Вълкосел

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Вълкосел
Главната улица и новата джамия в село Вълкосел.
Главната улица и новата джамия в село Вълкосел.
Общи данни
Население 2 393 (ГРАО, 2015-03-15)*
Землище 29,506 km²
Надм. височина 783 m
Пощ. код 2930
Тел. код 07547
МПС код Е
ЕКАТТЕ 12499
Администрация
Държава България
Област Благоевград
Община
   - кмет
Сатовча
Арбен Мименов
(ДПС)
Кметство
   - кмет
Вълкосел
Рамиз Билюков
(ДПС)
Вълкосел в Общомедия

Вълкосѐл е село в Югозападна България. То се намира в община Сатовча, област Благоевград.

География[редактиране | редактиране на кода]

Село Вълкосел се намира в Западните Родопи и попада в историко-географската област Чеч. Най–високата точка в землището на село Вълкосел местните хора наричат Побит камък, намираща се в местността Погорник. Климатът е преходно-средиземноморски, почвите са излужени канелени, а селското стопанство специализирано в производството на ориенталски тютюн. Землището на селото обхваща части от долините на реките Места и Бистрица.

Поглед от далече към Вълкосел.
Поглед от далече към Вълкосел.

История[редактиране | редактиране на кода]

От османски поименен регистър от 24 март 1479 година става ясно, че към тази дата във Вълкосел са живели 78 немюсюлмански домакинства + 9 вдовици и 3 мюсюлмански. В друг документ, съставен в периода 2 юли 1524 – 30 март 1537 година, са изброени 15 мюсюлмански семейства, 5 от които новоприели исляма и 149 немюсюлмански + 12 вдовици. Село Вълкосел се споменава и в друг поименен регистър, съставен в периода 1 октомври 1723 – 19 ноември 1924 година. В него са изброени по длъжности и земевладеене всичките 70 глави на семейства, които живеят в селото – все мюсюлмани. Изброени са 1 имам и хатиб, 1 кайъм, 6 спахии, 19 вдовици, 4 еничари и други.[1]

Селото се споменава и в османски регистър за доганджиите в Румелия от 1482 година. От Вълкосел са регистрирани 13 домакинства с доход 729 акчета.[2] В други османски документи селото се среща под името Вукосил (на османски турски: ووقــوســيــل).[3] В XIX век Вълкосел е мюсюлманско село в Неврокопска каза на Османската империя. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 година, Вълкосел (Velkosel) е посочено като село със 120 домакинства и 290 жители помаци.[4] Според Стефан Веркович в 1881 година Вълкосел има мюсюлманско мъжко население 384 души, което живее в 120 къщи.[5] Съгласно статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) към 1900 година Вълкосел е българо-мохамеданско селище с 800 жители.[6] в 65 къщи.[7].

Според данните от преброяванията през годините 1926, 1934, 1946 и 1956, населението на Вълкосел е било съответно 1072, 970, 1125 и 1225 души.[8]

В края на 1912 година по време на Балканската война в селото влизат български военни части и различни групировки, в това число и ВМРО. Следват няколко опита за насилствено покръстване, убийства на цивилно население и палежи. На 22 февруари 1913 г. четата на Хаджи Мървака събира в джамията мъжете останали в селото и убиват 95 от тях. Няколко успяват да се спасят.[9][10]

След насилственото покръстване от края на 1912 година и избухването на Междусъюзническата война през 1913 година във Вълкосел била организирана чета, която да противодейства на българската армия и българските партизански чети и така Вълкосел дава своя принос към мюсюлманското въстание, родило на югоизток от региона т.нар. Гюмюрджинска република. Вълкоселската чета действала заедно с четите от селата Доспат, Любча, Ваклиново и Кочан. Тези чети се състояли от по 30, 50 или 60 души. В нощта на 26 срещу 27 септември 1913 година те извършват нападение срещу заставата на граничната стража в село Чавдар.[11]

Според Димитър Гаджанов в 1916 година във Вълкосел, Годешево, Слащен и Туховища живеят 3012 помаци.[12]

През 1953 година комунистическият режим провежда операцията по „паспортизация“ на населението, но във Вълкосел среща отпор, понеже жените трябвало да бъдат снимани с открити лица. Във Вълкосел са изпратени агитаторки, които да проведат беседа, но до такава не се стигнало, защото жените се нахвърлили върху агитаторките, както и върху съпругата на местен комунистически деец, която от преди това се разбулила. В отговор ДС арестува ходжата на селото.[13]

Религии[редактиране | редактиране на кода]

Сградата на джамията и щиталището

Според изследвания на османски документи, станали достъпни за България, след спогодба с Турция през 1993 г., във Вълкосел категорично не е имало насилствено ислямизиране по времето на Османската империя. [14]

Основната религия в селото е сунитският ислям.

Според преданието джамията е била унищожавана три пъти:

  1. изгорена през турско време
  2. на 22 февруари 1913 година изгорена от българските покръстители, армия и хайдути
  3. на 24 февруари 1987 година срутена от комунистическия режим

Джамията е играла важна административна роля – селото е управлявано от местни първенци наречени „Джемаат“ (джамийско настоятелство).

