Георги Марков (писател)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Георги Марков.

Георги Марков
Псевдоним Джери
Роден 1 март 1929 г.
Починал 11 септември 1978 г. (49 г.)
Професия инженер, писател, драматург, публицист, дисидент
Националност Флаг на България България
Активен период 1951-1978
Жанр разказ, есе, роман, театрален драматург, филмов сценарист
Дебютни работи „Цезиева нощ“, приключенски роман, (1957)
Известни творби „Мъже“ (1962)
„Жените на Варшава“ (1968)
„Задочни репортажи за България“ (1984)
Съпруга Деспина Панайотова (1953-?)
Здравка Лекова (?-?)
Анабел Дилк (1975-до смъртта му)[1]
Деца Александра-Райна Маркова
Уебсайт Страница в IMDb
Георги Марков в Общомедия

Георги Иванов Марков е български писател, театрален и филмов сценарист, а впоследствие – публицист и дисидент, живял и творил по времето на комунистическото управление в България.

В творчеството му се открояват два различни периода – български, в условията на социалистическото общество в България, и в емиграция, откъдето продължава да наблюдава живота в родината си. Първите му произведения датират от края на 1950-те, а с повестта „Мъже“ получава признание и става професионален писател. Следват разкази, новели и пиеси, но към 1969 г. отношенията му с властите се влошават, три от пиесите му са спрени и той напуска България, макар първоначално само с намерение да си почине. В крайна сметка Георги Марков остава да живее в чужбина, първоначално в Италия, след това до края на живота си в Лондон, където продължава да пише и се превръща в един от известните български дисиденти. Започва работа в българската редакция на Би Би Си. Най-значителното произведение от емигрантския му период са „Задочни репортажи за България“ – серия от есета, излъчвани по радио Свободна Европа, в които описва живота в социалистическа България и подлага на критика партийната върхушка.

Резултат от тази дейност е и повишеното внимание на българските комунистически репресивни органи, които от средата на 70-те години замислят мерки за физическото му отстраняване. На 7 септември 1978 г. неизвестен човек инсценира невинен уличен инцидент, при който прострелва с иновационно оръжие Георги Марков в задната част на бедрото. След няколко дни на безуспешни опити за лечение, Георги Марков издъхва на 11 септември 1978 г. Убийството на писателя предизвиква много широк обществен резонанс в обстановката на Студена война.

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 1 март 1929 г. в софийския квартал Княжево. Баща му Иван Марков (1908 – 17/06/1978, Княжево) е фелдфебел в армията на Княжество България. Рано инвалидизиран поради тежка форма на туберкулоза, Иван Марков работи в будка за вестници около спирката в Княжево. Майка му Райка Маркова от село Мещица, Пернишко (1907 – 1985) е домакиня. В семейството се раждат три деца – Георги (1929 – 1978), Никола (1931) и Васил (? – 1950), починал като дете.

През 1946 г. Георги Марков завършва Първа мъжка гимназия[2] в София, след което започва да следва химия в Русе, но след (една година[3] според Любен Марков) три години[4], и поради закриването на факултета в Русе, Георги Марков се премества в Държавната политехника в София, където се дипломира през 1953 година като инженер–химик[3]. Работи като инженер-технолог в Държавното индустриално предприятие „Победа“, ДИП „Стинд“, а впоследствие – от 1952 до 1958 година преподава в Техникума по керамика и стъкло. Пенсионира се по болест през 1959[5].

На 19-годишна възраст Марков заболява от тежка форма на белодробна туберкулоза, което налага продължителното му лечение, макар и с прекъсвания. В продължение на над десетилетие, и в зависимост от стадия на обостряне, Марков влиза и излиза от болнични заведения. В санаториума на д-р Любомир Хаджииванов във Владая край София Марков прави и първите си литературни опити.

Личен живот[редактиране | редактиране на кода]

На 10 юни 1953, на 24 годишна възраст, Георги Марков встъпва в брак с Деспина Панайотова, 19-годишна съседка от Княжево. Младоженците живеят в квартира на ул. „Екзарх Йосиф“ в София, където Марков пише активно.

По време на едно от поредните си лечения в санаториума във Владая, някъде в периода 1960 – 61, Георги Марков се запознава със Здравка Лекова, по това време помощник–режисьор. Скоро Марков се развежда и встъпва с Лекова във втори брак, като двамата заживяват в таванско помещение около зала „Универсиада“, София. 1960-те са не само напрегнато писателско време за Георги Марков, но и време на страсти около партии покер (описани в „Портретът на моя двойник“, 1966), и на трайни и дълбоки приятелства с интелектуалци като Цветан Стоянов, Владо Мусаков (преводач от немски език), Любомир Левчев, Любомир Кабакчиев, Стефан Цанев, Никола Попов (актьор), Апостол Карамитев, Радой Ралин. Писателят има нови увлечения по жени, като Яна Пипкова, които разклащат и втория му брак.[6]

След като се установява в Лондон, на 5 юли 1975 г. сключва третия си брак с Анабел Дилк. Една година по-късно се ражда дъщеря му Александра-Райна. [7]

Творчество[редактиране | редактиране на кода]

Марков дебютира в печата с разказа „Рекордьорът на уиски“, в-к „Народна младеж“, 7 юли 1951[5]. Следват сборникът „Цезиева нощ“ (1957) и „Победителите на Аякс“, юношески научно-фантастичен роман (1959). „Цезиева нощ“ съдържа две новели – „Цезиева нощ“ и „Зелената писалка“. Първата новела е криминално четиво, в стила на класическия жанр и рамка – актуалните за онова време идеологически „противопоставяния“. Изданието е първото, в което Марков е самостоятелен автор, и е преведено на руски в рамките на серията „Военни приключения“. Книгата има голям читателски успех, но е жестоко критикувана в България с квалификации като „булевардно четиво“, „пълна с наивни фактически грешки“, „идеологически некоректна“ и т.н.

