Гарванът (стихотворение)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Вижте пояснителната страница за други значения на Гарванът.

Гарванът
The Raven
АвторЕдгар Алън По
Първо издание
САЩ
Оригинален езиканглийски
Видстихотворение

ПреводачЕлин Пелин (1906)
НачалоOnce upon a midnight dreary, while I pondered, weak and weary,
КрайShall be lifted — nevermore!
Гарванът в Общомедия

„Гарванът“ (на английски: The Raven) е стихотворение на американския поет и разказвач Едгар Алън По. Публикувано е за пръв път през януари 1845 година и носи на автора си световна слава. Свръхестествената история разказва как в една тъмна нощ безименният разказвач е посетен от мистериозен говорещ гарван, който грачи „Никога вече!“ („Nevermore!“).

Първият български превод на стихотворението е направен от Елин Пелин през 1906. Впоследствие то бива превеждано нееднократно. Другите му преводи са на Кристин Димитрова и Владимир Трендафилов (пародийно от 1992), Любен Любенов (1993), Велико Боев (1988), Спас Николов (1967).

През 1945 издателство „Фама“ представя ново двуезично издание на така популярните стихове на По. Преводът е дело на Георги Михайлов, а богатите илюстрации са излезли изпод ръката на известния френски художник, илюстратор и гравьор – Гюстав Доре.

През 2005 издателство „Зограф“ събира всички преводи и критически текстове в сборника „Гарванът • Български преводи и критиката за тях“. През 2001 г. в ИК „Сребърен лъв“ излиза сборникът „Стихотворения и поеми на Едгар Алън По“, сред които „Гарванът“, „Ал Аарааф“, „Тамерлан“, „Камбани“ и др. в превод на Теменуга Маринова.

Дори и след смъртта си По разединява литературната общност. Едни го величаят като бог, други, сред които Марк Твен („За мен прозата му е напълно негодна за четене – също като тази на Джейн Остин“) го обвиняват в липса на мъжественост и талант. Друга лична нападка от У. Х. Оден оприличава любовния му живот на ридаене в нечий скут и правене на жертва. Некрологът му, написан от американски критик, започва с „Едгар Алън По е мъртъв. Той умря в Балтимор преди два дни. Това известие ще разтревожи мнозина, но малко ще скърбят за него“. Авторът на мрачните слова, Руфъс Уилмот Грисуолд, по-късно написва биографична статия за По, в която се опитва да екзекутира вече мъртвия, приписвайки му всички съществуващи пороци и злини. Не че животът на По не дава материал за подобни нападки, но от злоба Грисуолд изопачава истината по жесток начин.

Резюме[редактиране | редактиране на кода]

Гарванът

Веднъж, среднощ, във час нещастен, аз, уморен, безучастен, в стари томове заровен над проклетата наука, и наведен, и забравен, в мисли, в блянове отдаден, чух внезапно, отчетливо – и внезапно се почука - „Гост навярно“ – аз казах си, отведнъж услушан в звука, казах, стреснат аз от звука.

Бе декември, помня ясно, време тежко и нещастно.

От камина върху пода отблеск огнен си играйше...

Да се съмне чаках страстно! И безумно, а напрасно търсех в книгите забрава на безкрайната си мъка по изгубена Ленора – безпощадната си мъка, на мечтите мои звука.

Завес тънък се люлейше, шум копринен тихо вейше; в тъмнината ръце страшни се простираха към мене; и страхотност безпричинна пълнеше нощта пустинна.

И сърцето мое болно. Но... внезапно се почука. „Гост навярно“ – си помислих, отведнъж услушан в звука, „Гост – другар наминал тука!“

И опомнен се изправих и високо се обадих: „Който и да си, що чукаш, ти, приятелю, прости ми, в дрямка падна морен дух и отведнъж аз не чух; и не чух те аз веднага, и не станах да погледна!“ И вратата аз широко кат открих, навънка взрех се - Вред тъмница непрогледна...

И застанах мълчеливо, през таз пропаст от мъртвило, и с потаени мечтания взрях се в тъмната пустиня...

Мрак и хаос безконечен!... Но кат вик от хор далечен прозвуча за миг „Ленора“ – отзив тих на мойта мъка Мой бе шепот тоз „Ленора“ – отзив тих на мойта мъка - И загина в мрака звука.

Влязох поразен, отчаян и от тоя звук замаян, и вратата аз притворих... Но внезапно се почука...

Сви сърце ми страх неволен. „Вятър блъска своеволен, вятър блъска недоволен – и се бие във капака.

Глупав е подобен страх – вятър блъска се в капака, вятър си играе в мрака...“

Тъй страхът си аз оборих и прозореца отворих.

Гарван черен, кат зъл спомен, във покоя мой се вмъкна, шумно мина край стените в тая стая на бедите, обиколи той стените, и строг, важен, неподвижен, върху бюста на Палада кацна без поклон, спокойно, като мой приятел ближен...

