Вулкан на Саричев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Вулкан на Саричев
Matua.jpg
Вулканът на 7 февруари 2007 г.
Relief Map of Sakhalin Oblast.svg
48.0906° с. ш. 153.2014° и. д.
Местоположение в Русия Сахалинска област
Височина 1496 m
Местонахождение Русия Сахалинска област
Тип стратовулкан
Диаметър на кратера 250 m
Дълбочина на кратера 250 m
Последно изригване 2010
Вулкан на Саричев в Общомедия
Вулканът на 22 септември 2010 г.

Вулканът на Саричев (на руски: Вулкан Сарычева, на японски: 芙蓉山 – Фуйо) е активен стратовулкан на остров Матуа в състава на Централните Курилски острови. Има ясно изразен, централно разположен кратер.[1] Административно попада в Сахалинска област на Русия. През 1805 г. получава името на руския полярен изследовател, адмирал Гавриил Саричев.[2] Наречен е на него от адмирал Иван Крузенщерн, тъй като именно Саричев пръв и с голяма точност успява да определи местоположението на острова и вулкана на него.[3]

Описание[редактиране | редактиране на кода]

Вулканът на Саричев се формира в стара калдера, образувана след холоцена и се счита за млад.[3] Заема северозападната част на остров Матуа и е един от най-активните на Курилските острови. Върхът му завършва с централна калдера с диаметър 3 – 3,5 км. В нея се издига лавов купол от андезит, който от своя страна завършва с кратер с диаметър 250 м, с много стръмни склонове и силно назъбен ръб. Най-високата част на ръба е обърната на югоизток и формира и най-високата точка на острова – 1496 м над морското равнище.[2][4]

Склоновете на вулкана не са симетрични. Западният, северният и североизточният са стръмни и свършват с още по-стръмни скали. Югоизточният е по-полегат и обсипан с невисоки паразитни конуси.[5] По склоновете му са образувани многобройни, силно активни пукнатини и фумароли, които постоянно димят.[3] Към брега скатовете постепенно се снижават и преминават в плоско пясъчно крайбрежие с два носа, които продължават в морето като подводни рифове с дължина до 1,8 км.[5]

Активност[редактиране | редактиране на кода]

Дейността на вулкана се отличава с кратковременни, но мощни избухвания, изхвърлящи вулканични бомби и лава, а пепелният му шлейф може да достигне на много километри височина. При по-силните ерупции заревото се вижда на разстояние от 150 км.[3] От първото му изригване през 1765 г. до днес са описани 18 такива случая.[2] До последното, станало през 2009 г. лавовите потоци са се спускали по склоновете във всички посоки и са образували няколко носа, издадени в морето. Голяма част от по-ниските скатове на външния фланг са покрити със слоеве пирокластични потоци, които са най-унищожителният фактор при ерупциите. Изригванията, станали през 70-те години на миналия век са реализирани както като тих излив на лава, така и като бурни взривове. Големите изригвания от 1946 и 2009 г. формират пирокластични потоци, достигащи до морето и променящи крайбрежието.[4]

Днес се провежда сателитно наблюдение на активността на вулкана, но основният мониторинг е поет от Сахалинската група за реагиране при вулканични изригвания SVERT.[4] През 2017 г. в кратера се наблюдава силна фумаролна активност.[1]

Известни изригвания[редактиране | редактиране на кода]

