Вотчина

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Грамота за вотчина, издадена от Петър Велики на канцлера Головкин

Во́тчина (в отчина, от думата „отец“, т.е. „владение от отца“) е поземлено владение, принадлежащо потомствено на феодал с право на продажба, залог, дарение. Вотчината като пълна безусловна феодална поземлена собственост (княжеска, болярска и манастирска), е освен земелна собственост (земя, постройки, инвентар), също и право върху зависими селяни. Синоними на вотчината са алод, бокленд, сеньория, манор и поместие.

Терминът се употребява в руската историческа литература за обозначаване на комплексна феодална поземлена собственост и свързаните с нея права на крепостните селяни. Различават се господарско стопанство (домен) и селски стопанства. На нейния собственик (притежаващ правото на имунитет) принадлежи административната и съдебната власт и правото на събиране на налози.

По времето на Киевска Рус вотчината е форма на феодална поземлена собственост. Владелецът на вотчина има правото да я предава по наследство (откъдето произлиза и древноруската дума "отчина", т.е. отцовска собственост), да я продава, обменя или поделя между родственици.

Вотчината като явление възниква в процеса на формиране на частната феодална собственост върху земята. По правило нейни собственици през IX-XI векове са князете, а също княжеските дружинници и земски боляри – наследниците на старата родо-племенна върхушка. След покръстването се оформя и църковно вотчино земевладение, собственици на което са представителите на църковната йерархия (митрополити, епископи) и големите манастири.

От VIII век до IX век вотчината е господстваща форма на земевладение в мнозинството страни на Западна Европа. В процеса на формиране на вотчината се създава апаратът на принуждението (съд, администрация и други). Селяните запазват своята общинна организация (община, комуна, алменда), което заедно със задължителния потомствен характер на владението отличава вотчината от бенефиция, манора и поместието. Вотчините се различават по икономическа структура (в зависимост от ролята на домена, типа на феодалните задължения на селяните), величината, социална принадлежност – светска (в това число кралска), църковна и др.

През XIV-XV в. вотчината е основната форма на земевладение и в Североизточна Рус, където се извършва активен процес на формиране на Московското княжество, а после и на Московската държава. Поради нарастване на противоречията между централната великокняжеска власт и сепаратистските тежнения на болярите правата на последните започват съществено да се ограничават (отменено е например правото на свободно преместване от един княз към друг, ограничено право на съд на феодала във вотчините и други). Царят започва да се опира на дворянството, което се ползва от земевладението съгласно поместното право.

Особено активен е процесът по ограничаване на вотчината през XVI век. По онова време значително са ограничени вотчинските права на болярите със (законите от 1551 и 1562 г.), а във времената на опричнината голямо количество вотчини са ликвидирани, а притежателите им екзекутирани. В края на XVI в. в Русия основна форма на земевладение е вече не вотчината, а поместието. През XVII век продължава процесът на юридическо сближаване на вотчината с поместието, което завършва с издаването от Петър Велики на 23 март 1714 г. на указа за единонаследието. От този момент нататък в периода XVIII и XIX в. понятието вотчина се употребява понякога в Русия за обозначаване на дворянска поземлена собственост.

В Русия Служебният кодекс от 1556 г. фактически приравнява вотчината с поместието („Служба за родината“), след което формално и окончателно Указът за единонаследието от 1714 г. ги обединява в единното понятие имение.

„Вотчина на бароните Строганови (в североизточния ъгъл на картата), 1745 г

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]