Призрак черен, онемели, тежко върху шлема бели той стоеше. Аз засмях се и продумах му тогава: „Вашто царство е гробница! Как е твойто име, птица, във задгробний свят, когото Бог на вечна нощ обрече.

Как те казват във света, що Бог на вечна нощ обрече?“ Гарван гракна – Нивга вече!

Малко смисъл туй откри ми, но с тоз отговор смути ме тая птица, черна птица с глас вещаещ и злокобен...

Първи път таквоз злощастье в тоя покой на нещастье, във покоя, де за щастье всяка мисъл е далече, прати клетнику, оставен от надеждата далече.

Птица с думи – Нивга вече.

Той от шлема на Палада гледаше ме без пощада, и повтаряше без милост своя проговор жестоки, и повтаряше туй слово, тъй спокойно и сурово, че стори ми се навеки той на него ме обрече... „Не, до утре, си помислих, ще се махне той далече...“ Гарван гракна – Нивга вече!

От тоз отговор замаян, аз помислих си отчаян: „Дълго време той живял е у клетник безумен някой, кого вечно са терзали зли несрети и печали, който в песните си вечно – теглилото го обрече един припев да повторя – теглилото го обрече, един припев – Нивга вече.

И в креслото аз заврях се, в тая черна птица взрях се...

Мисли тъжни, безутешни се занизаха верига.

Що? – аз мислех – той предрича, що вещае, що нарича гарван черен, съдник страшен? – Участта ли ми предрече, участта ли ми сирашка – в това слово той изрече грозно слово – Нивга вече.

Но той там стои, мълчи си и пронизва ме с очи си...

Мисли тъжни, безутешни се занизаха верига...

Въз завесата облегнат, аз седях от скърб налегнат.

Тъй при нея аз облегнат – бе отдавна и... далече, да стоя обичах дълго – бе отдавна и далече - не ще бъде – Нивга вече!

И във блянове отвлечен, аз усетих шум далечен, сякаш ангели дойдоха с кадила благоуханни, на душа успокоенье вливаше това каденье, и аз казах със смиренье: „Изцерен съм ето вече, пий, нещастнико, опий се – цяр найде за сявга вече!“ Гракна гарван – Нивга вече!

О, ти кой си, ти пророко вещ, птица или дух зловещ? Бурята ил Сатаната са те пратили при мене - о, не искам аз да зная? Но кажи ми, аз желая, ще ли още да страдая – докога ми Бог обрече? Ще ли мога да си кажа: „Утешен си ти, човече!“ Гракна гарван – Нивга вече!

О, ти слушай, ти, пророко вещ, птица или дух зловещ! Във небето те заклевам, в името на Страшний съд - Но кажи ми, обади ми, ти: желая, ако аз отида в рая, Ще мога ли да узная аз Ленора там далече? Ще намеря ли Ленора – там при ангелите вече? Гарван гракна: Нивга вече!

И от шлема на Палада гледаше ме без пощада...

Мисли тъжни, безутешни се занизаха верига...

Тъмен дух на Сатаната! Лъжеш! Вярвам в чудесата! Бягай в оня свят, що Бог на вечна нощ обрече! Гарван гракна: Нивга вече!

И прониза ме с очи, и остана да стои си Тоя Гарван, черна птица, с глас вещаещ и злокобен...

Тая сянка оттогава на душа покой не дава,

Тая сянка ме смущава, с тия дум.

Гарванът, Едгар Алън По

„Гарванът“ – илюстрация на Едуард Мане към френския превод на стихотворението, 1875 година

Поемата започва с думи на анонимен разквач, a действието се развива през декември. Обикаляйки една тъмна и празна стая и тъгувайки за смъртта на своята любимата на име Ленор. Изведнъж спокойствието му бива нарушено – чува почукване на вратата, но когато го чува повторно, се оказва, че то идва от прозореца. Поглеждайки да види какво се случва, черен гарван нахлувава в стаята и без да обръща внимание на мъжа каца на бюста на Палада, намиращ се над вратата.

Макар и малко разсеян от тази случка, мъжът решава да попита птицата как се казва, но единственото нещо, което повтаря тя е „Никога вече!“ („Nevermore!“). Разказвачът е шокиран от факта, че гарванът говори, макар да повтаря една съща дума. В един момент, пернатият му „приятел“ сякаш се готви да отлети, намествайки се на мястото си и мъжът отново се отдава на спомените за всички онези хора, които са „отлетели“ от живота му.

Разказвачът обаче не се отказва, издърпва своя стол и сяда точно срещу гарвана, решен да научи повече за него. Замислен в креслото си, той започва отново да мечтае за отминалите прекрасни дни и скъпата Ленор. Изведнъж въздухът в стаята се проеменя, става сякаш по-текъж и младият мъж започва да си мисли, че може би Бог му изпраща знак, че е крайно време да забрави своята Ленор и да продължи напред. Гарванът отново казва „Никога вече!“ („Nevermore“), което предполага, че той никога няма да може да се отърве от спомените си. Разказвачът се ядосва и нарича птицата „демон“ и „пророк на злото“. Накрая, останал без сили, мъжът пита гарвана дали поне на небето ще бъде заедно със своята любима. Когато гарванът реагира отново със своето „Никога вече!“ („Nevermore“), разказвачът е напълно разярен и заповядава на птицата да се върне обратно в „Плутоновия хор“, но тя така и не се помръдва от своето място.