  • 1765 ± 5 г. – Изригване с вулканичен експлозивен индекс 2.[4]
  • 1805 г. – Неизвестен индекс.[4]
  • 1879 ± 45 дни – Започва на 15 януари и е с неизвестен индекс.[4]
  • 1923 г. – Изригване с ВЕИ = 2, което започва на 17 януари и завършва на 23 същия месец.[4]
  • 1924 г. – Започва на 15 февруари и протича с неизвестен индекс.[4]
  • 1927 г. – Изригване с ВЕИ = 2.[4]
  • 1928 г. – Изригването започва на 14 февруапи с ВЕИ = 2.[4]
  • 1930 г. – Започва на 13 февруари с ВЕИ = 3.[4]
  • 1932 г. – Предполагаемо.[4]
  • 1946 г. – Изригването е мощно, експлозивно, с ВЕИ = 4. Започва на 9 ноември и в продължение на 13 часа стават 9 взривни изригвания. Процесът е съпроводен със силен, гръмотевичен тътен. Изхвърлени са колосални количества пирокластични материали, а еруптивната колона достига височина 7 км. Град Петропавловск Камчатски и околностите му са засипани с тънък слой вулканична пепел.[3] Изригването завършва на 19 същия месец.[4]
  • 1954 г. ± 15 дни – Изригване с ВЕИ = 2, Започва на 16 август и приключва на 15 октомври ± 15 дни.[4]
Разнасянето на серен диоксид, изхвърлен от вулкана, от 10 до 17 юни 2009
  • 1960 г. – Изригването е взривно с ВЕИ = 3 и времетраенето е само през същия ден. На 30 август изхвърля облак от андезит-базалтова вулканична пепел, която се издига на височина 5 км.[4] Вулканичният кратер приема формата на кръгъл кладенец. Диаметърът и дълбочината му са 200 – 300 м. и дълго време остава открит. Мощният пепелен шлейф се разпростира на няколко километра, а падането на пепелта продължава в течение на часове.[3]
  • 1965 г. – Изригването е с ВЕИ = 2. На 9 декември, в продължение на 6 минути, е изхвърлено малко количество вулканична пепел.[4]
  • 1976 г. – Изргването е единственото на Курилските острови, наблюдавано отблизо от вулканолози.[3] Вулканичният експлозивен индекс е определен на 2. На 23 септември започва изхвърляне на вулканична пепел, придружено със силно боботене на земята.[4] Последователно са чути 7 силни взривни изригвания. Еруптивният стълб достига височина 2,5 км., а взривовете продължават още 5 дни.[3] На 2 октомври се изливат два лавови потока, които бързо се движат на запад към Охотско море и разрушават ръба на калдерата в тази посока. В централната част на кратера се образува плитка фуния с дълбочина 50 – 60 метра и много силна фумаролна активност. През следващите дни, до 16 октомври, ерупционната активност е ограничена до рядък дим, което позволява на персонала на хидрометеорологичната станция, единствените жители на острова, да се завърне.[4]
  • 1986 г. ± 15 дни – Изригването започва на 1 септември с ВЕИ = 1. Персоналът на метеорологичната станция на острова докладва за силна миризма на сяра. През ноември се забелязва, че само югоизточната стена на калдерата е запазена и множество отвори изпускат газове. Най-интензивните фумароли се намират в централната и западната част. Върху снежната покривка се наблюдава черен, застинал език от лава, който се простира на 100 – 150 м. на юг от кратера.[4]
  • 1989 г. – Изригването е с ВЕИ = 1 и започва на 13 януари. Изхвърля колона от вулканична пепел и газове и приключва на 14 следващия ден. Тъй като наблюдението е спътниково, не е ясна височината на пепелния стълб, но не е по-голяма от 1300 м. По-късни спътникови снимки, направени през 2007 г. показват кратера като плитка депресия, покрита с пирокластичен материал. Активността е предшествана от серия земетресения, като най-силното е с магнитуд 6,2 и епицентърът му е разположен на курилския остров Симушир.[4]
  • 2009 г. – Изригването е с ВЕИ = 4 и е едно от най-силните и впечатляващи на Курилите. Започва на 11 юни и приключва на 16 юли ± 15 дни.[4]
  • 2010 – Изригването е с ВЕИ = 2. През септември на изток и югоизток се изливат лавови потоци. На 20 ноември са засечени периодични топлинни аномалии и еднократно изхвърляне на вулканична пепел, а 8 дни по-късно се наблюдава емисия от пари и газове.[4]

Изригване през 2009 г.[редактиране | редактиране на кода]

Изригването през 2009 г., заснето от Международната космическа станция

Началото на изригване започва на 12 юни 2009 г. и е забелязано от астронавтите на Международната космическа станция.[2] Снимките, направени от тях са изключителни, тъй като са запечатали най-ранния стадий на изригването, когато еруптивната колона представлява смес от тъмнокафяв вулканичен прах, завършващ на върха с бяла пара във форма на голям мехур. Вулканичният стълб даже разчиства кръг в облаците и се издига над тях.[3] Изригването е взривно, с вулканичен експлозивен индекс 4.[4] Най-мощната фаза е в средата на юни. В течение на няколко дни вулканът изхвърля огромни пепелни колони с височина до 16 км.[2] Отложени са големи пирокластични потоци и свързаните с тях тефри. Те обхващат широки зони на запад, север и изток, вследствие на което ландшафтът на острова е променен, а площта му се увеличава с 1,5 км2.[2][3][4] Сателитните изображения показват потоци от лава, стичащи се на изток и югоизток. Някои снимки над Лайпциг показват аерозоли на височина 12 км от повърхността, интерпретирани като изхвърлени от Вулкана на Саричев.[4]

На 17 и 18 юни от космическата станция са заснети два нови лавови потока с шири на 100 – 150 м. Първоначално двата са разделени един от друг на около 300 м, но постепенно надолу се разширяват и удължават, докато дължината на единия достига 2,4 км, а на другия – 2,6 км. Площта, която покриват се оценява на 0,8 км2, а обемът им – на 10х106 м3. Те продължават да се изливат по време на активната фаза, движат се приблизително синхронно с пирокластичните потоци и постепенно съвпадат и се припокриват с тях.[4]

Разкриват се дълбоки кръгови промени както около кратера, така и в много точки на крайбрежието. Пирокластичните и лавовите потоци достигат до морето и се врязват в него. Освен това, при изригването те попадат върху снежната покривка, разтопяват я и предизвикват свличането на лахари, които транспортират материали радиално надолу и допълват промяната на бреговата линия. По горните склонове силната радиална структура се дължи главно на пирокластичните потоци и отчасти на лавовите.[4]

На 22 юни в стария кратер се вижда новообразуван дълбок експлозивен кратер със стръмни склонове. По-големият кратер има диаметър 350 – 450 м, а новият вътре в него – приблизително 250 м.[4] Пепелният шлейф се разнася в различни направления и се простира на разстояние между 1500 и 3000 километра. За първи път в историята падане на пепел се наблюдава чак на остров Сахалин и в Хабаровския край.[3]

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]