Възрожденска архитектура

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Възрожденски къщи в с.Широка лъка, Смолянско.
Лютовата къща в Копривщица
Къща в Арбанаси
Рилски манастир
Църквата „Света Богородица“ в гр.Бобошево
Трявна
Възрожденско взаимно училище в Златоград
Устои на беленския мост – 1867 година, майстор Никола Фичев

Архитектурата на българското Възраждане (края на XVIII до 1878 г.) отразява общия икономически, политически и културен подем в живота на българския народ. Разрастването на занаятите и търговията и преминаването на голяма част от тях в ръцете на българския народ предизвикват голямо преселение към градовете (София, Пловдив, Шумен, Русе, Видин, Сливен, Велико Търново и др.), чийто облик се променя – става по-български. Развиват се бързо и някои чисто български занаятчийски и търговски средища – (Габрово, Котел, Калофер, Карлово, Копривщица, Панагюрище, Сопот, Тетевен, Троян, Трявна, Елена, Бобошево, Банско и др.) с негеометрична планова структура и живописна обемно-пространствена композиция, органически свързани с особеностите на местността и с концентрацията на занаятите и търговията, разпространени по отрасли из централната улица (чаршия). Обликът на някои селища (Трявна) се определя от сключеното двуетажно застрояване на главната улица, а на други (Копривщица) – от високите зидове и акцентите на групи от порти.

Поради пълната културната изолация през османското владичество българските строители са майстори-практици, творци на народно строително изкуство. Ренесансовият характер на целокупното българско художествено творчество през този период слага край на предишната анонимност. върху черквите и сградите се появяват, макар и рядко, имената на техните строители (по стените на Рилския манастир са подписани Алекси Рилец и Майстор Миленко, на Хаджидимитровата къща в Карлово – майсторите Спас, Иван и Нон, на Джамбазовата къща в Карлово – Майстор Патьо, и други). Широка известност получават късно възрожденските майстори Уста Генчо, Никола Фичев и неговият учител Уста Вельо, всеки от тях изработва свой архитектурен почерк.

Жилищното строителството заема значителна част от възрожденската жилищна архитектура, оказва голямо влияние върху нейния характер и се отличава с богатство на различни типове къщи, развили се на сравнително неголяма територия: западна, тетевенска, копривщенска, тревненска, жеравненска, родопска, странджанска, черноморска, пловдивска. Систематизацията им се извършва по ралични белези:

  • по топографския характер на района – планински и полски;
  • по строителен материал – каменни, дървени, от кирпич, плет и смесени;
  • по конструкция – с носещи зидове, стълбовоталпени, паянтови, смесени;
  • по планова съдържание – чардачни и безчардачни;
  • по композиция – симетрични и несиметрични, и други.

Възрожденското жилищно строителство преминава през три етапа, подчинени на периодизацията на общото икономическо развитие: от края на XVIII до 30-те години на XIX век; от 30-те години на XIX до 60-те години на XIX век; от 60-те години на XIX век до Освобождението 1878 година. През първия етап възрожденската къща се появява предимно в планински райони, в няколко процъфтяващи български селища (Трявна, Жеравна, Котел, Боженци, Копривщица, Сопот, Банско, Мелник). Вторият етап е по-кратък от първият, но стилово е по-разнороден. По това време важно културно и стопанско средище в българските земи става Пловдив. Конструктивната правдивост на ранно възрожденската къща се измества от декоративност и представителност – отражение на самочувствието на зараждащата се буржоазия.

Жилището се обогатява с повече помещения – по-просторни и по-хигиенични. Пловдивската симетрична къща се среща в два основни варианта: с една надлъжна ос на симетрията (къща на хаджи Драган Калофереца в Пловдив, Десьовската къща и Люковата къща в Копривщица) и с две взаимно перпендикулярни оси на симетрията ([Каблешковата къща в Копривщица и Куюмджиоглувата къща в Пловдив).

През третия, най-кратък етап, възрожденската къща се развива в две посоки: в Пловдив и в селищата, изпитали неговото влияние, се усъвършенства пловдивския тип симетрична къща; в останалите населени места регионалните типове остават почти неизменени през последните два етапа. В средата на XIX век от Запад започва да прониква класицизмът и да се прилага пловдивският тип главно при външната декорация на сградите. Разпространението на стенописите в интериора се обяснява с любовта на българина към богатството на багри, проявило се още през средновековието.

През Възраждането архитектурата израства не само по размери, типове и изпълнения на къщите, но се обогатява и с различни обществени сгради, които дотогава са били монопол на завоевателя. Поели значителен дял на търговията, към средата на XIX век българите строят и търговски сгради – мази (в Севлиево, Търново, Сливен, Карлово, Сопот). За нуждите на търговията и занаятите българските еснафи издигат часовникови кули, които изменят облика на селищния силует, определян в много селища главно от минаретата. Това въздействие се усилва от нови свободно стоящи черковни камбанарии („Света Марина“ в Пловдив, „Света Троица“ в Банско, която е и часовникова кула). Възрожденското черковно строителство върви от дребен към едър мащаб, от проста към сложна форма, от сдържана скромност към монументална изява. В противовес на подчертания хоризонтализъм на възрожденската къща в култувата архитектура се налага вертикално членение през тънки декоративни каменни пиластри („Свети апостоли Петър и Павел“ в Сопот от майстор Никола Троянов – Брациговец, 1846). Над единия дотогава покрив израства барабан, увенчан с купол, дублиран често на запад от камбанария – композиция, присъща на средновековната българска черковна архитектура и възродена главно от Никола Фичев. Забележителни мащабни постижения на възрожденската архитектура са манастирските комплекси – Рилски манастир, Роженски манастир, Троянски манастир, Преображенски манастир. Изградени около църквата като затворени дворове в продиктувана от терена направилан многоъгълна форма, манастирските сгради показват навън сурова затворена архитектура и изненадват с веселия колорит на вътрешния двор (Рилски манастир) или с топлотата на дървените чардаци (Роженски манастир).

През Възраждането започва строителството и на училищни сгради. Добре запазени са сградите на някои взаимни училища (в село Рабиша, Видинско, Златоград, Кюстендил и др.). Външната им архитектура е като на жилищата, различават се само по вътрешното разпределение. От втората половина на XIX век се строят класни училища. При тях се използват някои елементи на жилищните сгради (портик, фронтон), но по размери и обем те доминират. Някои класни училища се сторят по чужди образци – Априлската гимазия в Габрово, строена от Уста Генчо.

Някои български майстори спечелват доверието на османската власт, която им възлага имперски строежи, например мостовете при Бяла и Ловеч (Беленски мост и Покритият мост в Ловеч) и Конака във Велико Търново, изграден от Никола Фичев.

Дело на уста Колю Фичето е и фабриката за брашна, хлебен спирт и коприна на първия търновски чорбаджия и модерен предприемач Стефан Карагьозов, както и ханът на хаджи Николи Минчоолу на Самоводската чаршия в Търново.