Георги Димчев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Георги Димчев
български военен и революционер
Роден
Починал
10 август 1980 г. (64 г.)

Георги Димов Димчев е български офицер, деец на национално-освободително движение на българите в Егейска Македония в годините на Втората световна война.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Димчев е роден в 1916 година в ениджевардарското село Бозец, окупирано от Гърция в 1913 година в семейството на войводата на ВМОРО Димо Димчев. В 1919 година Димо Димчев, подел отново въоръжена борба с гръцките окупационни власти, загива при сражение с гръцки андарти в къщата си в Бозец заедно с жена си и майка си, като малкият Георги по чудо успява да се спаси. Осиновен е от свои съселяни, които в 1924 година емигрират в България и се установяват първоначално в Айтоско, а по-късно в Бяла. В 1928 година умира и вторият му баща и семейството живее в мизерия.

С помощта на група софийски учители, Георги Димчев заминава за София, където учи в ІІІ софийска мъжка гимназия, като едновременно работи като келнер. В 1936 година завършва гимназия, школа за запасни офицери и постъпва в Българската армия. Завършва висшето военно училище за летец и става летец-изтребител, а по-късно инструктор. Още като ученик Димчев се включва активно в освободителното движение на македонските българи и е член на организираните от корпорация „Шар“ македонски ученически групи. В 1937 година е сред основателите и ръководителите на Тайната македонска организация „Нова македонска борба“ (1937 – 1944).

През Втората световна война[редактиране | редактиране на кода]

В 1942 година напуска военната служба и записва право в Софийския университет. През август 1943 с Димчев се свързва Димитър Цилев, който го кара да се срещне с лидера на бившата ВМРО Иван Михайлов в Загреб. Михайлов му предлага да организира Македонска младежка бригада към Охрана, която да защитава българското население от нападенията на гръцките националисти и комунисти от ЕЛАС. През юли 1944 година под прекия контрол на офицери от Вафен-СС Димчев организира българска дружина от 5000 души във Воденско, въоръжена с изоставено от италианската армия оръжие. На 2 август 1944 г. за първи път във Воден се чества свободно годишнината от Илинденското въстание 1903 г. Осветено е бойното знаме на дружината и е проведена клетва на доброволците. Под влияние на все по-бързото развитие на събитията по фронтовете на Балканите Димчев предлага на командването да се установи контакт с партизаните от ЕЛАС. Такъв контакт е установен на 25 август 1944 г. и Димчев предлага да обедини дружината с батальона и да се поведе борба за независима Македония. Командването на баталона предлага дружината на охранистите да се разоръжи, като четниците се присъединят към батальона или се разотидат. Георги Димчев отхвърля категорично това искане, както и тяхното твърдение, че населението не било българско, а македонско.

По същото време Димчев се среща и разговаря с представители и на ЕАМ. По време на срещата е разискван отново македонският въпрос, като представителят на ЕАМ се изказва за целостта на Гърция, а Димчев за независима Македония, като отново не се постига съгласие и преговорите са прекъснати. Така Димчев търси връзка с Иван Михайлов в Загреб. Куриерът архитект Борис Огнянов обаче попада на мина и загива и опитът за контакт остава безуспешен. През август 1944 г. английското разузнаване на Балканите прави опит да се свърже с Георги Димчев и да води преговори, но той отказва. При това положение командването на Воденската дружина решава да я изтегли на Каймакчалан. Но по донос на ЕЛАС на 11 септември 1944 помещенията на дружината са блокирани от германците и тя е разоръжена. На 12 септември, със съдействието на английската авиация ЕЛАС напада Воден. При това положение германците връщат оръжието на дружината и тя взема участие в отблъскването на партизаните.

Не успял да се свърже с Михайлов и да получи указания за по-нататъшните действия на дружината, Димчев сам тръгва през Солун за София. Тук се среща с бивши членове на ВМРО и получава нареждане да се върне във Воден и да придвижи дружините към Скопие, с оглед плановете за създаване на Независима Република Македония под покровителството на германците. На път за Воден той е арестуван във Велес от партизаните и е подложен на жесток побой, след което е предаден на гърците. Лежи в солунския затвор Беяз куле, откъдето е освободен след английско застъпничество и заминава за България. През март 1945 година е арестуван и лежи 5 години в трудови лагери[1]. Умира в 1980 година в София[2]. Оставя три папки спомени „В люлката на мъките – в Македония с Германската армия 1941 – 1944 година“. Част от тях публикува Иван Гаджев.[3][4]

Преди смъртта си пише:

Сега аз се чувствам морално удовлетворен, че нашите разбирания за българския характер на Македония са приети от обществото, в което живеем. А това е по-важно от всичко.[5]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Мичев, Добрин. БЪЛГАРСКОТО НАЦИОНАЛНО ДЕЛО В ЮГОЗАПАДНА МАКЕДОНИЯ (1941 – 1944 г.)
  2. Пътеводител по мемоарните документи за БКП, съхранявани в Централния държавен архив, София, 2003, стр. 146.
  3. Гаджев, Иван. Иван Михайлов – отвъд легендите, Том 1, София, 2007, стр. 472 – 502.
  4. Пътеводител по мемоарните документи за БКП, съхранявани в Централния държавен архив. Архивни справочници, том 6. София, Главно управление на архивите при Министерския съвет. Централен държавен архив, 2003. ISBN 954-9800-36-9. с. 146. Посетен на 31 август 2015.
  5. Гаджев, Иван. Иван Михайлов - отвъд легендите, Том 1, София, 2007, стр. 468 - 469.
     Портал „Биографии“         Портал „Биографии          Портал „Македония“         Портал „Македония          Портал „Военна история на България“         Портал „Военна история на България          Портал „Гърция“         Портал „Гърция