Втори видински сборник

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Втори видински сборник
Други имена Разкази и разсъждения
Автор Софроний Врачански
Първо издание 1802 г.
Османска империя
Оригинален език български
Вид компилация от басни

Вторият видински сборник („Разкази и разсъждения“) е компилация от басни и нравоучителни разкази, съставена от Софроний Врачански във Видин през 1802 година. Този сборник е основното съчинение на Софроний с предимно светско съдържание, наред с автобиографията му „Житие и страдания грешнаго Софрония“.

Макар и останал неотпечатан, той оказва значително влияние върху българската литература през следващите десетилетия, като жанрът на кратките дидактични форми е доразвит от автори като Петър Берон, Неофит Бозвели, Неофит Рилски, Райно Попович, Константин Огнянович.[1]

Съдържание[редактиране | редактиране на кода]

Сборникът е разделен на няколко обособени части. Първата от тях, озаглавена „Страхът от Господа – начало на премъдростта“, включва притчите на Соломон и няколко кратки нравоучителни разказа, сред които „Малкият крадец“, „За молбата“, „Ятак“, „За изповедта“, „Кратка повест за суеверието“.[1]

Втората част на Втория видински сборник представлява превод от гръцки на „Митология на Синтип философа“, популярен още от Средновековието цикъл от трагикомични новели, вероятно с индийски произход. Със своите хумористични, фантастични и еротични елементи те са силно необичайни за дотогавашната българска литература, която има предимно религиозен или историографски характер. „Митология на Синтип философа“ оказва значително влияние и върху „Декамерон“ на Джовани Бокачо, която споделя някои общи фрагменти с текста на Софроний.[1]

Третата част, „Басни езопови“, се състои от 147 басни, вероятно преведени от новогръцки. С изключение на три („Змия и човек“, „Цар и три паши негови“ и „Жена и мъж“) басните действително носят белезите на творчеството на Езоп.[1]

Четвъртата част на сборника има най-голям обем и е озаглавена „Философски мудрости“. Тя се състои от множество случки от живота на известни исторически личности, като Солон, Аристотел, Аристофан, Диоген, Филип и Александър Македонски, Сенека, Плутарх, отново използвани с нравоучителна цел. Между тях се срещат множество лирически отклонения, някои от тях с политически подтекст. Частта „Философски мудрости“ е разделена на няколко тематични подчасти - „Господарят и благополучието“, „За съветниците“, „Господарят и неблагополучието“, „Господарят, науката и книжнината“, „Господарят и законите“ и други. Някои от тези подчасти завършват с поетични цитати, главно преводи, правени от самия Софроний на класически автори, като Вергилий и Овидий.[1]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г д Радев, Иван. История на българската литература през Възраждането. Велико Търново, Абагар, 2007. ISBN 978-954-427-758-1. с. 109-112.