Галактически хребет

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Галактическият хребет е регион на вътрешната галактика, който съвпада с галактическата равнина на Млечния път.[1] Може да се види от Земята като лента от звезди, която е прекъсната от „прашни платна“. В тези „прашни платна“ прахът в газообразния галактически диск (или равнината) блокира видимата светлина на фоновите звезди. Поради това много от най-интересните черти на Млечния път могат да се видят само при рентгенови лъчи.

Наред с точковите рентгенови източници, които населяват Млечния път, се наблюдава и очевидно дифузна рентгенова емисия, концентрирана в галактическата равнина. Това е известно като рентгеново излъчване на галактическия хребет (РИГХ). Първоначално тези емисии са открити от Диана Уоръл и сътрудници през 1982 г. и оттогава произходът на тези емисии озадачава астрофизиците по целия свят.[2]

Първоначално се вярваше, поради трудността да се разреши РИГХ в точкови източници, че рентгеновите емисии са наистина дифузни по своя характер и че техният произход може да е галактическа плазма, а не далечни звездни източници. Смятало се е, че е причинено от космически лъчи с ниска енергия, взаимодействащи със студен газ в региона, който нагрява газа и го кара да излъчва рентгенови лъчи. Въпреки това беше установено, че температурата на газ, произвеждащ такава емисия, трябва да бъде около десетки милиони градуса. Тази температура е твърде висока, за да може газ да бъде гравитационно свързан с галактиката. Затова беше предложено GRXE да бъде причинено от много изключително отдалечени и отдалечени звезди.

През 2009 г., след десетилетия на опит за разрешаване на GRXE, Михаил Ревнивцев, неговият партньор Сазонов и техните колежи успяват да разрешат приблизително 80% от емисиите в течение на 12 дни, използвайки рентгеновата обсерватория Чандра. През този период от време бяха открити общо 473 източника на рентгенова емисия в област, която е значително по-малка от размера на Пълнолуние. Това е една от най-високите плътности на рентгенови източници, виждани някога в нашата Галактика. Поради това невероятно откритие сега се смята, че около 80% от емисиите идват от отделни източници като бели джуджета и звезди с активни корони.[3]

Въпреки това, неотдавнашна работа на изследователи от Института за астрофизика Макс Планк предполага, че GRXE наистина може да се състои от допълнителен, дифузен компонент в края на краищата. Този дифузен компонент може да възникне не от топлинната емисия на много гореща плазма, а от преработката от междузвездния газ на рентгеновото лъчение, получено от светещи рентгенови двоични източници, разположени в Галактиката. Рентгенографиите са най-светещите източници на рентгенови лъчи в галактики като Млечния път. Тези бинарни системи излъчват рентгеново лъчение, когато материал или вещество от така наречената донорска звезда попадне в силното гравитационно поле на компактен обект, като неутронна звезда или черна дупка. Това рентгеново лъчение осветява атомите и молекулите в Галактическия междузвезден газ, които след това разпръскват входящите фотони в различни посоки и с различна енергия. Получената емисия изглежда наистина дифузна за зрителя.[4]

„Галактическият хребет“ има: 5° ширина (b) и ± 40° дължина (l) в галактическата координатна система.[5]

Първият инструмент, който успя да измери дифузната рентгенова емисия, беше HEAO A2 (Високоенергийна астрофизична обсерватория). Въпреки това, той е създаден за изучаване на мащабната структура на галактиката и Вселената и за получаване на висококачествени пространствени и спектрални данни в рентгеновата област. Все пак HEAO A2 предостави ценна информация за отделни източници на рентгенови лъчи, като двоични звездни системи, горещи бели джуджета, катаклизмични променливи и остатъци от свръхнови. HEAO A2 също позволи да се изследват екстрагалактични обекти, например радио галактики, галактики Сейферт и квазари. Елиху Болд беше главен изследовател на инструмента HEAO A2, но той работи заедно с G. Gamire по проекта. HEAO A2 беше пуснат в космоса през 1977 г., където задачата му беше да сканира небето за около 17 месеца. Той (HEAO A2) произведе първите карти с ниско фоново изображение на цялото небе в диапазона 2 – 60 keV и за неговото време HEAO A2 произведе най-добрите спектри, получени някога в 2 – 60 кЕВ енергиен обхват.[6]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ Bhat, C. L. A cosmic-ray explanation of the galactic ridge of cosmic X-rays // Nature 318 (6043). November 21, 1985. DOI:10.1038/318267a0. с. 267 – 269.
  2. ↑ New Light on the Origin of the Galactic Ridge X-ray Emission // Посетен на January 14, 2015.
  3. ↑ Revnivtsev, M. Discrete sources as the origin of the Galactic X-ray ridge emission // Nature 458 (7242). April 2009. DOI:10.1038/nature07946. с. 1142 – 1144.
  4. ↑ New Light on the Origin of the Galactic Ridge X-ray Emission // Посетен на January 19, 2015.
  5. ↑ Gehrels, N. Gamma Ray Sky Surveys // New horizons from multi-wavelength sky surveys: proceedings of the 179th Symposium of the International Astronomical Union. Baltimore, U.S.A., Kluwer Academic Publishers, August 26 – 30, 1996, 69– с.
  6. ↑ HEAO1 and the A2 Experiment // Посетен на January 11, 2015.
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Galactic_ridge в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Галактически_хребет&oldid=10876447“.