Георги Кулишев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Георги Кулишев
български политик
Роден
Георги Кулишев Гугов
Починал
Образование Софийски университет „Св. Климент Охридски“
Политика
Депутат
XXII ОНС   XXVI ОНС   I НС   II НС   III НС   IV НС   V НС   VI НС   
Георги Кулишев в Общомедия

Георги Кулишев Гугов е виден български политик и журналист, революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация и Вътрешната македонска революционна организация, близък е до кръга Звено. През 1946 г. е външен министър в третото правителство на Кимон Георгиев.[1][2]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

От ляво надясно учителите Георги Кулишев, Тенчо Тенчов, Никола Хаджиташов, Никола Сурльовски, Антон Костов, Евтим Спространов и Димитър Михайлов. Между тях – свещеник Александър Попевтимев. Между жените са учителките Мария Хаджипопова, Екатерина Бадачева (от Воден), Екатерина Н. Телятинова (от Дойран) и Мария Поппетрова (от Дойран). Снимката е направена в двора на квартирата на руския пратеник Воронин (къщата на Тенчови) в Дойран.

Георги Кулишев е роден в Дойран, Македония. В 1904 година завършва с деветнадесетия випуск Солунската българска мъжка гимназия.[3] За една година от 1904 до 1905 година е учител в родния си град, а по-късно в Щип и Солун. Включва в дейността на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Делегат е на конгреса на Солунския революционен окръг през 1905 г., на който е избран за член на солунския окръжен революционен комитет. През 1906 г. е арестуван в Солун и затворен в Еди куле.

След Хуриета от 1908 година участва в създаването на Съюза на българските конституционни клубове и става член на градското бюро на партията в Солун.[1] По време на Балканската война е в Солун и пише във вестник „Българин“.[2]

След Балканските войни в 1914 година Кулишев завършва право в Софийския университет „Свети Климент Охридски“. Пише във вестник „Родина“. Работи в дирекцията по печата към Министерството на външните работи.

След Първата световна война Кулишев е виден деец на македонската емиграция в България. Представител е на Дойранското братство от второто заседание на Учредителния събор на Съюза на македонските емигрантски организации, проведен в София от 22 до 25 ноември 1918 година.[4]

От 1921 до 1922 г. е секретар на българската легация в Цариград.

В междувоенния период той е активен участник в дейността на Вътрешната македонска революционна организация. На 7 юни 1920 година Кулишев подава молба за членство в масонската ложа „Светлина“.[5][6]

Избран е на изборите на 29 май 1927 година за депутат в 22 Обикновено Народно събрание (1927 – 1931) с общогражданската листа на Демократическата партия от Горноджумайска избирателна околия.[7] На 17 юли 1927 година народните представители от Горноджумайска, Неврокопска и Петричка околия в частно заседание се обособяват в отделна парламентарна група с председател д-р Иван Каранджулов и секретар Ангел Узунов, запасен член на Задграничното представителство на ВМРО. На 1 юли 1927 година Кулишев при разискванията по отговора на тронното слово мотивира появата на новата парламентарна група, като заявява

„ Ние не съставляваме отделна партия, а сме само отделна парламентарна група. Ние, народните представители от Петрички окръг, сме дошли тук с любов към България, с искрена и дълбока привързаност към българския народ и неговата свободна държава – да сътрудничим не на отделна партия против друга партия... “

Според него депутатите са призвани да бъдат „носители на едни по-специални интереси“. Дълбоката причина „за безпокойство и размирие на Балканите е в жестокото третиране на поробените български населения, особено под гръцка и сръбска власт“. Пиринските депутати са с мисията да „изнесат“ националните тежнения не само на населението от Македония, но и на българите в Добруджа и Тракия“. От първата редовна сесия на ХХII ОНС депутатите настояват в отговора по тронното слово да се акцентира върху малцинствения въпрос. От името на групата Кулишев заявява, че България има „нравствено и политическо право да издигне глас за онеправданите и измъчени българи извън нейните граници“. Кулишев е депутат от Македонската парламентарна група и в 23 Обикновено Народно събрание (1931 – 1934).[8]

Кулишев е член-учредител на Македонския научен институт.[9] При възстановяването на ВМРО пише брошурата „Новите смутители всред македонската емиграция“, в която критикува дейците на Временното представителство (серчани).[10]

  • Свитеделство на Георги Кулишев от Солунската гимназия, 11 юли 1904 г.
  • School Certificate of Georgi Kulishev from Doyran from the Bulgarian Men's High School of Thessaloniki, 11 July 1904 - Page 1.jpg
  • School Certificate of Georgi Kulishev from Doyran from the Bulgarian Men's High School of Thessaloniki, 11 July 1904 - Page 2.jpg
  • School Certificate of Georgi Kulishev from Doyran from the Bulgarian Men's High School of Thessaloniki, 11 July 1904 - Page 3.jpg

Политическа кариера[редактиране | редактиране на кода]

Георги Кулишев в напреднала възраст

След Деветоюнския преврат Кулишев е редактор на проправителствения вестник „Слово“ (1925 – 1926). След Атентата в църквата „Света Неделя“ той пише там, че „България е нападната“ от „Московския интернационал“ и говори за „страшната опасност“ от „дружбашко-комунистическите водачи“ и обслужващите „чужди интереси“ „емисари на Единния фронт“.[11]

След разцеплението във ВМРО след убийството на Александър Протогеров застава на страната на протогеровисткото крило.[12] Освен на „Слово“ Кулишев е редактор и на вестниците „Македония“ (1926 – 1928) и „Вардар“ (1929 – 1930). През 1931 г. емигрира в Швейцария, но през 1933 г. се завръща в България и става член на Съюз „Звено“. След Деветнадесетомайския преврат оглавява отдела за печата и цензурата на новосъздадената Дирекция на обществената обнова.[13] Става редактор на вестник „Нови дни“ (1934 – 1935),[14] а от 1935 и негов директор. През 1938 г. е избран за депутат от Петричка околия в XXIV ОНС, но изборът му е касиран. През 1939 – 1940 г. е пълномощен министър и секретар на Министерския съвет.

