английската демокрация и личните свободи са в рязък контраст с познатите му политически условия във Франция.

Завръщане във Франция (1729 – 1734)[редактиране | редактиране на кода]

Своите наблюдения от Англия Волтер излага в книгата си „Писма за Англия“, която отпечатва тайно след завръщането си във Франция през 1734. Тази книга бележи истинското начало на френското Просвещение. В нея Волтер представя в благоприятна светлина британската политическа система, идеите на Джон Лок и други английски мислители. Но издаването на книгата предизвиква гнева на френските власти и Волтер отново е заставен да напусне Париж.

В замъка Сире (1734 – 1750)[редактиране | редактиране на кода]

Следващите 15 години живее в замъка на приятелката си маркиза дьо Шатле в Сире, Източна Франция. Маркизата го предпазва от непредпазливи действия, които биха му нанесли вреда и неприятности. В Сире Волтер живее до смъртта на маркиза Шатле през 1749 г., като междувременно за по-кратко или по-дълго време живее в Холандия, Брюксел, Горна Лотарингия, Париж, Берлин. През този период от живота си Волтер оформя своите философско-политически възгледи и създава голяма част от произведенията си в областта на философията, историята, създава и някои от своите забележителни трагедии.

В Прусия и Женева (1750 – 1758)[редактиране | редактиране на кода]

Една година след смъртта на маркизата Волтер заминава за Германия по покана на пруския крал Фридрих II. Следващите три години Волтер живее в Потсдам в резиденцията на краля. Отначало се погажда добре с умния и интелигентен Фридрих, но накрая двамата се скарват и през 1753 Волтер напуска Германия. След това, придружен от своята племенница Мари Луиз Миньо, в последствие Мадам Денис, се установява в замъка на Пранжен близо до Женева, където е на сигурно място и няма опасност нито от френски, нито от пруски крале. Младото момиче е не само негова икономка, секретарка и медицинска сестра, но и негова любовница. Поради либералните му възгледи обаче дори Швейцария е малко опасна за него и през 1758 той я напуска.

Във Ферне и Париж (1758/1760 - 1778)[редактиране | редактиране на кода]

Около 1760 г. се установява в малкото селце Ферне на границата между Франция и Швейцария. Избира мястото заради стратегическата му близост до Женева и отдалечеността от Париж. Живее в замък, построен от него самия, станал постепенно място за срещи на философи, поети и знаменитости от цяла Европа. Участва активно в обществения живот и развитието на селището близо 20 години, като го превръща в преуспяващо място. Едновременно благородник, фермер, архитект и строител на новия град.

Паметно в историята на 18 век остава участието на Волтер в делото „Жан Калас“. През 1762 г. в Тулуза местните йезуити осъждат на жестока смърт търговеца Жан Калас – протестант, под лъжливото обвинение, че удушил и после обесил собствения си син, защото искал да се прехвърли от бащината си вяра към католицизма. Волтер по неоспорим начин, след като проучва материалите по делото, доказва, че синът се е самообесил или поради умствено разстройство, или защото проиграл на карти значителна сума пари. Тулузките йезуити обаче използват тази семейна драма, за да разгорят ненавист срещу протестантите и успели. При грубо нарушение на закона, при липса на сериозни доказателства Калас бива осъден на страшна смърт – да бъде разчекнат, а след това изгорен. С гняв и възмущение Волтер пише: „И това става в наше време!“. Волтер пише писма, статии, публицистични трактати, обръща се с писмо до парламентарния съд и до краля, докато най-накрая парижкият съд ревизира делото и посмъртно оправдава Жан Калас. Това било тържество на правдата, символ на която бил Волтер, и страшен удар срещу църквата.

През фернейския период от живота си Волтер не е имал достъп в две столици: в Париж го мразел Луи XV, а в Женева – калвинистите. След смъртта на Луи XV през 1774 г. Волтер решава да посети родния си град. През 1778 се завръща в Париж, където присъства на премиерата на новата си пиеса „Ирен“. Никой коронован владетел не е бил така посрещан, както парижани посрещат своя велик съгражданин. Стотици почитатели, между които Бенджамин Франклин, му ходят на гости. Академията го избира за свой директор.

Къщата в Париж, в която Волтер умира.

Смърт (1778)[редактиране | редактиране на кода]

Умира на 30 май 1778 година в Париж на 83-годишна възраст. Парижкият архиепископ и енорийският свещеник отказват да дадат разрешение за погребение. Повторила се срамната комедия от преди сто години с погребението на Молиер. Волтеровият племенник абат Миньо през нощта тайно пренася тленните му останки в абатството Селиер в Шампания, където служел. През 1791 г., по решение на Националното събрание, при стичане на многохиляден народ, тленните останки на Волтер биват пренесени в Пантеона в Париж.

Литературно наследство[редактиране | редактиране на кода]

Литературното наследство на Волтер е голямо и разнообразно. Той е философ, учен, историк, поет (пише лирични произведения, сатири, поеми), романист, драматург и публицист.

Едно от най-забележителните му произведения е неговото универсално „Съчинение за нравите и духа на нациите“, в което Волтер признава, че Европа е само малка част от света и затова отделя на историята на Азия значително място. Също така мвъзприема възгледа, че културната история е, общо взето, много по-важна от политическата. Затова книгата му се занимава повече със социалните и икономическите условия и с развитието на изкуствата, отколкото с кралете и с водените от тях войни.

До голяма степен Волтер заимства идеите си от Джон Лок и Франсис Бейкън, преповтаря ги и ги популяризира, но благодарение преди всичко на неговите произведения идеите за демокрация, религиозна търпимост и свобода на мисълта се разпространяват из цяла Франция, а оттам – и в по-голямата част от Европа. Хапливият му литературен стил, дълголетното му поприще и многобройните му произведения му осигуряват по-широка аудитория, отколкото на всеки друг автор.

Частична библиография[редактиране | редактиране на кода]

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Пиеси[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. ((fr)) Pomeau, René. Voltaire en son temps, tome I. Fayard, 1995. ISBN 978-2213595535. с. 132.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]