„Победителите на Аякс“ е съзвучен с идеалите на времето си, в който български лекар (Михаил Лазаров) и съветска лекарка (Лиза Орлова) са ключов фактор в борбата на човечеството срещу жителите на съзвездието „Аякс“.

Романът „Покривът“ (1959) описва епизод около срутването на покрива на индустриална сграда в строеж и опитите за възстановяването му. Това е ключова творба за Марков от този период, с ярки образи на репресирания строителен инженер Мартин Димшин, неговия мъчител-надзорник и ръководител на проекта Иван Донков, както и ръководителя на отдел „Личен състав“, Патраков[5]. Сгромолясването на покрива, майсторски описано, отразява цялостната алюзорно-алегорична същност на романа. Според Трифонова това е „българската оруеловска книга, глобална, зловеща метафора на социализма“[8]. „Покривът“ е спрян от печат поради определените като неприемливи „алегории“ със скрит „антиобществен“ подтекст, преработван е чак до 1978, а книгата е публикувана в България едва през 2007.

Следва разказът „Единственият ден“, публикуван в сб. Анкета, 1960 и сборник разкази „Между нощта и деня“ (1961)[5], в който особено трябва да се отбележат „Розата“, „Майки и синове“,„Смърт и живот“, „Момчето“, „Завръщането на Стоян“. Публикувана в сб. Анкета, новелата „Последния патент“ е една от редките чисто поръчково–конюнктурни работи на Марков от този период, която съществува и във вариант на пиеса (1969).

Романът „Мъже“ (1962) донася слава и признание за Георги Марков. По сюжет, „Мъже“ е конюнктурна творба, но като литературна структура, свежест на диалозите, личностни взаимоотношения и начин на третиране на злободневните проблеми е новаторско произведение. Именно на тези качества се дължи и читателската популярност на творбата. Свежестта, непринудеността и естественото поведение на младите герои, независимо от известната бледност на образите, се различават от изобразяването на хората в комунистическата литература след 1944. В „Мъже“ щампите не са казионни и не дразнят, а са „смесени“ с палитра човешки ценности. Тези щампи се възприемат повече като личностни особености на характери, отколкото политически „послания“. В центъра на романа са хората, живеещи в една политическа рамка от време, а не политическата система с нейните „хора-винтчета“. Точно това е радикалното в това произведение – то „убеждава“ властимащите, че Марков е „свой“, а в същото време той пише в действителност с човешки нотки, като системата не е главен герой.

Романът спечелва годишната награда на СБП, а Марков е приет направо за редовен член на съюза, прескачайки „кандидат-член“. С това си осигурява привилегирована позиция в обществото и материална стабилност, поради възможността широко да се печата в националния печат. Скоро след това Марков става редактор на научнопопулярни разкази в издателство „Народна младеж“[9] [5], като по такъв начин става един от малкото чисто професионални писатели за времето си. В средата на 1960-те години, Марков и Здравка Лекова се преселват във вила в Драгалевци, национализирана бивша собственост на състоятелно лице.[2][1] Там писателят създава повечето от най-известните си творби от българския си период – новелата „Асансьорът“ (1965), сборника разкази „Портретът на моя двойник“ (1966), „Жените на Варшава“ (1968), пиесите – „Кафе с претенции“, „Асансьорът“ (1967) (камерна драма, описваща преживяванията на затворени в асансьор архитект Лозан и преподавателката по акордеон – Стефка, по едноименната новела от 1965), „Да се провреш под дъгата“ (1967), „Атентат в затворената улица“, „Аз бях той“, „Комунисти“ (1969) (последните четири свалени по цензурни съображения).

Пиесите на Марков от този период са не само свежи, популярни и желани. По стил и изразни средства те са абсолютно новаторски за българската театрална действителност – всъщност успехите на Марков като театрален драматург са идентични с тези на литературните му произведения. За огромната му популярност на драматург може да се съди по това, че сценични откъси от негови пиеси влизат като мизансцен и декор в български филми като „Рицар без броня“ (1966) режисьор Борислав Шаралиев, сценарий Валери Петров.

През 1969 г. при подготовката си за пиесата „Комунисти“, посветена на 25 годишнината от 9 септември 1944, Марков получава достъп до секретни архивни материали – съдебните дела отпреди 1944 срещу ключови комунистически дейци (Адалберт Антонов-Малчика, Леон Таджер, Никола Вапцаров, Лиляна Димитрова, Боян Чонос). Четейки документите с месеци, Марков открива в тях света на наивните или самотните комунисти[4][2]. Това го шокира, защото за разлика от общоприетия начин на отразяване на тези исторически личности показва мотиви далеч от идеи, и личности далеч от щампи. Освен че разкрива драмата на хора, изправени пред неминуема смърт, разкрива комунистическа организация, в която „висшите“ не жалят „низшите“, и в която тези „висши“ служат само на „идеали" без връзка с реалността. Идеали, за които никой чужд живот не е достатъчен, стига да не е техният.

Въз основа на събрания материал Георги Марков написва и сценария на първите серии на телевизионния сериалНа всеки километър“. В тях той за първи път извежда на екран образа на умния, образован и рафиниран в обноските полицай „Богдан Велински“ (вероятен първообраз е Никола Гешев, началник на отделение „А“, Обществена безопасност, Дирекция на Полицията, Царство България) – нещо невиждано в общоприетите за времето литературните традиции[notes 1].