Обществени институции[редактиране | редактиране на кода]

Футболен отбор[редактиране | редактиране на кода]

Стадионът и футболният отбор на Вълкосел носят името „Стрела“.[15] Отборът е основан в началото на 60-те години на XX век.

Културни и природни забележителности[редактиране | редактиране на кода]

В местността „Калето“ има система от непроучени пещери. В същата местност има и останки от средновековно селище, средновековен мост и крепост. Формата на крепостта е неправилна и има размери 150 на 130 метра, като на места крепостната стена е запазена до 2 метра височина. Открити са фрагменти от керамични съдове от античността, късното византийско владичество (XII–XIII век) и Втората българска държава. В землището на Вълкосел има и антична крепост, античен мост и късноантично светилище. [16]

Архитектура[редактиране | редактиране на кода]

Възрожденска къща във Вълкосел

В село Вълкосел има около 10 напълно запазени Възрожденски къщи и още няколко полуразрушени, строени от майстори в периода 18 до края на XIX век. Те са типични за района т.нар. Родопски къщи и правят силно впечатление с майсторството, с което са били построени. Селото попада в т.нар. Неврокопски строително-зографски център, който в географски смисъл обединява културно и икономически дюлгерски селища от два планински масива: от Източните Родопи – между Дъбраш, Чеч и поречието на река Места, и в малка степен от южните части на Пирин, по-точно югозападните му склонове, покрай долината на река Места. Според историческите данни архитектурата във Вълкосел се е развивала благодарение на село Ковачевица, което било най-голямо в творческо отношение и от него ежегодно излизали от 350 до 450 строители.[17]

Редовни събития[редактиране | редактиране на кода]

  • Прядой“ – всяка първа събота на месец юни, когато започва доенето на овцете (предояване), тъй като досега са сукали малките агънца, се организират празненства.
  • Ашуре – ислямски празник, по време на който се раздава „варву“ (ашуре, аширу), което се приготвя от седем различни варива, като пшеница, царевица, стар боб, сушени плодове, ядки.
  • Арафат – ислямски празник, познат още като „Арфе“
  • Байрам

Личности[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Радушев, Евгени. Демографски и етнорелигиозни процеси в Западните Родопи през XV-XVIII век (Опит за преосмисляне на устойчиви историографски модели). // Историческо бъдеще 1. 1998. ISSN – 0144 1311 – 0144. с. 84 – 89.
  2. Цветанкова, Бистра и др. Турски извори за българската история. Том I. София, Българска академия на науките, 1964. с. 180.
  3. Андреев, Стефан. Речник на селищни имена и названия на административно-териториални единици в българските земи през XV-XIX век. София, Главно управление на архивите при Министерския съвет на Република България, 2002. ISBN 954-9800-29-6. с. 45.
  4. Македония и Одринско. Статистика на населението от 1873 г.. II издание. София, Македонски научен институт, 1995, [1878]. с. 130 – 131.
  5. Райчевски, Стоян. Българите мохамедани. II издание. София, Национален музей на българската книга и полиграфия, 2004, [1998]. ISBN 954-9308-51-0. с. 111.
  6. Кънчов, Васил. Неврокопска Каза. // Македония. Етнография и статистика. II фототипно издание. София, Проф. М. Дринов, 1996, [1900]. с. 195.
  7. Кънчов, Васил. Неврокопската каза. // Пътуване по долините на Струма, Места и Брегалница. Битолско, Преспа и Охридско. София, Наука и изкуство, 1970, [1894 – 1896]. с. 274.
  8. Отдел „Статистика на населението“. Списък на населените места в НР България по съществуващо административно деление към 15 януари 1960 година с брой на населението от преброяванията през 1926, 1934, 1946 и 1956 години. София, Централно статистическо управление, 1960. с. 16.
  9. Арденски, Владимир. Загаснали огнища. София, ИК „Ваньо Недков“, [2005]. ISBN 954-8176-96-3. OCLC 63519250. с. 68.
  10. Имам, Ибрахим; Конедарева, Сенем. Абланица през вековете. Благоевград, БОН, [2008]. ISBN 978-954-395-004-1. с. 45.
  11. Мехмед, Хюсеин. Помаците и торбешите в Мизия, Тракия и Македония. София, [2007]. с. 91.
  12. Гаджанов, Димитър Г. Мюсюлманското население в Новоосвободените земи, в: Научна експедиция в Македония и Поморавието 1916, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 1993, стр. 245.
  13. Груев, Михаил и др. Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим. София, Институт за изследване на близкото минало; Фондация „Отворено общество“; Сиела, [2008]. ISBN 978-954-280-291-4. с. 23.
  14. Радушев, Евгений.: Демографски и етнорелигиозни процеси в Западните Родопи през XV–XVIII век (Опит за преосмисляне на устойчиви историографски модели), ноември 1997 г.
  15. Местни бизнесмени спасиха ФК Стрела (Вълкосел). // agencia.bg. agencia.bg, 2013. Посетен на 1 април 2015.
  16. Гоце Делчев – Археологически обекти и места
  17. Тулешков, Николай 2006. „Архитектурното изкуство на старите българи“ том 2. стр. 332
  18. Сребранов., Румен. Чечкият говор. София, Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 2007. ISBN 978-954-322-230-8. с. 24.
     Портал „Македония“         Портал „Македония