През 1943 година се включва в Отечествения фронт и след Деветосептемврийския преврат в 1944 година е главен секретар на Министерския съвет (1945 – 1946). От 18 юни 1945 година представлява „Звено“ в Националния комитет на Отечествения фронт, след като Петър Попзлатев е отстранен от тази позиция под натиска на комунистите.[15] Външен министър е от 31 март до 22 ноември 1946 година и участва в преговорите на Парижката мирна конференция. От началото на 1947 година Георги Кулишев е политически секретар на Народен съюз „Звено“ до вливането му в Отечествения фронт през 1949 година. От 1944 до 1951 г. е директор на вестник „Изгрев“. В началото на 1945 година е назначен за подпредседател на Македонския научен институт заедно с Христо Калайджиев и председател Димитър Силяновски.[16]

Кулишев заедно с лидерите на другите леви крила на некомунистическите отечественофронтовски партии – Попзлатев, Добри Бодуров и други – се противопоставят на опитите за предаване на Пиринска Македония на Югославия и на насилствената македонизация в областта. Те настояват за принципа на доброволност при националното самоопределение на населението в областта, като неговата съдба в бъдещата федерация се обвърже в компенсационна връзка с връщането на Западните покрайнини и възможността за връщане на Западна Тракия.[17]

Георги Кулишев е народен представител в XXVI ОНС (1945 – 1946) и в I (1950 – 1953), II (1954 – 1957), III (1958 – 1961), IV (1962 – 1965), V (1966 – 1971) и VI (1971 – 1974) Народно събрание. От 1950 до 1954 година е член на Президиума на Народното събрание, а от 1954 до 1971 негов подпредседател. От 1945 година е член на Националния съвет на ОФ, а през 1972 – 1974 е негов заместник-председател. Носител е на орден „Георги Димитров“. От 1964 година е герой на социалистическия труд.

Умира на 27 септември 1974 година в София.[18][19][20]

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • „Македонската криза“ (1928)
  • „Съветската външна политика“ (1947)

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9.
  • Баева, Искра и Евгения Калинова. Следвоенното десетилетие на българската външна политика (1944 – 1955). Лекционен курс. София, 2003, Издателство Полис

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ а б Македонски научен институт
  2. ↑ а б Пътеводител по мемоарните документи за БКП, съхранявани в Централния държавен архив. Архивни справочници, том 6. София, Главно управление на архивите при Министерския съвет. Централен държавен архив, 2003. ISBN 954-9800-36-9. с. 239. Посетен на 2 септември 2015.
  3. ↑ Кандиларовъ, Георги Ст. Българскитѣ гимназии и основни училища въ Солунъ (по случай на 50-годишнината на солунскитѣ български гимназии). София, Македонски Наученъ Институтъ, печатница П. Глушковъ, 1930. с. 98.
  4. ↑ Палешутски, Костадин. Македонското освободително движение след Първата световна война, 1918 – 1924, том 1. Издателство на Българската академия на науките, 1993. с. 65.
  5. ↑ Недев 2007, с. 154 – 155.
  6. ↑ Масоните в България: Членовете на Българските масонски ложи, родени в Македония (до 1944 г.), Брошура на Главно управление на архивите към Министерски съвет на Р. България, С., 2003 г.
  7. ↑ Тюлеков, Димитър. Дейността на македонската парламентарна група в XXII и XXIII обикновено народно събрание (1927 – 1934 г.). // Македонски преглед XXIV (1). 2001. с. 29.
  8. ↑ Тюлеков, Димитър. Обречено родолюбие. ВМРО в Пиринско 1919 – 1934. Благоевград, Университетско издателство „Неофит Рилски“, 2001. ISBN 954-81-87-56-6.
  9. ↑ Членове-основатели на Македонския научен институт. // Македонски научен институт. Посетен на 10 октомври 2015.
  10. ↑ Михайловъ, Иванъ. Спомени, томъ II. Освободителна борба 1919 – 1924 г.. Louvain, Belgium, A. Rosseels Printing Co., 1965. с. 31 - 32.
  11. ↑ Недев 2007, с. 159 – 160.
  12. ↑ Енциклопедия България, том 3, Издателство на БАН, София, 1982, стр. 643.
  13. ↑ Недев 2007, с. 319.
  14. ↑ Билярски, Ц, – „Александър Протогеров – генералът-войвода“, София, 2012, ИК „Синева“, стр. 98
  15. ↑ Недев 2007, с. 714.
  16. ↑ Интервю с Трендафил Митев, в. „Нова Зора“, брой 17, 27.04.2010 г.
  17. ↑ Лалков, Милчо. От надежка към разочарование. Идеята за федерацията в Балканския югоизток (1944 – 1948), ИК „Век 22“, София, стр. 234 – 235.
  18. ↑ Баева, Искра, Евгения Калинова. Следвоенното десетилетие на българската външна политика, 1944 – 1955: лекционен курс, Полис, 2003, стр. 243.
  19. ↑ Куманов, Милен. Политически партии, организации и движения в България и техните лидери 1879 – 1949, Просвета, София, 1991, стр.199.
  20. ↑ Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 243-244.
Цитирани източници
     Портал „Македония“         Портал „Македония“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Георги_Кулишев&oldid=10542177“.