Възгледи[редактиране | редактиране на кода]

Пребиваването в лечебни заведения, и особено в санаториума във Владая, са първите контакти на Марков, както и сам той признава, с реалното полу-изградено „комунистическо“ общество, с неговите контрастни „ценности“ и псевдоморал[2]. Именно личният сблъсък с неумолимата, жестока и безпощадна реалност, формира познатите по-късно типични черти на характера на Марков – вкус към живота, лекота на общуване и харизматичност, с известни нотки на епикурейство, и ненаситен стремеж да се живее интензивно, и в настоящия миг, „като за последно“.

Материално независим, физически привлекателен и чаровен, след приемането му в СБП Георги Марков става популярна и притегателна фигура и сред управляващата комунистическа върхушка. Това му дава възможност да изгради широк кръг от контакти и неформални познанства – както с хора от самия партиен връх, членове на Политбюро, така и с партийни функционери и бюрократи. В неформална и формална обстановка се затвърждават едни и преобръщат други представи, градят се авторитети и срутват такива. Опознава отблизо интимния „климат“ на партиен живот по най-висшите етажи на властта, лавира сред вражески лагери и временни приятелства, породени било от исторически вражди, резултат на неизживени конфликти от миналото, било от обстоятелства и интереси. В този климат Марков за пръв път успява вътрешно да се ориентира и прокара собствени паралели между идейността на убедените и алчността на „присламчилите се“[2]. Опознава честните докрай и ги разграничава от нагаждачите, конформистите и лакеите[2][4]. И всичко това става с лекота и без особена трудност – Марков не е „идеен“ в класическия смисъл, но все още не е и дисидент. Той просто наблюдава и критикува „правилно“ в позволените рамки, без да оставя и най-малкото впечатление на „чужд“. Той дава „отдушник“ на комунистическите функционери от всякакъв ранг да се „изприкажат“ в неформална обстановка и без риск от „изтичане на информация“. В този смисъл Марков им предоставя един по-широк обществен контакт, какъвто те нямат поради теснота на духовни интереси, липса на образование или идейна и личностна ограниченост. Георги Марков не е меркантилен и това му помага да запази авторитет и критично мнение от позицията на „имащият моралното право“ – това го прави и близък „по натура“, и в известен смисъл – „сродява“, с известни идейни комунисти и дълбоко морални обществени фигури като Иван Башев, Христо Ганев, Бинка Желязкова, Радой Ралин.

Конфликт с властта[редактиране | редактиране на кода]

Неговата популярност и успех като писател обаче застават в основата на конфликта на Георги Марков с властта, назрял към края на 1960-те години. След като става утвърден, печатан, ценен, не само като писател, но и като драматург[10], у Марков постепенно се изгражда илюзията, че в резултат на известност, влияние, публичност, той като личност може чрез перото си да влияе на определени обществени процеси, да оформя преобладаващо мнение, или да коригира направления в обществения (или поне – интелектуалния) живот. Тази илюзия се подкрепя и от разширените му социални контакти по етажите на властта, включително достъпа до Тодор Живков.

От края на 50-те и почти до края на 60-те, комунистическата власт в България умишлено насърчава правото на глас на индивида и поощрява критичността към обществените процеси или публичните фигури. Това обаче е по-скоро капан – всъщност свобода на словото няма, а се търси установяването на истинското отношение на всеки индивид към властта. През 1967 г. е създаден специален отдел на ДС със задача да контролира потенциално критични към режима групи с относително голямо влияние върху общественото мнение, сред които интелигенцията[11]. Част от нейните представители (особено по-възрастните) Димитър Димов, Емилиян Станев, Димитър Талев, навреме усещат това почти рефлекторно[2]. Георги Марков – напротив, с всяко следващо произведение или пиеса засилва критичните нотки, а формата на тази критика става не само по-открита, но и опасно се разширява извън темата на индивидуалното недоволство към кардинални въпроси на политическото устройство и същността на държавния строй.

След Пражката пролет от 1968 толерантността на властите към свободната критика рязко намалява и вероятно се оказва, че Марков прекрачва „границата на позволеното“. Според Д. Кенаров това му поведение е резултат от вътрешно осъзнаване, че когато за един писател тази граница е вече достигната, по-нататък следва само безвремие и безсмислие или краен конформизъм и безтегловност, макар и с материално благополучие,[12] .

Преломен момент в отношението на властите към Марков е спирането на пиесите му „Да се провреш под дъгата“ (свалена по цензурни съображения от сцената на „Театър на Народната Армия“ през 1967 г. на 13-тото представление), „Комунисти“ и „Аз бях той“ (1969) (свалени по цензурни съображения).[2][1][13]

След заминаването му през 1969 властите на няколко пъти подновяват паспорта му, така че Марков първоначално пребивава в чужбина с редовни документи. Когато става ясно, че няма намерение да се завърне, паспортът му не е подновен; нещо повече – срещу него е заведено съдебно дело като невъзвращенец и на 27 декември 1972 г. е осъден от българския съд задочно на 6 години и 6 месеца затвор. По-рано през същата година е изключен от СБП. Произведенията му са иззети от библиотеките и името му не се споменава в официалната българска преса и медии до края на комунизма[7], а Държавна сигурност започва разработката му под кодовото име „Скитник“.

Принудителна емиграция[редактиране | редактиране на кода]

На 15 юни 1969 г. се играе вътрешната премиера на пиесата „Аз бях той“, (режисьор Методи Андонов), Сатиричен театър. В резултат на редица цензурни претенции и забележки, пиесата не е допусната до премиера, и категорично отхвърлена с намеци за „антипартийност“ („Ти каква чешка пиеса си написал??“ – фраза подхвърлена от негов високопоставен познат, присъствал на предпремиерата – вероятно се касае за Костадин Кюлюмов). По-късно същия ден, и по съвет на познат[2], Георги Марков напуска България с колата си през Драгоман, ползвайки валиден задграничен паспорт с виза за Югославия[13] в посока Белград, Република Югославия. Там отсяда за кратко в хотел „Екселсиор“, но след това решава да замине за Италия при брат си Никола Марков, който живее там от февруари 1963[3], и се препитава с филателия. [7] Никола Марков живее в Болоня и притежава вила в околностите.[13] След кратко пътуване до Виена[13] с неизвестна цел, Георги Марков се настанява във вилата на брат си, където остава до окончателното си заминаване за Лондон.

Пребиваването на Марков в Италия е самотно, ограничено откъм контакти, но с надежди за успех като сценарист в бъдещ филмов проект. Успява да се срещне с Федерико Фелини, има известни контакти и с местната интелигенция и редактори на издателства, но на този етап нищо повече не е възможно; вероятно и поради това, че не владее италиански език. Първоначалното му намерение е да изчака преминаването на скандала около пиесата в България и да се прибере, затова подновява веднъж паспорта си в Рим с обяснението, че иска творческа отпуска. По същия повод задграничният му паспорт е подновяван още няколко пъти, включително и с личната намеса на Иван Башев (министър на външните работи по това време). По признание на самия Георги Марков, той е бил готов да се върне в България през септември 1969, но забраната на пиесата му „Комунисти“ (предназначена за театър „Сълза и Смях“ [14]) го отказва от идеята.[9] Вероятно именно тогава Марков е осъзнал сложността на ситуацията и безизходността на положението си. По отношение на „Комунисти“, към Марков е било проявено особено внимание, и му е бил предоставен достъп до архиви, затворени и досега[8]. По тази причина, излъганото доверие в такова отговорно начинание, ясно откроява личността на Марков като „чужд“ за управляващите.

През първата половина на 1970 по покана на Петър Увалиев Георги Марков заминава за Лондон и живее известно време с емигранта Теодор Лирков в Клапъм, Лондон. Този период от живота на писателя е съпроводен с редица трудности – както материални, така и свързани с адаптацията му към ново и непознато социално обкръжение, затруднено и от незнанието на английски език. Увалиев му възлага драматизация на руска класика[3][13], намеквайки също и за възможност за екранизация на „Жените на Варшава[notes 2], но от тези намерения не се реализира нищо конкретно.

Аз още очаквам да започна някаква работа с Увалиев. Той беше изразил най-добри намерения, но досега не можа да направи нищо. Това до голяма степен скова работата ми и ме притесни извънредно. Неговите възможности са твърде големи и той действително може да ме вкара в играта. Иначе е много трудно. Специално за Италия хич не е важно какво си написал, а е важно кой си.

писмо до Надя Кожухарова, 13 януари 1970[9]

Провалът на екранизацията се обяснява с „липса на финансиране и криза в европейската филмова индустрия“, което едва ли е валидно, тъй като именно в този период в Европа се създават едни от най-значителните филмови творби на 20 век и филмовата индустрия в Европа е в разцвет. Вероятно причините се крият в малката му популярност в Европа тогава, и в неизвестността му като сценарист. От тази неуспешна „инициатива“ остава и дълготрайна лична неприязън и вражда към Петър Увалиев, която се подсилва и от засилващият се „флирт“ на Увалиев с българските официални власти и в частност с Людмила Живкова, на която Увалиев помага с дисертацията в Оксфордския университет [15] [16]. Нещата около тези взаимоотношения получават необратимост, когато Увалиев посещава „триумфално“ София след почти 25 годишно отсъствие и е обласкан от официалната власт.

През 1972 Марков започва работа като журналист в българската секция на Би Би Си. По-късно започва да сътрудничи и на радиостанциите „Дойче веле“ и „Свободна Европа“. [7]

През 1974 г. на лондонска сцена се играе пиесата му „Да се провреш под дъгата“, а в Единбург пиесата „Архангел Михаил“, написана на английски, печели първа награда. Романът „Достопочтеното шимпанзе“ (на английски: The right honourable chimpanzee), написан в съавторство с Дейвид Филипс, излиза посмъртно.

Според Димитър Бочев, журналист от Свободна Европа, Марков е огорчен, че дори на Запад липсва пълна творческа свобода и трябва да се съобразява с редакционните политики:

„докато за нашите американски, британски и западногермански работодатели ние бяхме прекалено антикомунистически настроени, те бяха за нас недостатъчно последователни в антикомунизма си.“[17]

От 1975 г. до 1978 г. Марков работи над своите „Задочни репортажи“ – очерци и анализи за живота в социалистическа България. Те се излъчват всяка седмица по Радио „Свободна Европа“. Критиките, отправяни към недостатъците на социалистическия строй и лично към Тодор Живков, стават причина Марков да си навлече гнева на българското политическо и държавно ръководство. В България публикуването на Задочни репортажи за България става възможно едва през 1990 г.

„Задочни репортажи за България“[редактиране | редактиране на кода]

Тази книга се ражда от поредица предавания „Контакти“ на Димитър Бочев, излъчвани по радио „Свободна Европа“, Мюнхен, ФРГ, от ноември 1975 до юни 1978 – общо са излъчени около 137 емисии. Георги Марков по това време работи за ББС и има обвързващ договор, но му е предоставена опция да пише текстове и за други радиостанции, стига да не ги чете сам и да не участва лично в тези предавания. Така става възможно Марков да пише за други медии и освен че това му донася допълнително признание и оценка, да подобри материалното си положение.

Оригиналното заглавие на поредицата е „Задочни Репортажи за задочна България“, но редакцията на „Свободна Европа“ счита названието „задочна България“ за вид обида към държавата, и нещата се регулират в полза на „Задочни репортажи за България“, с което и име есетата се излъчват впоследствие.[18]

Първо печатно издание[редактиране | редактиране на кода]

Първото печатно издание на „Задочни репортажи за България“ става възможно само благодарение на настойчивостта и упорития труд на Йосиф Загорски, български емигрант в Цюрих[19], който още в средата на 1978 пише на Марков със запитване дали е издал "...Репортажите", изявява готовност да ги разпространява, и че ако не е, може да му окаже помощ, но Марков не отговаря. След смъртта му Загорски решава сам да се заеме с публикацията. Текстовете са му предоставени от Бочев, а впоследствие радиостанция „Свободна Европа“ се съгласява да предостави разпечатки на "...Репортажите" за публикуване. Не всичко съществува в пълен обем – някои есета например се събират „на ръка“, други се набавят от предавания, записани на касета. Средствата се събират също много трудно – Йосиф Загорски разпраща над 60 писма до български емигранти по цял свят с призив за помощ.[19] Анабел Маркова се отказва от авторски права, материално помагат Симеон Втори от Испания, братът Никола Марков от Италия и двама емигранти от Цюрих, приятели на Загорски – Маргарит Велев и Георги Димитров. Анабел Маркова и Никола Марков се отказват и от всички възможни бъдещи хонорари от продажбите, пренасочвайки средствата към фонд „Георги Марков“. От 1979 Загорски дълго време безуспешно се опитва да публикува книгата в издателството на Ценко Барев. Барев твърди, че набраният първи том е изчезнал, като публикува само някои от есетата в сп. „Бъдеще“, но без разрешението на Анабел Маркова[19].

"...Репортажите" са публикувани на български език от фонд „Георги Марков“ през 1980 – 81 в Цюрих, в два тома, съставител и редактор Йосиф Загорски. Първият том съдържа 69 репортажа в 560 стр. в тираж 2000 и предговор от П. Семерджиев. Вторият том е от 592 стр. в тираж 1500 и съдържа останалите репортажи – от 70 до 137[20]. Целият тираж е на загуба, защото не получава широк отзвук сред българските емигрантски среди, а единичните бройки, достигнали България, или са бързо конфискувани, или поради липса на организиран „самиздат“ вътре в страната, не циркулират широко.

През 1983 г. книгата е издадена в Англия, а година по-късно – и в САЩ[21].

В България книгата е издадена едва след падането на комунистическия режим от „Профиздат“ през юни 1990 г. в тираж от 70 085 екземпляра[2]. Една година по-късно е издадена и втора част „Когато часовниците са спрели. Нови задочни репортажи за България“[4].

Значение[редактиране | редактиране на кода]

Според Цв. Трифонова „Задочни репортажи за България“ е сред съдбовните български книги на България, редом до "История славянобългарская "и „Под игото“, до „Записки по българските въстания“ и „Строителите на съвременна България.“[8]. Според други тя е безспорно най-яркото българско литературно произведение от втората половина на 20 век[22][23][20]. Книгата попада сред най-великите български национални литературни достижения не само със своя език, стил или тематика, но преди всичко с това, че е портрет на едно общество, бавно и трайно загниващо и загиващо под унищожителното влияние и тоталната агресия на политическия режим. Истинската сила на тези репортажи е в директният им език, в безкомпромисната откровеност, съчетани с писателско майсторство, както по отношение на езика, така и по отношение на фабула, стилистика, изложение, стегнатост, и богата образност в силно концентриран по обем текст.

От друга страна, книгата има и скрит подтекст – "Задочните репортажи... " са произведение на писател и личност, дълбоко разочарована и депресирана от видяното – както на родна земя, така и в емиграция. Депресиран вследствие на несбъднатите му очаквания от емиграцията[24], Марков с тъга разбира, че положението в България не е актуална тема за никого „навън“, и че всичко е борба с политически характер, и с политически мотиви, толкова далеч от борбата на един народ срещу една тирания[24].

Според Борислав Гърдев „Задочните репортажи за България“ са, "... панорамна хроника на една отминала мрачна епоха, подложена на безпощадна дисекция и ирония, в която се чувства и горчивата носталгия по безвъзвратно отминалите младежки пориви, и омразата към социалистическата номенклатурна банда, чиято еманация е вечният и незабравим Тодор Живков, и след която остава „чувство за непоносимост“.[5]"

Убийството на Марков[редактиране | редактиране на кода]

На 7 септември 1978 следобед Марков претърпява наглед незначителен сблъсък със „случаен“ минувач на моста Ватерло, за който разказва на колегата си Теодор Лирков[25], а по-късно и на съпругата си Анабел[26]. Писателят заявява, че е бил блъснат от човек, който се навел, взел чадъра си от земята и изчезнал. Последвалите събития показват, че инцидентът съвсем не е бил случаен, а срещу него е извършено покушение с някакво оръжие, може би замаскирано като чадър, с което в крака му е изстреляна миниатюрна сачма с отрова, вероятно рицин. Същата нощ здравословното състояние на Марков се влошава и той не е в състояние да застъпи първа смяна в редакцията рано сутринта на 8 септември. През деня той вдига температура, изпитва пристъпи на гадене и повръщане и вечерта извиканият общопрактикуващ лекар препоръчва хоспитализация. Писателят е приет в болница „Сейнт Джеймс“ със съмнение за отравяне на кръвта. Той е в съзнание и повтаря разказа си за инцидента пред лекарите, но направената рентгенова снимка не дава основание за съмнение за наличие на чуждо тяло в бедрото му. Поради разказа на Марков е уведомена полицията и в болницата е изпратен следовател. На пациента е поставена диагноза грип или вирусна инфекция, но въпреки провежданото лечение Марков развива нестабилност на кръвообръщението, кръвното му налягане пада много ниско, сърдечната дейност става нерегулярна и той е преместен в интензивно отделение. На 9 и 10 септември състоянието му постоянно се влошава, той изпада в безсъзнание и вечерта на 10 септември настъпват проблеми в сърдечната дейност, тотална бъбречна недостатъчност, отоци и картина на неконтролируем шок. На 11 септември сутринта Георги Марков умира.

Разследване[редактиране | редактиране на кода]

Веднага след смъртта на Марков полицията преквалифицира случилото се като „убийство“ и започва официално разследване. Лекуващите лекари са подробно разпитани, документацията подробно прегледана и се оформя като най-вероятна диагнозата септичен шок, за лечението на който наистина, и коректно, са предприети всички адекватни и необходими терапевтични мерки. Според интервюта на Д-р Райли, и имайки пред вид симптомите, и не повлияването им от стандартно лечение, той наистина е допускал отравяне, но според него – от вид змийска отрова.[27]

Извършена е аутопсия, при която на мястото на убождането е намерена сачма с диаметър 1.70 mm, изработена от сплав 90% платина и 10% иридий. В сърцевината на сачмата има кухина с обем 0.2 mg, която комуникира с повърхността посредством два канала с диаметър 0.35 mm, пробити под ъгъл 90 градуса. Първоначално не е установено вещество в кухината. Последващи изследвания на подобна сачма, използвана срещу Владимир Костов в Париж 10 дни преди покушението срещу Марков, установяват следи от рицин, а отворите вероятно са били запушени със субстанция, която се топи при температурата на човешкото тяло. След пълното разтопяване на запечатващото вещество рицинът влиза в кръвта и нищо от двете субстанции не е откриваемо. Ако обаче по някаква причина „запушалката“ е повредена – както е в случая с Костов, която оцелява – прониква само част от отровата и става възможно да се открият следи. В случая на Марков заключението за вида на използваната отрова се базира само на косвени доказателства, тъй като нито по сачмата, нито в тялото му е открит рицин, но той отговаря като количество, способно да причини смърт. Тъй като по онова време не е известен антидот срещу него, дори и докторите да са знаели с какво е отровен Марков, не са можели да го спасят[28]

Официалното заключение на британския съдебно медицински експерт е публикувано през януари 1979, и определя смъртта на Георги Марков като „убийство с използване на отровата рицин[29].

Случаят се запомня като „Убийството с чадъра“ поради разказа на Марков, раздухан от пресата, но в случая с Костов няма чадър, а вероятно е използвано специално изстрелващо оръжие. Преди този последен и успешен опит, е имало подготовка за два други опита за убийство на Марков, за които е предупреден навреме.

Разследване на убийството на Марков в България не е възможно преди падането на комунистическия режим през 1989 г. През януари 1990 г. служители на ДС унищожават досие на писателя в няколко тома под псевдоним „Скитник“, но на последвалия съдебен процес срещу генерал Владимир Тодоров и Стоян Савов това така и не е доказано. През януари 1992 г. Савов се самоубива, а Тодоров е осъден на 14 месеца затвор. Същата година генерал Олег Калугин от КГБ, който бяга от Русия, прави разкрития за помощта, оказана на Държавна сигурност по отношение на специални технически средства за убийство – отровен гел; хранителна отрова; раняване с отровна сачма. Калугин пристига в София през 1992 и свидетелства, назовавайки имена на хора от руска и българска страна, замесени в случая[30]. През 1993 Калугин е разпитан в Лондон за убийството, но не му е повдигнато никакво обвинение.[31]

През есента на 1992 г. българското следствие започва разследване на убийството на Георги Марков, което установява, че Държавна сигурност е извършвала убийства на български емигранти, критици на социалистическото управление, но не постига значим резултат за случая с Марков. Напредък постига обаче журналистът Христо Христов, който през 1999 – 2000 г. проучва архивите на ДС и въз основа на установените факти създава документалния филм „Досиетата „Скитник“ и книгата „Убийте „Скитник“[32].

По-нататъшно разследване на Христов посочва като пряко замесен в събитията Франческо Гулино (агент „Пикадили“)[33]. Още през 1993 г. документи от досието на агент „Пикадили“ (Франческо Гулино) са поискани от Великобритания и Дания, за да бъде арестуван, но България отказва да ги представи.[34] В британския документален филм The Umbrella Assassin („Убиецът с чадъра“), (2006),[35] се разкрива, че Гулино е жив и здрав, и все още пътува свободно из Европа. През 2008 английските разследващи подновяват работата си в стремежа си да повдигнат обвинение, като искат достъп до българските архиви и изявяват желание да разпитат 40 бивши служители на ДС[36], не на последно място и поради извършеното през 2006 г. също в Лондон покушение срещу Александър Литвиненко[37].

През 2013 немският журналист Клаус Дексел създава документален филм за убийството на Георги Марков – „Накаран да замлъкне: Георги Марков и убийството с чадър“, в който намира следите на Гулино и го интервюира. Гулино отрича да има нещо общо.

Въпреки декларираната готовност от различни български правителства за установяване на истината за убийството на Георги Марков, българското следствие не постига резултат и е прекратено през 2013 г. поради изтичане на давност[38] Към 2016 г. не са обвинени нито поръчителят, нито прекият му извършител.

Награди и отличия[редактиране | редактиране на кода]

През 2000 г. Георги Марков посмъртно е удостоен с орден „Стара планина“ първа степен „за яркия му принос към българската литература, драматургия и публицистика и за изключителната му гражданска позиция и противопоставяне на комунистическия режим“.[39]

По повод 85 години от рождението му през 2014 г. в София е открит паметник на Георги Марков, дело на скулптора Данко Данков.[40] Според президента Плевнелиев:

Марков не се поколеба да каже истината за антихуманната политика на комунистическия режим и плати с живота си за това, превръщайки се в светъл пример за гражданска и човешка доблест... В своите „Задочни репортажи“ Марков ни завеща „най-подробната, най-точна и задълбочена панорама на обществено-политическите отношения в страната, в мрачната епоха на комунизма“.

Оценки[редактиране | редактиране на кода]

Писател с литературен и публицистичен талант [41][22][notes 3][notes 4], и харизматична личност с голямо лично обаяние и комуникативност[22][27][17][notes 5], Георги Марков до напускането на България през 1969 е знакова фигура в българския културен живот[10][8]. Независимо от многократните опити на комунистическия режим за дискредитирането му, и забраните за публикация в България, Георги Марков и в емиграция запазва авторитета и мястото си в българското интелектуално пространство.

Автор на литературни произведения и театрална драматургия, Марков е едно от малкото нови имена в културния живот на комунистическа България, което не е продукт на партийност, непотизъм или лакейско поведение, а носител на литературен талант и качества, наистина издържали проверката на времето.

Марков е достоен продължител на великите литературни традиции[20]. Още с първите си произведения, публикувани в края на 1950-те и началото на 1960-те години, Георги Марков си създава име на талантлив и многообещаващ млад писател, театрален драматург и сценарист.[42][43][44][5]. След като през 1969 г. е принуден да напусне България, Марков се утвърждава на Запад като публицист и дисидент. Макар че периодично се изявява и като писател, литературен критик и театрален сценарист, Георги Марков в дисидентските си години е известен най-вече с острата си и непримирима позиция към комунистическия режим в България. Водещ на радиопредавания и информационни емисии на български език в Би Би Си, автор за Свободна Европа и Дойче веле, и активно сътрудничещ с редица емигрантски издания, опозиционни на комунистическия режим в България, в началото и средата на 1970-те Марков се превръща в символ на една нова и свободна България. Превъзходната му дикция, съчетана с безупречен български език, актуален поглед и безпощадна обективност, правят предаванията на Георги Марков изключително популярни и слушани в България, макар че са заглушавани. Те разчупват стереотипите на тези радиостанции и представят националната ни действителност значително по-обективно, с по-малко отблъскваща негативност, политизирана агресивност и емигрантски абстракции. В тези емисии Марковият дълбоко хуманен подход, съчетан с разбиране на всекидневния български бит, преоткриват богата палитра национални ценности и пробуждат спомени и традиции, дълбоко „заспали“ в комунистически „реформираното“ националното съзнание. От тези предавания се раждат и „Задочни репортажи за България“, едно от най-значимите литературни произведения, написани някога на български език.[45][22][23][8] Според Стефан Цанев „никой не е имал по-голямо въздействие върху народа си от Георги Марков“ [42]

Списък на произведенията[редактиране | редактиране на кода]

  • Цезиева нощ – приключенски роман 1957
  • Победителите на Аякс – научнофантастичен роман 1959
  • Анкета – новели 1961
  • Между нощта и деня – разкази 1961
  • Мъже – роман 1962, 1990
  • Последният патент – комедия 1965
  • Портрет на моя двойник – роман 1966, 1996
  • Кафе с претенция – комедия 1966
  • Асансьорът – пиеса 1967
  • Калай – комедия 1967
  • Жените на Варшава – разкази и новели 1968
  • Атентат в затворената улица – пиеса 1968
  • Задочни репортажи за България – публицистика 1980 том 1 и 1981 том 2 (Фонд „Георги Марков“, Цюрих), 1990 (София)
  • Литературни есета – 1982 (Париж), 1990 (София)
  • Архангел Михаил – пиеса 1990, 1997
  • Когато часовниците са спрели. Нови задочни репортажи за България – публицистика 1991
  • Пиесите на Георги Марков – 2001
  • Покривът – роман 2007
  • Достопочтеното шимпанзе (в съавторство с Дейвид Филипс) – 05.10.2009
  • До моя съвременник – есета 2015
    • Ненаписаната българска харта – том 2 на „До моя съвременник“ 2016
    • Ходенето на българина по мъките– том 3 на „До моя съвременник“ 2016
Издадени на френски език
  • L'odyssée d'un passeport et autres nouvelles, 1983, Editions Acratie

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. След емигрирането му от България, името на Марков е изтрито от титрите с имената на авторите на сценария. Името му липсва и в Указа за удостояване на авторския колектив на сериала с Димитровска награда, както и в титрите със сценаристите на филма „Мъже“
  2. желание още от 1967, когато за пръв път се запознава с текста; потвърдено при лична среща с Марков в Рим (вероятно 67 – 68) и подновено с писмо от началото на 1969
  3. Питър Удел, бивш заместник шеф в Източния отдел на ББС, в интервю за "Накаран да замлъкне: Георги Марков и убийството с чадър“ на Клаус Дексел, 2013, направо споменава, че по думите на негов колега, още с идването на Марков в ББС, станало ясно, че се касае за професионалист от „изключително висока класа“. И добавя "...колегите му признаваха, че това е човек с изключителни способности!".
  4. Дейвид Филипс, в интервю за Диляна Грозданова, БНТ, 1992, направо и без уговорки нарича Марков – „гений“.
  5. Питър Франкъл, бивш шеф на Източният отдел в ББС в интервю за филма на Клаус Дексел „Накаран да замлъкне: Георги Марков и убийството с чадър“, 2013.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в Пенчо Ковачев. Братовчедът на Георги Марков – Любен: Ако разследват като досега, и 100 г. няма да им стигнат. // 24chasa.bg, 11 октомври 2007. Посетен на 2015-10-18.
  2. а б в г д е ж з и к Марков 1990.
  3. а б в г Цонков, Атанас. Защо убиха писателя Георги Марков? Част първа (интервю с Любен Марков). // в. „Лечител“, 4 септември 2014. Посетен на 28 септември 2016.
  4. а б в г Марков 1991.
  5. а б в г д е ж Гърдев 2008.
  6. Музите, които вдъхновяваха Рангел Вълчанов. //
  7. а б в г Ковачев, Пенчо. BG смърти и тайни. Фабер, 2010. ISBN 9789544003142.
  8. а б в г д Трифонова 2006.
  9. а б в Осъждат Георги Марков през 1972 г. на 6,5 г. затвор.https://www.24chasa.bg/Article/4749036
  10. а б Филип Трифонов в интервю за филма „Ваш Даскал Апостол“, цитирайки думи на учителя си по актьорско майсторство във ВИТИЗ Апостол Карамитев.
  11. Методиев, Момчил. Машина за легитимност. Ролята на Държавна сигурност в комунистическата държава. София, Институт за изучаване на близкото минало; Институт Отворено общество, 2008. ISBN 978-954-28-0237-2. с. 179.
  12. Кенаров, Димитър. Освободеният разум. // Либерален преглед, 22 април 2014. Посетен на 27 септември 2016.
  13. а б в г д Цонков, Атанас. Защо убиха писателя Георги Марков? Част втора (интервю с Никола Марков). // в. „Лечител“, 11 юни 2015. Посетен на 28 септември 2016.
  14. Георги Марков пращал сценарий за „На всеки километър“ от Болоня. https://www.24chasa.bg/Article/4743495
  15. Проф.Ал.Янков – Петър Увалиев бе искрено влюбен в България – интервю. http://www.urban-mag.com/bg/Проф.+Александър+Янков%3A+Петър+Увалиев+бе+искрено+влюбен+в+България/109
  16. Л.Живкова, част.1, Издигането във властта. http://desebg.com/-a-/931--1-
  17. а б И Би Би Си, и „Свободна Европа“, и Космосът бяха тесни за Георги Марков – интервю с Димитър Бочев, в. „Сега“ от 17.08.2013. // Посетен на 19 август 2013.
  18. Йожи – българският Дон Кихот http://bolgari.net/sadiozhi_–_bylgarskiiat_don_kixot-el-2101.html
  19. а б в Николов 2001.
  20. а б в Трифонова 2008.
  21. Марков 1990, с. VIII, предговор на Георги Борисов.
  22. а б в г "Накаран да замлъкне: Георги Марков и убийството с чадър“. Документален филм на Клаус Дексел, 2013
  23. а б ... Книгата на Г. Марков е един исторически документ, който не подлежи на забрава и е паметник на демократичната мисъл у нас. Писмо на Стефан Богданов до Анабел Маркова. Берн, 10 юли 1984 г. Машинопис.
  24. а б Георги Марков, писмо до Димитър Бочев, 18 – 22 февруари 1977, Лондон, Великобритания.
  25. Атаката срещу Георги Марков. Част 1: Ударът на „Ватерло бридж“, разследване. Хр.Христов, 07/09/2011.http://desebg.com/2011-01-06-11-55-07/384--1-
  26. „Атаката срещу Георги Марков. Част 5: Мистериозната смърт на критика на Тодор Живков.“ http://desebg.com/2011-01-06-11-51-03/397--5-
  27. а б „Secrets of the Dead – „Umbrella Assassin“ , Documentary, 2006. Този документален филм е версия на оригиналния английски документален филм " The Umbrella Assassin", 2006, адаптирана за американския канал PBS
  28. Rincon, Paul (11 November 2009), „Ricin 'antidote' to be produced“, BBC News, http://news.bbc.co.uk/1/hi/sci/tech/8351666.stm, посетен 20 November 2009 
  29. „Cold War Radio: The Dangerous History of American Broadcasting in Europe, 1950 – 1989“, Richard H. Cummings, McFarland, 17 March 2009.
  30. Spymaster: My Thirty-two Years in Intelligence and Espionage Against the West.“ Oleg Kalugin, Basic Books; Revised edition (March 3, 2009).
  31. Ex-KGB agent Kalugin: Putin was 'only a major'. // RFE/RL, 31 March 2015. Посетен на 9 April 2015.
  32. Христов, Христов. Филм: Досиетата „Скитник“. // desebg.com, 1 март 2011. Посетен на 7 септември 2016.
  33. Times Online(UK) article revealing Giullino as the umbrella killer by Jack Hamilton and Tom Walker. 5 June 2005
  34. Защо точно агент Пикадили?, профил на агент „Пикадили“ във вестник „Дневник“
  35. Revealed: The Umbrella Assassin, IMDb page
  36. Скотланд ярд разследва отново убийството на Марков. // 21 септември 2008. Посетен на 21 септември 2016.
  37. Скотланд ярд поднови разследването за убийството на Георги Марков. // Дневник, 18 юни 2008. Посетен на 21 септември 2016.
  38. Георгиева, Мая. Любо Марков: Трябва да си идиот или участник в убийството на Георги, за да отричаш ролята на ДС. // faktor.bg, 7 септември 2016.
  39. Указ 441 от 11 декември 2000 г.
  40. Двуметров паметник на Георги Марков на пл. „Журналист“. // Vesti.bg, 11 ноември 2014. Посетен на 11.04.2016.
  41. Христов, Христо. Незаглъхващият Георги Марков: Непреходното слово на един велик българин. // desebg.com, 3 март 2016. Посетен на 2 ноември 2016..
  42. а б Христов, Христо. Стефан Цанев: Никой не е имал по-голямо въздействие върху народа от Георги Марков. // desebg.com, 01 март 2014. Посетен на 5 октомври 2016..
  43. Характеристика, написана от Слав Караславов, главен секретар на СБП, приложена към дело 72/72 от 1972 срещу Георги Марков.
  44. Стефан Продев, в."Дума", 16/04/1991.
  45. За Георги Марков, „Задочните репортажи“ и изродения (анти)комунизъм. http://podmosta.bg/za-georgi-markov-zadochnite-reportazhi-i-izrodenia-antikomunizam/

Литература[редактиране | редактиране на кода]

Допълнителна литература[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за