Последното признание, което прави мъжът е, че душата му е хваната в плен на спомените и той завинаги ще остане под сянката на гарвана.

Анализ[редактиране | редактиране на кода]

Загубената любима се превръща в основна тема в „Гарванът“ на По, но това далеч не е единственият автобиографичен елемент, който може да бъде открит в най-популярното стихотворение на американския поет. Социалната изолация присъства в света му, въпреки неговото дейно участие в литературния живот. Загубата на близки хора е чувство, което По за нещастие е познавал прекалено добре. Чувството на изолация е породено още от смъртта на родителите му, последвано от отказа да бъде осиновен, смъртта на Френсис Алън, съпругата на неговия благодетел, както и болезнената гибел на неговата съпруга – Вирджиния Клем.

Несъмнено голяма част от мистерията, която обвързваме с поемата е свързана с образа на гарвана и символа гарван като цяло. Според други източници е имало вариант гарванът да бъде заменен от сова или бухал – нощна птица, символизираща мъдростта. След това обаче го е заменил с гарван, заради сонорното „р“. Гарванът определено е символ, който е натоварен с много значения и има богата предистория. В гръцката митология, Палада, въплъщение на мъдростта, е изначалната господарката на гарвана. Неслучайно в поемата гарванът каца именно на бюста на Палада. Мотивировката на По звучи така: „Накарах птицата да кацне на бюста на Палада, също за да създам контраст между мрамора и цвета на перата ѝ – и, както се подразбира, бюстът беше изцяло внушен от птицата, а беше избран точно бюстът на Палада, първо, защото най-добре подхожда на ерудицията на влюбения и, второ, поради звучността на самата дума Палада.“

„Гарванът“ като че ли е събрал цялата тъмнина, скръб, злощастна съдба и обреченост, преследваща Едгар Алън По през целия му живот. Парадоксално е, че творба, показваща такава голяма емоционалност и чувства, е написана с изключителна прецизност и премисляне на всеки детайл. „Гарванът“ е съчетание на изключителния гений, литературен усет, талант, чувство за ритъм, дори някаква степен литературна научност и междувременно ни открива част от една дълбока душевност и съкровено страдание.

Въпреки почти математическия подход, който поетът твърди, че е приложил при написването на своята поема, няма как личното му преживяване и вътрешни чувства да не са повлияли на настроението, което поемата носи. Факт е, че поемата е изключително добре структурирана и всеки детайл в нея е обмислен, но това, което прави най-ярко впечатление е усещането, което носи, което едва ли би могло да бъде предадено толкова добре, ако По не бе преживял загубата на любим човек.

Композиция[редактиране | редактиране на кода]

В своето есе „Философия на композицията“ По сам мотивира по какъв начин е избрал размера, темата, рефрена и като цяло настроението на поемата и именно тези премислени избори са причината за нейния успех.

В това есе той описва даже прекалено подробно всеки един свой мотив, като например: гарванът търсил подслон в стаята, защото искал да се спаси от бурята навън (все пак действието се развива през една от нощите на месец декември) и белият бюст на Палада, на който каца е, за да послужи като контраст срещу черната птица.

Колкото до повтарящата се във всяка строфа дума „Nevermore“, авторът пише, че я използвал заради ефекта на дългите гласни, от които е създадена (въпреки че има и друга теория, че По е бил вдъхновен да използва думата от произведенията на лорд Байрън или Хенри Уодсуърт Лонгфелоу).

Поетът сам признава, че пише поемата с цел тя да получи признание. Впоследствие той със сигурност се е гордеел изключително много от получения краен резултат.

Илюстрации[редактиране | редактиране на кода]

Няколко години по-късно, когато започва преиздаването на „Гарванът“, в него започват да се включват произведения на изкуството от известни илюстратори. Най-забележителният тираж е този от 1858 г., когато поемата дели страниците с илюстрации от Джон Тениъл, който е илюстратор на „Алиса в страната на чудесата“.

През 1875 г. е публикувано френско издание с английски и френски текст, с литографии от Едуар Мане и превод от Стефан Маларме.

Много художници от 20 век и съвременни илюстратори създават произведения на изкуството и илюстрации, базирани на „Гарванът“, включително Едмънд Дулак, Ищван Ороз и Райън Прайс.

Някои от илюстраторите към неговите произведения са рисували изображения към „Гарванът“, които имат доста голяма прилика със самия По.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Хаджикосев, Симеон. Западноевропейска литература, Сиела, София, 2005, част 3

По, Едгар Алън. Философия на композицията, с.69 – в: сб. „Слово и символ“, Наука и изкуство, 1971, София

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Уикиизточник разполага с оригинални творби на / за: