Георги Марков (писател)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Георги Марков.

Георги Марков
Псевдоним "Джери"
Роден 1 март 1929 г.
Починал 11 септември 1978 г. (49 г.)
Професия Инженер, писател, драматург, публицист, дисидент
Националност Флаг на България България
Жанр разказ, есе, роман, театрален драматург, филмов сценарист
Дебютни работи "Цезиева нощ", приключенски роман, 1957, София, България.
Известни творби „Мъже“ (1962)
„Жените на Варшава“ (1968)
„Задочни репортажи за България“ (1984)
Съпруга Здравка Лекова[1]
Деспина Панайотова[2]
Анабел Дилк (1975-до смъртта му)[3]
Деца Александра – Райна Маркова
Уебсайт Страница в IMDb
Георги Марков в Общомедия

Георги Иванов Марков (роден на 1 март 1929, София, убит на 11 септември 1978, Лондон, Великобритания, е български писател, театрален и филмов сценарист, а впоследствие – публицист и дисидент от времето на комунистическото управление на Народна Република България (1944 – 1989).

Резултат от дисидентската дейност на писателя бе и повишеното „внимание“ на българските комунистически репресивни органи, които от средата на 70-те години се решават на редица системно планирани, и драстични по характер, мерки за физическото му отстраняване. На 7 септември 1978 г., на моста Ватерло, Лондон, Великобритания, неизвестен, чрез употреба на иновационно и малко познато дотогава оръжие инсценира невинен уличен инцидент, прострелвайки Георги Марков в задната област на бедрото. След няколко дни на безуспешни опити за лечение, Георги Марков почива в Университетската Клиника „Сейнт Джеймс“, Лондон, Великобритания, на 11 септември 1978. Убийството на писателя предизвиква изключително широк обществен резонанс, и на практика от тогава не престава да се коментира и разследва – криминално, журналистически, а и в чисто морално-етичен аспект.

Съдържание

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Роден на 1 март 1929 г. в Княжево (София). Баща му Иван Марков (1908–17/06/1978, Княжево) е фелдфебел в армията на Княжество България. Ранно инвалидизиран поради тежка форма на туберкулоза, Иван Марков работи в будка за вестници около спирката в Княжево. Майка му Райка Маркова (с.Мещица, Пернишко 1907 - 1985 ) е домакиня. В семейство Маркови се раждат три деца – Георги (1929 - 1978), Никола (1931, Драгоман) и Васил ( ? - 1950 ). Васил почива като дете.

През 1946 г. Георги Марков завършва Втора мъжка гимназия (1929 – 1945 носи името „Втора софийска мъжка гимназия Борис III“ ) в София, след което започва да следва химия в Русе, но след (една година[4] според Любен Марков) три години[5], и поради закриването на факултета в Русе, Георги Марков се премества в Държавна политехника, София, където се дипломира през 1953 като инженер–химик[4]. Работи като инженер-технолог във ДИП „Победа“, ДИП „Стинд“, а в впоследствие – от 1952 до 1958 преподава в Техникума по керамика и стъкло[6]. Пенсионира се по болест през 1959[6].

На 19 годишна възраст Марков заболява от тежка форма на белодробна туберкулоза, което налага продължителното му лечение, макар и с прекъсвания. В продължение на над десетилетие, и в зависимост от стадия на обостряне, Марков влиза и излиза от болнични заведения и санаториума на Д-р Хаджииванов „Владая“ край София. В санаториума Марков прави и първите си литературни опити. Пребиваването в тези лечебни заведения, и особено в санаториума във Владая, са първите контакти на Марков, както и сам той признава, с реалното полу-изградено вече комунистическо „общество“, с неговите контрастни „ценности“ и псевдоморал.[7] Именно личният сблъсък с неумолимата, жестока и безпощадна реалност, е главната причина за формиране на толкова познатите в по-късния период, и типични за Георги Марков черти на характера – вкус към живота, лекота на общуване и харизматичност, с известни нотки на епикурейство, и ненаситен стремеж да се живее интензивно, и в настоящия миг, като „за последно“.

Първи произведения. Български период в творчеството[редактиране | редактиране на кода]

Марков дебютира в печата с разказа си „Рекордьорът на уиски“, 1951[8] (по [6]). На 10 юни 1953, на 24 годишна възраст, Георги Марков встъпва в първия си брак с 19 годишната Деспина Панайотова, съседка от Княжево. Младоженците живеят в квартира на ул. „Екзарх Йосиф“, София – там Марков написва „Цезиева нощ“ (сборник разкази) и „Победителите на Аякс“ (юношески научно-фантастичен роман), издадени съответно през 1957 и 1959. "Цезиева нощ" е томче, състоящо се от две новели - „Цезиева нощ” и „Зелената писалка”. Първата новела, „Цезиева нощ” е криминално четиво, в стила на класическия жанр и рамка - актуалните за онова време идеологически "противопоставяния". Изданието е първото, в което Марков е самостоятелен автор, и е преведено на руски в рамките на серията "Военни приключения". Книгата има голям читателски успех, но е жестоко критикувана в България с квалификации като "булевардно четиво", "пълна с наивни фактически грешки", "идеологически некоректна" и т.н. .

„Победителите на Аякс“, 1959, е научно-фантастичен роман, съзвучен с идеалите на времето си, в който български лекар (Михаил Лазаров) и съветска лекарка (Лиза Орлова) са ключов фактор в борбата на човечеството срещу феномена на съзвездието „Аякс“.

Романът „Покривът“ (1959) е спрян от печат, тъй като описваният в него епизод около срутването на покрива на индустриалната сграда в строеж, и опитите за възстановяването му, се подлагат на критика като неприемливи „алегории“ със скрит „антиобществен“ подтекст. „Покривът“ е ключова творба за Марков от българския му период – образите на репресираният строителен инженер Мартин Димшин, неговия мъчител-надзорник Иван Донков (в новото си амплоа на ръководител на обекта), както и ръководителя на отдел „Личен състав“ – Патраков, са ярки и запомнящи се[6]. Сгромолясването на покрива, ярко и майсторски описано, отразява цялостната алюзорно – алегорична същност на романа. „Покривът“ е преработван чак до 1978, когато Георги Марков чете окончателната му редакция по радио „Свободна Европа“, два месеца преди смъртта си. Благодарение на усилията на Г-жа Цвета Трифонова, тази редакция намери читателите си в България през 2007 ( издателство „Сиела“).

Следва разказът „Единственият ден“, публикуван в сб. Анкета, 1960[6] и сборник разкази „Между нощта и деня“ (1961)[6], в който особено си заслужава да се отбележат „Розата“, „Майки и синове“,„Смърт и живот“, „Момчето“, „Завръщането на Стоян“. Публикувана в сб. Анкета, новелата „Последния патент“ е една от редките чисто поръчково – конюнктурни работи на Марков от този период, която съществува и във вариант на пиеса (1969).


По време на едно от поредните си лечения в санаториума във Владая, някъде в периода 1960 – 61, Георги Марков се запознава със Здравка Лекова, която по това време работи като помощник – режисьор. Скоро Марков встъпва с нея във втори брак, и двамата заживяват щастливо в таванско помещение около зала „Универсиада“, София. Там Георги Марков завършва романа си „Мъже“. „Мъже“ е конюнктурна творба, но въпреки това, образът на Младен се запомня.

Издаден през 1962 г., „Мъже“ донася слава и признание за Георги Марков. С него той спечелва годишната награда на СБП, и е приет направо за редовен член на съюза, с което си осигурява привилегирована позиция в обществото и материална стабилност, поради достъп и възможност широко да се печата в националния печат. Скоро след това Марков става редактор на научнопопулярни разкази в издателство „Народна младеж“[9] (1962 – 1969[6]), като по такъв начин става един от малкото за времето си чисто професионални писатели. В средата на 1960-те години, Георги Марков и Здравка Лекова се преселват във вила в Драгалевци, национализирана бивша собственост на състоятелно лице.[7][10] Там писателят създава повечето от най-известните си творби от българския си период – новелата „Асансьорът“ (1965), сборника разкази „Портретът на моя двойник“ (1966), „Жените на Варшава“ (1968), пиесите – „Кафе с претенции“, „Асансьорът“ (1967) (камерна драма, описваща преживяванията на затворени в асансьор архитект Лозан и преподавателката по акордеон – Стефка, по едноименната новела от 1965), „Да се провреш под дъгата“ (1967), „Атентат в затворената улица“, „Аз бях той“, „Комунисти“ (1969) (последните четири свалени по цензурни съображения).

Пиесите на Марков от този период са не само свежи, популярни и желани. Те са в стил и изразни средства абсолютно новаторски за българската театрална действителност – всъщност, като театрален драматург, успехите на Марков са идентични с тези на литературните му произведения. За огромната му популярност на драматург може да се съди и по това, че сценични откъси от Маркови пиеси влизат като мизансцен и декор в такива култови български филми като „Рицар без броня“ (1966) режисьор Борислав Шаралиев, сценарий Валери Петров. За качествата на Георги Марков като драматург споменава също и Филип Трифонов в интервю за филма „Ваш Даскал Апостол“, цитирайки думи на учителя си по актьорско майсторство във ВИТИЗ Апостол Карамитев[11].

През този период, в резултат от продължителната работа в архивите (в рамките на подготовката за създаване на пиесата „Комунисти“, посветена на 25 годишнината от 9 септември 1944), и събрания от това в излишък материал, Георги Марков замисля и написва сценария на първите серии на сериала „На всеки километър“. В тях, за първи път Марков извежда на екран образа на умния, образован и рафиниран в обноските полицай, с име – „Богдан Велински“ (вероятен първообраз – Никола Гешев – началник на отделение „А“, Обществена безопасност, Дирекция на Полицията, Царство България), нещо невиждано в литературните традиции дотогава. След емигрирането му от България, името на Марков е изтрито от титрите с имената на авторите на сценария. Името му също не фигурира и в Указа за удостояване на авторския колектив на сериала с Димитровска награда. Името му също е премахнато и от титрите със сценаристите на филма „Мъже“.


1960-те са не само напрегнато писателско време за Георги Марков, но и време на безумни страсти около партии покер (Христо Друмев, „този отдясно“, „Хиената“ и подобни приключения, описани в „Портретът на моя двойник“, 1966), и време на трайни и дълбоки приятелства с такива фигури като Цветан Стоянов, Владо Мустаков (преводач от немски език), Любомир Левчев, Любомир Кабакчиев, Стефан Цанев, Никола Попов (актьор), Апостол Карамитев, Радой Ралин. Време на нови увлечения (Яна Пипкова), които правят и втория му брак нестабилен и уязвим.


Материално независим, физически привлекателен и чаровен, с възможности безпрепятствено да пътува в България и на Запад, Георги Марков става популярна и притегателна фигура и сред управляващата комунистическа върхушка. Това му дава възможност да изгради широк кръг от контакти и неформални познанства – както с хора от самия партиен връх, така и с членове на Политбюро, партийни функционери и бюрократи. В неформална и формална обстановка, се затвърждават едни и преобръщат други представи, градят се авторитети и срутват такива. Опознава отблизо интимния „климат“ на партиен живот по най-висшите етажи на властта, лавира сред вражески лагери и временни приятелства, породени както от исторически вражди, резултат на неизживени конфликти от миналото, така и от обстоятелства и интереси. В този климат, Марков за пръв път успява вътрешно да се ориентира и прокара собствени паралели между идейността на убедените и алчността на „присламчилите се“.[7] Опознава честните докрай и ги разграничава от нагаждачите, конформистите и лакеите.[7][5] И всичко това става с лекота и без особена трудност – Марков не е „идеен“ в класическия смисъл. Той не е и дисидент. Той просто наблюдава и „правилно“ критикува в позволените рамки, без да оставя и най-малкото впечатление на „чужд“. Той дава „отдушник“ на комунистическите функционери от всякакъв ранг да се „изприкажат“, в неформална обстановка, и без риск от „изтичане на информация“. В този смисъл, Георги Марков предоставя на тези лица един по-широк обществен контакт, какъвто те нямат поради теснота на духовни интереси, липса на формално образование и идейна и личностна ограниченост. Георги Марков не е толкова меркантилен колкото редица други негови колеги по перо. Въпреки че няма чак толкова много в материален аспект, Марков не търгува таланта и популярността си в степен и мащаби, толкова характерни за други масови автори или публични фигури от комунистическата епоха в България. Това му помага да запази авторитет и критично мнение от позицията на „имащият моралното право“ – това го прави и близък „по натура“, и в известен смисъл – „сродява“, с известни идейни комунисти и дълбоко морални обществени фигури като Иван Башев, Христо Ганев, Бинка Желязкова, Радой Ралин.

Конфликт с властта[редактиране | редактиране на кода]

Колкото и парадоксално да изглежда, в основата на конфликта на Георги Марков с властта към средата и края на 60-те години стоят популярността и успехът на писателя. До известна степен, негативно влияние оказва и променения климат след Пражката пролет, но това в случая е второстепенно – комунистическият режим в периода 1944 – 1956 бе много по-агресивен. Срещу щикове никой не се бори с идеи. В този смисъл, идейната трансформация на българското общество в десетилетието 1944 – 1955 бе резултат на брутални репресии[12][13][14][15], пълно беззаконие и абсолютна липса на правова държава[16][5][17][18][19][20][21]. В този аспект, обвинението на редица интелектуалци от края на 80-те, че народът сам „доброволно и идейно сам прегърнал комунизма“, са безпочвени – страхът и терорът накара нацията да замлъкне[19]. Това десетилетие, без съмнение, бе най-кървавото в българската история от Освобождението от турско робство – както по мащаби, така и по продължителност на репресиите[18][19][15]. И това без и следа от реална гражданска война! Други интелектуални тенденции, обясняващи липсата на съпротивление с опасността от „загуба на обществен и материален престиж“ [22] пак са несъстоятелна – губи този, който има. А в комунистическа България, реално „имащите“ бяха наистина малцинство, поради факта, че режимът за цялото си съществуване, така и не успя да предложи стандарт на живот, сравним поне малко с този в останалите държави отвъд „Желязната завеса“. И това малцинство бе съзнателно предварителноконформистки синхронно“ като предпоставка за да придобие стандарта си. Следователно, то няма страх да загуби нещо, придобито не от страх, а в резултат от предварителна и безусловнасинхронизация с линията[7][5].

До успеха на „Мъже“ през 1962, Марков е един жаден за признание начинаещ талант. След „Мъже“, Марков става утвърден, печатан, ценен, не само като писател, но и като драматург[11]. С този успех, и с материалното му измерение, у Марков постепенно се изгражда илюзията, че в резултат на известност, влияние, публичност, той като личност може чрез перо да влияе на определени обществени процеси, да оформя преобладаващо мнение, или да коригира направления в обществения (или поне – интелектуалния) живот. Тази илюзия се подкрепя и от разширените му социални контакти по етажите на властта, когато достъп до Тодор Живков му дава повод да мисли, че има протекция по отношение правото на критика, или поне – притежава право на „ненаказано“ инакомислие", без да го считат за „чужд“.

От друга страна, от края на 50-те, и почти до края на 60-те, тече официален процес на умишлено насърчаване от комунистическата власт, както на правото на глас, така и на правото на критичност на индивида към течащи обществени процеси или публични фигури, което обаче (реално) завлича интелигенцията в капан – това са изпитани комунистически подходи, чрез които всъщност се търси „цвета на лакмусовата хартийка“ на всеки индивид по отношение на властта, и няма нищо общо с демократичен диалог. Разбира се за никакви реални промени и реч не можеше да става. Част от интелигенцията (особено по-възрастните) Димитър Димов, Емилиян Станев, Димитър Талев, навреме усетиха това почти рефлекторно[7]. Но не и Георги Марков. С всяко следващо произведение или пиеса, Марков засилваше критичните нотки, а формата на тази критика ставаше не само по-открита, но и опасно се разширяваше извън темата на индивидуалното недоволство. Нещата отиваха към кардинални въпроси на политическото устройство и същността на държавния строй. Така реално, и без самия той да усети, Марков прекрачи прага на позволеното от режима, и на тези негови изяви се гледаше вече не като на изяви на „свой“, а като изяви на „чужд“.

Независимо че писателската вътрешна трансформация бе плавен процес, ключов момент безспорно е спирането на пиесите му „Да се провреш под дъгата“ (свалена по цензурни съображения от сцената на „Театър на Народната Армия“ през 1967 на 13-тото представление) и „Комунисти“ (1969) (свалена по цензурни съображения)[7][10][23]. И въпросът изобщо не е до „творческа независимост“ [22], тъй като такава изобщо при комунизма няма, и никога не е имало. Въпросът е до „границата на позволеното“, което при комунизма винаги е било понятие с индивидуално значение и приложение. И до вътрешното осъзнаване, че когато за един писател, тази граница е вече достигната, по-нататък следва само безвремие и безсмислие. Или жесток конформизъм и безтегловност, па макар и с материално благополучие.

И докато "... Дъгата" е началото, то „Комунисти“ завърши онзи дълъг (и вътрешен) път, който доведе Георги Марков до границата в Драгоман през 1969. „Комунисти“ е документална пиеса – тя е поръчана за отбелязване 25 годишнината на комунистическия преврат от 1944. С цел „достоверност“, на Марков е разрешен достъп до съдебните дела на редица ключови комунистически фигури като Адалберт Антонов-Малчика, Леон Таджер, Никола Вапцаров, Лиляна Димитрова, Боян Чонос. Четейки с месеци, Георги Марков открива в тези страници един нов свят – света на наивните комунисти[5][7], и света на самотните комунисти[5][7]. Това го шокира, защото показва мотиви далеч от идеи, и личности далеч от щампи. Освен че разкрива драмата на личности, изправени пред неминуема смърт. В добавка – разкрива комунистическа организация, в която „висшите“ не жалят „низшите“, и в която тези „висши“ служат само на имагинерни " идеали" без връзка с реалност. Идеали, за които никой чужд живот не е достатъчен, стига да не е техният. Тази историческа „ретроспекция“ убеждава писателя, че нищо не е повече възможно, достижимо или реално, що се отнася до способността на комунистическата власт в България да осъзнае собствената си същност. И пътят към границата става само въпрос на време и повод.

Принудителна емиграция – писател, дисидент и публицист[редактиране | редактиране на кода]

На 15 юни 1969 г., се играе вътрешната премиера на пиесата на Марков – „Аз бях той“, ( режисьор Методи Андонов), Сатиричен театър, София. В резултат на редица цензурни претенции и забележки, пиесата е спряна от премиера, и категорично отхвърлена с намеци за „антипартийност“ ("Ти каква чешка пиеса си написал?? „ – фраза подхвърлена от негов високопоставен познат, присъствал на предпремиерата – вероятно се касае за К. Кюлюмов) . По-късно същият ден, и по съвет на познат[7], Георги Марков ползвайки валиден личен задграничен паспорт, с неизтекла виза за Югославия, напуска България през Драгоман[23] в посока Белград, Република Югославия. Там за кратко пребивава в хотел „Екселсиор“, но след известено време решава да замине за Италия при брат си Никола Марков, който живее там от февруари 1963[4], и се препитава с филателия. [24] Никола Марков живее в Болоня по това време, и притежава вила в околностите.[23] След първоначално кратко пътуване до Виена[23] с неизвестна цел, Георги Марков се настанява във вилата на брат си, където остава до около май – юни 1970 според Никола Марков[23] (началото на 1970 според Любен Марков[4]), тоест, до окончателното си заминаване за Лондон, Великобритания.

Досега не са публикувани данни, или спомени, или свидетелски показания, Георги Марков да е бил задържан и проверяван в център за бежанци, каквато е била рутинната практика тогава. Обяснение на това вероятно се крие във факта, че Марков притежава валиден задграничен паспорт и валидна виза – тоест, пътуването му е законно. Не е обаче ясно, след като официално не му е продължен паспорта, дали е последвало, и ако – не, защо не е последвало, задържане в т.нар. „филтрационни лагери за бежанци“.

Пребиваването на Марков в Италия е самотно, ограничено откъм контакти с външния свят, и в надежди за успех като сценарист в бъдещ европейски филмов проект. Успява да се срещне с Федерико Фелини, има известни контакти и с местната интелигенция и редактори на издателства, но нищо повече не е възможно на този етап и вероятно поради това, че не владее италиански език. Първоначалното му намерение е да изчака преминаването на скандала около пиесата и подновява веднъж паспорта си в Рим с обяснението че иска творческа отпуска. По същия повод, задграничния му паспорт е подновяван още няколко пъти, включително и с личната намеса на министъра на външните работи по това време Иван Башев. По признание на самият Георги Марков, той е бил готов да се върне в България през септември 1969, но забраната на пиесата му „Комунисти“ (предназначена за театър „Сълза и Смях“ [25]) го отказва от идеята.[9] Въз основа на досега известния материал и спомени, вероятно именно тогава Марков е осъзнал сложността на ситуацията и безизходността на решението си – по отношение на „Комунисти“, към Марков е било проявено особено внимание, и му е бил предоставен достъп до архиви, затворени и досега[26]. По тази причина, излъганото доверие в такова отговорно начинание, ясно маркира личността на Марков като „чужд“ без всякакво съмнение за управляващите. Тук Трифонова[26] допуска грешка – Марков заминава около 3 месеца преди предпремиерата на „Комунисти“ в „Сълза и смях“, и по повод отхвърлянето на „Аз бях той“.

В началото на 1970 според Любен Марков[4] ( май-юни 1970 според Никола Марков[23] ), по покана на Петър Увалиев (писателски псевдоним „Pierre Rouve“ – „Пиер Рув“), Георги Марков заминава за Лондон и живее известно време с Теодор Лирков в Клапъм, Лондон. Този период от живота на писателя е съпроводен с редица трудности – както от материален характер, така и свързани с адаптацията му към ново и непознато социално обкръжение, затруднено и от незнанието на английски език. Увалиев му възлага драматизация на руска класика[4][23], намеквайки също и за възможност за екранизация на „Жените на Варшава“ (желание още от 1967, когато за пръв път се запознава с текста; потвърдено при лична среща с Марков в Рим вероятно 67 – 68; и подновено с писмо от началото на 1969), но от тези начинания нищо конкретно не се реализира.

„Аз още очаквам да започна някаква работа с Увалиев. Той беше изразил най-добри намерения, но досега не можа да направи нищо. Това до голяма степен скова работата ми и ме притесни извънредно. Неговите възможности са твърде големи и той действително може да ме вкара в играта. Иначе е много трудно. Специално за Италия хич не е важно какво си написал, а е важно кой си.“

Георги Марков до Надя Кожухарова в Мюнхен, 13 януари 1970 [9]

Провалът на екранизацията се обяснява с „липса на финансиране и криза в европейската филмова индустрия“, което едва ли е валидно, тъй като именно в този период в Европа се създават едни от най-значителните филмови творби на 20 век (Лукино Висконти, Федерико Фелини, Фасбиндер, Дейвид Лийн, Франсоа Трюфо) и общо взето – филмовата индустрия в Европа е в разцвет. Вероятно причините за „неуспеха“ на Марков в това направление се крият в малката му популярност в Европа тогава, и в неизвестността му като сценарист. От тази неуспешна „инициатива“ остава и дълготрайна лична неприязън и вражда към Петър Увалиев, в която, по принцип, има много елементи на справедливост, и липсват предвзетост или каприз от страна на Марков. Тази неприязън се подсилва и от засилващият се „флирт“ на Увалиев с българските официални власти и Людмила Живкова в частност, на която Увалиев е научен ръководител на дисертацията в Оксфордския Университет. Нещата около тези взаимоотношения получават необратимост, когато Увалиев, след почти 25 годишно отсъствие, посещава „триумфално“ София, обласкан от официалната власт.


Започва работа като журналист в българската секция на Би Би Си (1972). По-късно започва да сътрудничи и на радиостанциите „Дойче веле“ и „Свободна Европа“. [24]


През 1972 г. Марков е изключен от СБП. На 27 декември 1972 г. е осъден от българския съд задочно на 6 години и 6 месеца затвор като невъзвращенец. Произведенията му са иззети от библиотеките и името му не се споменава в официалната българска преса и медии до 1989 г. [24] Държавна сигурност започва разработката му под кодовото име „Скитник“.

През 1974 г. на лондонска сцена се играе пиесата му „Да се провреш под дъгата“, а в Единбург пиесата „Архангел Михаил“, написана на английски, печели първа награда. Романът „Достопочтеното шимпанзе“ (на английски: The right honourable chimpanzee), написан в съавторство с Дейвид Филипс, излиза посмъртно.

На 5 юли 1975 г. сключва брак с Анабел Дилк. Една година по-късно се ражда дъщеря му Александра-Райна. [24]


Според Димитър Бочев, журналист от Свободна Европа, Марков е огорчен, че дори на Запад липсва пълна творческа свобода и трябва да се съобразява с редакционните политики:

„докато за нашите американски, британски и западногермански работодатели, ние бяхме прекалено антикомунистически настроени, те бяха за нас недостатъчно последователни в антикомунизма си.“[27]

Всъщност, истинското разочарование за Георги Марков произлиза от факта, че в действителност, и въпреки очакванията му, западната реалност не се отличава съществено от комунистическата, ако се изключи наличието на правова държава, демокрацията, и възможността за свободен граждански избор.

В писмо до приятеля и колегата си Димитър Бочев, Георги Марков споделя:

Второ, струва ми се, че между мене и всички тия радиоорганизации съществува точно същия вид разминаване, което съществуваше между мене и българските партийни организации. От много отдавна вече не вярвам в „свобода на словото“, която на практика се свежда и в двата свята до свободата да крещиш на глас у дома си или пред неколцина приятели това, което те вълнува. Но я се опитай да изкажеш мнение в „независимия“ вестник ТАЙМС, или в независимото Би Би Си? Имаш много здраве от пробитата шапка на демокрацията. Там, но както и в „Работническо дело“, трябва да се съобразиш с линията на вестника или радиото. Принципите са абсолютно същите.

и продължава:

"... Когато пристигнах тук, на Запад, бях много изненадан да открия, че почти всички хора, които срещнах, и тукашни, и емигранти всъщност се бореха и мечтаеха да получат в живота нещо, което аз бях захвърлил в България – пари, гарантирано положение, слава. Почти всички и англичани, и германци смятаха, че аз съм бил луд и че е абсолютно морално да лежиш на гърба на цял народ и да си живееш като привилегирована гадина. Този морал така ме порази, че тогава разбрах, че обществената съвест на Запад е или мръсна политическа игра на деня, или куп ла..а, че тя не е искрен отклик на нищо, защото малцината честни и искрени донкихотовци, които милеят за човешкото достойнство, нямат достъп нито до радио, нито до телевизия, нито до вестници. Ако търговските интереси на Запад повеляват, те са в състояние да започнат да свирят съветския химн редом със собствените си национални диарии.За мой и твой ужас, това е действителността. Това е все същият конфликт между партията и отделните творци. Ако комунизмът някога дойде на Запад, уверявам те, че техните диктатури ще бъдат далеч по-отвратителни от нашите – източните. Но ако не дойде, причината за това ще бъде, че техните обществени форми са по-съвършено неморални и по-солидни укрепления за посредствеността и бездарието, основите на несправедливостта са много по-дълбоки и парфюмът на демагогията (за да прикрие миризмата на л..ата) – много по-силен".
Така че всяко решение, което те взимат, всяко мнение, което те изразяват, няма нищо общо с истината, правдата, борбата за доброто и съвършенството на човека, любовта, красотата. Не! Никаква друга кауза, освен своята проста и ясна кауза – да си циментираш положението и да не си създаваш неприятности. Все повече ме смайва впечатлението, че истинската болест на нашето време не е нито комунизмът, нито капитализмът, нито тероризмът, нито каквито и да са революционни и контрареволюционни евангелия, а главно (може би дори единствено) това мръсничко, подличко, егоистично добре маскирано, добре гарнирано чувство да си осигуриш твоето живуркане, като се присламчиш към някой октопод, който има нужда от тебе да му чистиш пипалата.
Пиши, ако чувстваш, че можеш да пишеш, рисувай, ако мислиш, че можеш да рисуваш, кови, ори, пей, прави нещо, което усещаш, че можеш да правиш, и не се извинявай, че някой не ти е дал микрофона си, че не искат да те печатат. Когато творбите ти станат безспорни, конформистката същност на ония, другите, ще заработи в твоя полза, те ще те приемат като СВОЙ, ще те пуснат по радиото, по телевизията, навсякъде, паметник ще ти издигнат, за да докажат, че онова, което ти си направил, е ТЯХНО. Те винаги са си присвоявали всичко голямо от историята, всичко, което лудите са създали. И затова можеш да си обясниш такива странни картинки, че музикално глухи охкат и ахкат по Бетовен, литературно слепи хора хвалят до небесата Достоевски и цели шайки от нищожества честват коленопреклонно Ботев (и дори наум не им минава да се опитат поне мъничко да бъдат като него). Ето това е конфликтът! Най-големият, най-дълбокият, единствен сериозен конфликт. И в този конфликт такива като мене нямат микрофоните, нямат вестниците, издателствата, киното. Всички те са от другата страна, където комунистически, капиталистически, националистически и господ знае какви още микрофони стоят редом и се борят, за да наложат под един или друг цвят властта на нищото.
    Трагично, ние не можем без един компромис – този, който ти дава залъка. Но само при условие, че този компромис ще ти помогне да продължаваш да бъдеш това, което си.
    Драги Митко,
    Ето ти горе-долу картинката на нещата, така както аз я виждам. Тя не е безнадеждна. Тя е реална, което значи, че вътре, дълбоко в себе си съдържа надежда.

Георги Марков, писмо до Димитър Бочев, 18 – 22 февруари 1977, Лондон, Великобритания.

Марков скоро осъзнава че, западното общество се движи от същите изконни човешки слабости и пороци, толкова присъщи за всяко човешко общество, комунистическото включая. В този аспект, Марков е крайно критичен:

"... От представителите на тукашните млечни интелектуалци ми се повръща. Иска ми се да напиша книга под заглавие ДВЕ ЕДНАКВИ Л...А ОТ ДВЕТЕ СТРАНИ НА ЛАМАРИНЕНАТА ЗАВЕСА. Но няма да я напиша, за да не изглеждам на изпълнено със самосъжаление българско влечуго."

(книгата „Достопочтеното шимпанзе“ (1978)) "...Няма нищо общо с България, може би с онова изключение, че тукашните маймуни и българските маймуни са расли в една и съща гора."

Георги Марков, писмо до Атанас Славов, 1/03/1978, Лондон.

По този начин се размива идеализираната представата на Георги Марков за обстановката извън България, което безспорно е удар за ценностна му система. От друга страна, като безспорно интелигентна личност, Марков разбира че неговото перо и възможности са използвани в тесен политически смисъл и за тесногръди изгоди, толкова далечни от идеализираната му представа за благородна борба срещу едно репресивно, тоталитарно и безчовечно общество и режим. Марков бързо осъзнава че, за широката западна общественост, комунистическите реалии, мизерия, нищета, са по-скоро обект на любопитно съчувствие, отколкото мотив за реална и действена помощ:

Но я се опитай да изкажеш мнение в „независимия“ вестник ТАЙМС, или в независимото Би Би Си? Имаш много здраве от пробитата шапка на демокрацията. Там, но както и в „Работническо дело“, трябва да се съобразиш с линията на вестника или радиото. Принципите са абсолютно същите. Разликата е само във формите – едните са по-груби и недодялани, а другите по-гладки. Всичко това, което ти говоря, ти вече си го познал. И всичко това аз имам твърдото намерение да напиша в един или няколко романа. Защото нито хората от Радио София, нито хората, които стоят зад тукашните радиостанции, ги е грижа за България и българите. Просто хората си изкарват хляба, както биха могли да го изкарат с отглеждането на таралежи, например. Единственото, което вълнува и едните, и другите, е сигурността, която работната площадка им дава, т. е. повишенията, пенсиите, разните други удобства, плюс суетата да се наричаш радиожурналист, което при всички случаи звучи по-добре отколкото „таралежовъд“.

Георги Марков, писмо до Димитър Бочев, 18 – 22 февруари 1977, Лондон, Великобритания.

В този смисъл, подкрепата, която Марков мисли че съществува в Западното общество за каузата на антикомунизма, всъщност е сведена до пасивно любопитно съзерцание с нотки на патриархално съжаление към „по-низко“ стоящия.

Въпреки тази отчайваща действителност, и благодарение на таланта и упоритостта си, съчетани с възможностите, които безспорно западното свободно общество предлага, Георги Марков бързо постига утвърждение, признание и заслужена популярност – и като писател, и като публицист и дисидент. Което се съчетава и с материална стабилност и увереност в утрешния ден.

От 1975 г. до 1978 г. Марков работи над своите „Задочни репортажи“ – очерци и анализи за живота в социалистическа България. Те се излъчват всяка седмица по Радио „Свободна Европа“. Критиките, отправяни към недостатъците на социалистическия строй и лично към Тодор Живков, стават причина Марков да си навлече гнева на българското политическо и държавно ръководство. В България публикуването на Задочни репортажи за България става възможно едва през 1990 г.


"Задочни репортажи за България"[редактиране | редактиране на кода]

Тази книга се ражда от поредица предавания „Контакти“ на Димитър Бочев, излъчвани по радио „Свободна Европа“, Мюнхен, ФРГ, от ноември 1975 до юни 1978 – общо са излъчени около 137 емисии. Георги Марков по това време работи за ББС и има обвързващ договор, но като вид „признание“ и оценка на таланта, му е предоставена опция да пише текстове и за други радиостанции, стига сам да не ги чете, или участва в тези предавания лично. Така става възможно Марков да пише за колеги от други медии, и материално да е в по-сигурно положение, освен че му донася допълнително литературното и публицистично признание и оценка.

Оригиналното заглавие на това, което Марков написва и предлага на „Свободна Европа“ за ефир е „Задочни Репортажи за задочна България“ с намерение тези есета да се излъчват в програмата „Контакти“. За съжаление, редакцията на „Свободна Европа“ счита названието „задочна България“ за вид обида към държавата, и нещата се регулират в полза на Задочни репортажи за България, с което и име есетата се излъчват впоследствие.[28]

„Задочни репортажи за България“ – история на първото издание на книгата на български език[редактиране | редактиране на кода]

Първото печатно издание на „Задочни Репортажи за България“ става възможно само благодарение на настойчивостта и упорития труд на българския емигрант в Цюрих, Швейцария – Г-н Йосиф Загорски. Г-н Йосиф Загорски е бивш царски офицер от авиацията, който през 1970,на възраст 53 години, през Холандия и Италия емигрира в Швейцария, където работи като електротехник. Загорски редовно слуша предаванията „Контакти“ по „Свободна Европа“, и лично записва редица от тях на касети. По признание на Йосиф Загорски[29], още в средата на 1978 той лично пише на Марков в ББС със запитване, дали е издал "...Репортажите", има ли намерение, и има ли нужда от материална помощ в това начинание. За съжаление, Марков не отговаря на писмото, като не става ясно, дали го е получил изобщо. Темата получава продължение на 9/09/1978 ( два дни след покушението над Георги Марков в Лондон) когато по повод годишнина от смъртта на бившия Цар на България Фердинанд и панахидата по този повод в Кобург, Германия, Загорски се среща и обсъжда въпроса с Христо Огнянов[29] – последният изказва опасения по повод на разходите, а след смъртта на Марков, настоява и за „редакция“ на готовия текст. Загорски не се съгласява и решава сам да се заеме еднолично с въпроса. Първият непосредствен контакт на Йосиф Загорски с печатния текст на някои от "...Репортажите... " е в новогодишната вечер срещу 1979, когато Васил Кожухаров неочаквано довежда Йосиф Загорски в Мюнхен да празнуват заедно със семейството на Димитър Бочев новогодишния празник.[29][28] Познанството и приятелството между Загорски и Кожухаров е с давност, и датира от времето когато и двамата са били царски офицери в българската армия на Княжество България. Всъщност, Загорски прекарва цялата вечер в четене на "...Репортажите", вместо да празнува с останалите. Йосиф Загорски прави известен брой фотокопия, но позицията на Бочаров е деликатна – текстът принадлежи на „Свободна Европа“, за него са изплатени авторски хонорари, и без формално разрешение, не е възможно нищо повече. Димитър Бочев успява да свърже Г-н Йосиф Загорски с Г-н Методи Захариев, по това време директор на Българската секция. Постепенно се постига и приемлива рамка на споразумение с цел радиостанция „Свободна Европа“ да предостави печатния текст на "...Репортажите" на Г-н Загорски, с оглед публикация в книга на всичко излъчено – разбира се, не всичко съществува в пълен обем – някои есета например се събират „на ръка“, други се набавят от разпечатки на записани на касета предавания. Средствата се събират също много трудно – Йосиф Загорски разпраща над 60 писма по целия свят, където живеят български емигранти, с призив за помощ.[29] Анабел Маркова се отказва от авторски права, материално помагат Н.Ц.В. Симеон Втори от Испания, братът на Георги Марков – Никола Марков от Италия, и двама приятели емигранти на Загорски от Цюрих – Маргарит Велев и Георги Димитров. В допълнение, Анабел Маркова и Никола Марков се отказват и от всички възможни бъдещи хонорари от продажбите, пренасочвайки средствата към фонд „Георги Марков“. В този фонд Г-н Загорски смята също да пренасочи и средствата от една бъдеща публикация на около три тома от предаванията на Георги Марков по „Дойче Веле“, но това не се реализира поради особените трудности около издаването на „Задочни Репортажи за България“ и свързания с това финансов неуспех на изданието. До около 1984 Загорски се опитва да публикува „Задочни Репортажи за България“ чрез издателството на Ценко Барев, който междувпрочем публикува някои от есетата от „Задочни Репортажи за България“ в собственото си сп. „Бъдеще“, в нарушение на авторските права на Анабел Маркова [29].

Книгата излиза в средата на 1984 в Цюрих, в два тома, в перфектно полиграфическо оформление и печат. За съжаление, българската емиграция не откликва, и целият тираж е на загуба. Някои емигрантски издателства – „Свободно земеделско знаме“ под редакцията на проф. Спас Райкин, например, си позволяват даже 12 странична унищожителна критика, с което надминават българските официози и комунистическа пропаганда.[29] Други издателства и емигрантски групи просто игнорират изданието. Редица емигранти поръчват, получават, но не заплащат поръчката. Други пък вземат книгата на ръка от Димитър Бочев, а после я изхвърлят на югославска територия, метри преди да стигнат граничен пункт Калотина.[28] Реално и обективно – книгата не получава широк отзвук сред емигрантската среда. Единичните копия, които достигат България, или са бързо конфискувани, или поради липса на организиран „самиздат“ вътре в страната, не циркулират широко.

„Задочни репортажи за България“ – пътуване в страната на „реалната утопия“[редактиране | редактиране на кода]

„Задочни репортажи за България“ е безспорно най-яркото българско литературно произведение от втората половина на 20 век[30][31][32][33][26][6]. Шедьовър с непреходна стойност, тази книга има заслужено място в пантеона на най-великите български национални литературни достижения. Не само езика, стила или тематиката прави тази книга национална гордост и определя нейната ценност. Това е портрет на една нация в динамика – портрет на едно общество, бавно и трайно загниващо и загиващо под унищожителното влияние и тоталната животинска агресия на един от най-безчовечните и жестоки политически режими и идеология. Истинската сила на тези репортажи е в прекият им език, в безкомпромисната откровеност, съчетани с абсолютно и несравнимо писателско майсторство, както по отношение на езика, така и по отношение на фабула, стилистика, изложение, стегнатост, и богата образност в силно концентриран по обем текст.

От друга страна, тази книга има и скрит подтекст – "Задочните Репортажи... " са произведение на писател и личност, дълбоко разочарована и депресирана от видяното – както на родна земя, така и в емиграция. Депресиран вследствие на несбъднатите му очаквания от емиграцията[34], Георги Марков с тъга разбира, че за никого „навън“ положението в България не е актуална тема, и че всичко е борба с политически характер, и с политически мотиви, толкова далеч от борбата на един народ срещу една тирания[34]. Към това се прибавя и осъзнаването, какво точно Марков е преживял в България – и като личност, и като обществена фигура. От което депресията му се удвоява. В този смисъл, "Задочните Репортажи... " не са вид „носталгичен материал“. Те са продукт на „двойна депресия“ – на човек виждащ истините на запад, и още по-тъжните истини, стоящи назад в миналото. От което и толкова подчертаваното в тази книга „чувство за безизходност“ е постоянно присъстващ мотив. Тази безизходност е в действителност осъзнатата истинска природа на човека, която само получава цветова окраска в зависимост от политическото статукво, но не променя същността на нещата[34]. И може би, и до известна степен, и крушение на ценностната система.

По същност и структура, „Задочни репортажи за България“ е серия от „калейдоскопични“ по форма есета, в хронологичен аспект.

Според други, Г-н Борислав Гърдев, „Задочните Репортажи за България“ са, цитат – "... панорамна хроника на една отминала мрачна епоха, подложена на безпощадна дисекция и ирония, в която се чувства и горчивата носталгия по безвъзвратно отминалите младежки пориви, и омразата към социалистическата номенклатурна банда, чиято еманация е вечният и незабравим Тодор Живков, и след която остава „чувство за непоносимост“.[6]"

Някои от тях отразяват авторски преживявания от личен характер. Друга част са есета по широк кръг теми от обществения, културен и битов живот в комунистическа България, с елементи на етнографски анализ. Обединяващо звено е обективността, критичния подход и умелата социална „анатомия“, съчетано с превъзходно писателско майсторство на формата, безупречна стилистика и богат, жив български език, с почти гениално умение що се отнася до богатата образност в ограничено по обем изложение (какво струва само описанието на възрастната жена, носеща на гръб сноп съчки, в дъждовен ден в Русе, край Дунава, когато и тя самата не знае „нито коя съм, нито къде отивам“). И всичко това се постига без абстракции, неразбираеми алегории, отец Ередия, или „говорещи фикуси“. Особена и неповторима черта на " ...Репортажите" е липсата на политическа канава като основа на художественото изложение – в смисъл че, политическият коментар, или рамка, винаги са следствие от анализа на реални събития, личности, факти, обществени отношения. В този смисъл, литературното изложение не е отблъскващо, и не се налага на читателя като вид безапелационен постулат – кредо за задължителна асимилация. Заключението след прочитането на реалните факти води до изводи – и те са оставени свободно персонални. Марков не налага – той оставя читателя сам да оформи своето мнения въз основа на изложеното. В това отношение "...Репортажите" се отличават драстично от всичко публикувано дотогава в дисидентската преса, и от традициите и в частност, където се бе утвърдил „навик“, авторът да насажда, контролира, настоява и да упражнява насилие над читателя под една или друга форма.

Дълбокото познаване на българската реалност, отдалечава Марков в " Задочните репортажи..." от абстрактността, сухостта и агресивната наивност на известни писатели-емигранти, поставили перото си в услуга на политическия интерес на момента, и тотално непознаващи елементарни съставки на национални бит при комунизма[27]. В този аспект, критическият подход на Марков към обществения строй и порядки в България, се базират на човешката му критичност към несправедливостта и неприемането на стерилния обществен живот „под похлупака“[7], а не са следствие от предъвкване и скандиране на политически лозунги, наивни по съдържание, и анекдотични като възприятие. Критичността на битовите аспекти от живота на обикновения гражданин се поднася къде иронично, къде с нотки на тъга – но винаги в аспект, и никога поучително или назидателно, от позицията на „богатия роднина“ към „бедния племенник“. Политическият анализ, където присъства, винаги е следствие на изложението, а не „декларация на политически убеждения“, предшестващи „напасвани“ и нагласени към нея факти. Този анализ Марков базира на анализа на човешки съдби, постъпки, характери и взаимоотношения, в рамките на едно дълбоко дехуманизирано управление, дехуманизиращо постепенно, но трайно и унищожително, и самия индивид[7][5]. Марков разглежда всичките си „герои“, и себе си включително, несъмнено като жертви, а постъпките, мотивите и всекидневния живот, като следствие от невъзможността за избор да се живее различно. В това отношение, подходът на Георги Марков драстично се отличава от подхода на почти всички съвременници нему емигранти писатели и публицисти, които се упражняват в поучаване, назидание и нравоучение на една нация от разстоянието на личната си безопасност, вместо да преживяват, съчувстват и съпреживяват в чисто човешки аспект.

„Задочните Репортажи...“ не е типична дисидентска книга – в нея няма безкраен негативизъм, бездънен песимизъм, чувство за отмъщение, или крайно отчаяние. Нито религиозен фанатизъм. В нея просто се рисуват човешки съдби, обществени нрави и абсолютно неадекватно обществено – политическо управление от некадърни, бездарни и примитивни индивиди – несведущи, които възпроизвеждат като клонове себеподобни, както на личностно, така и на обществено ниво, гарантирайки трайността и необратимостта на пораженията в обществения и икономически живот на своите нации. Силата на изображението на характери, събития, обществени развития тук, е в тяхната ненарочна обикновеност, в тяхната вътрешна „логика“ на постъпки, мотиви, действие и начин на живот – в този аспект, комунистът действа според вътрешната си псевдо – „идеологическа“ логика ( „бай Киро“ ), милиционерът съсед, с гузната съвест и нощни кошмари – според примитивните разбирания на властта за „дълг“ и „служба“, а Владо Мустаков – според традицията на почтеност и честност, заложени в генетичния код на неговото семейство. Образите на националните традиции и обичаи ( „Българският Великден“) са в хармонично съзвучие с носителите им, и се поднасят не само като изолиран спомен от миналото, но и като напомняне, къде са нашите корени, къде е нашия морал, кои сме ние, откъде идваме, и накъде не трябва да отиваме. Така хармонично се противопоставя народ на властта, и това противопоставяне излага изродения характер на същата тази власт в сравнение с националните традиции, морал, чест, запазени и носени през столетията, и вградени в националния характер като вид „генетичен код“. И така, според Марков, неадекватността на комунизма към националния ни характер, като подход и практики, е въпрос на конфликт с националните ни черти, а не въпрос на идеология. От което следва, че единственият шанс на комунизма да победи в България е като унищожи генетичната памет на поколенията и техния морален компас, унищожавайки религия, семейство, семейни традиции, обществен живот, икономически взаимоотношения и структурата на държавното управление. Според „Задочните Репортажи...“, към края на 60-те, това унищожение е почти пълно и завършено – и по форма, и по обем. Което се потвърди и в годините след падането на комунизма в България, когато на нищо не можеше да се стъпи, в опит за изграждане на нормално общество. В това отношение (а и в ред други) книгата се оказа пророческа.

Убийството – реконструкция на събитията от 7 до 11 септември 1978[редактиране | редактиране на кода]

Мостът "Ватерло". Южната стълба излиза на моста. Ясно се вижда отношението и с автобусната спирка.

Точната реконструкция на събитията за дните от 7/09/1978 до 11/09/1978, и съгласно всички досега известни данни и свидетелски показания е следната:

Мостът „Ватерло“ е с две платна и двупосочно движение. Всяко от платната има и съответното пешеходно. В двата края на моста има стълбища, чрез които пешеходците се изкачат на моста от северната или южна му страна, и могат да се предвижват по него в желаната от тях посока и пешком. Слизайки по стълбището от южната страна на моста, пешеходецът се оказва точно на еднопосочно платно за движение, което геометрично погледнато е перпендикулярно на главната ос на моста. Що се касае до 1978, от моста таксиметрови шофьори не вземат пътници, и практически, такси на моста не може да бъде спряно, или да чака когото и да е било[32][35]. Към 1978 е било забранено изобщо на МПС да спират на моста, освен че съществува и до днес забрана за изпреварване по него (непрекъсната бяла линия). Според друга версия, от разпитите (един по един) на десетките хиляди таксиметрови шофьори, от Скотланд Ярд, и в рамките на разследването, не е установено някой от тях да е качвал пътник в този ден от моста "Ватерло"[36] (но относно пътник, взет под моста, там където южното стълбище излиза на еднопосочно платно, няма данни да е разследвано).

Версия на събитието от 07/09/1978 преобладаващото мнозинство свидетелски показания[редактиране | редактиране на кода]

На 7 септември 1978, четвъртък:

* Според Ричард Къмингс ( Richard H. Cummings – бивш шеф на сигурността на радио „Свободна Европа“ и консултант на филма на Дексел) ( [37] – глава "Атаката на моста „Ватерло“") Георги Марков е сутрешна смяна, и се връща с колата си („зелен Ситроен“ според Къмингс) за обяд и кратка почивка у дома. Къмингс предварително уточнява, че Марков има навика да пътува с автобус от моста „Ватерло“ до централата „Bush House“ на Би Би Си (без да уточнява за кога това се отнася – само за сутринта при идване на работа, или изобщо и винаги). Това „уточнение“ на Къмингс е в противоречие с филма на Дексел, на който Къмингс е консултант, и в който тезата за „навика за пътуване с автобус на работа“ се оспорва от Анабел Маркова доста категорично, и въобще не се поддържа от филма ! Според Къмингс, след почивката, и към около 14 часа, Марков потегля обратно, и паркира на място под южната част на моста Ватерло" (не се уточнява дали е платен паркинг, или не). Според Къмингс, Марков изкачва южните стълби, стига на моста, и приближава хората чакащи на автобусната спирка. От предисловието на Къмингс би трябвало да се подразбира, че Марков там ще се нарежда да чака автобус, но що се касае конкретно за часа 14, Къмингс това не твърди – той просто пише, че Марков приближил чакащите на спирката хора (оригинал, цитат – "... as he neared the que of people waiting for the bus..."), но с каква цел – да продължи пеш, или да чака автобус, НЕ става ясно от изложението! Друга противоречива фраза тук е фразата на Къмингс – цитат – "...той изкачи стълбите към автобусната спирка..." (оригинал, цитат – "... he climbed the stairs to the bus stop..."). От снимките на моста, и отношението му към южната стълба, ясно се вижда че стълбата води само до нивото на моста, а не излиза директно на спирката – тоест, изкачвайки се на моста по тази стълба, е нужно да се завие наляво, и след около няколко метра се стига до въпросната спирка! Описанието на инцидента е същият както и във филма на Дексел[32] с разликите:

  • Къмингс не уточнява, на коя точно страна се обръща Марков след като усеща острата болка – по всички достоверни досега данни – надясно[32][38];
  • Къмингс твърди, че човекът, когото Марков вижда (обръщайки се надясно), реално се отдалечава от него – тоест, в момента на възможен контакт (острата болка) излиза че двамата се равняват по дясното си рамо, но вървят (и гледат) в противоположни посоки – Марков към спирката, неизвестният се отдалечава от нея. Тъй като Марков е на метри от изхода на южното стълбище, бързо отдалечаващият се мъж ще подмине този изход (стълбището) и така до края на моста, няма друг изход къде да се скрие, и реално влиза в капан, защото краят на моста лесно се блокира, а през перилата е само Темза.
  • Къмингс твърди, че в момента, в който Марков се обръща, мъжът прави опит да си вдигне чадъра (това забелязва Марков). Къмингс не посочва, с коя ръка неизвестното лице прави този опит – ако двамата мъже са равнени по дясното си рамо, неизвестният може да нанесе удар по дясното бедро на Марков само с дясната си ръка, която е точно на нивото на бедрото му отзад (двамата се движат в противоположни посоки, и неизвестният в един момент се намира откъм гърба на Марков). Следователно, неизвестният не може нито да нанася удар с дясната си ръка, и в същата тази да държи чадър, който инсценирано изпуска от нея, нито може да нанася удар с далечната си лява ръка по задната част на дясно бедро, правейки пируети, с единствената цел обезателно с дясната си ръка да държи чадъра си. Единствената реална възможност тук е мъжът да държи въпросният чадър в лявата си ръка. Ако обаче го държи с нея, не е ясно как ще нанася удар по дясно бедро с оръжието – чадър в лявата, без театрално (и подозрително) да се завърта!
  • Къмингс твърди, че отминавайки Марков, мъжът се качва на такси, паркирано наблизо (оригинал-цитат-"...parked nearby..."[37]). От редица източници[32][35] днес става ясно, че таксита на моста „Ватерло“ през 1978 не само не могат да спират – не могат да чакат. Освен че чакащо такси в близост би било крайно подозрително и лесно за запомняне на номер, особено от Марков, обърнал се, и следящ непознатият какво прави.

*Според филма на Клаус Дексел[32], Марков е следобедна смяна в Би Би Си[32] (за сутрешна, с обедна почивка, тук не става и въпрос). Около 14 часа той напуска дома си в предградие на южен Лондон, и след около половин час с кола, около 14.30, пристига под южната част на моста „Ватерло“, Лондон, където има обичай да паркира колата си на платен паркинг.[32] След като паркира, Марков се изкачва по Южните стълби на моста, с намерение както всеки работен ден по пешеходното платно да продължи до „Bush House“, където се намира сградата на ББС. За отбелязване също е че, на няколко метра в ляво от мястото, където южното стълбище завършва на нивото на моста, през 1978 се намира автобусна спирка. Изкачил се на моста за да продължи пешком както обикновено (и неясно, какво разстояние точно е извървял след изхода от стълбището, и на моста вече), Марков усеща силна прободна болка в задната част на дясното си бедро[32][38] (следователно, причината за реакция е болката, а не звука от падащ предмет – в случая – чадър). Обръщайки се (поради болката) инстинктивно надясно, Марков вижда зад себе си мъж в приклекнало положение, опитващ се да вдигне падналият си чадър от земята. Мъжът вдига чадъра от земята, изправя се, кратко и неразбрано (с не особено ясна дикция[32][38], с чужд акцент според Къмингс[37]) измърморва „Извинявайте...“, след което бързо се спуска по същите стълби, по които Марков току що се е изкачил.[32] Марков приближава перилата на моста, от където има пряк обзор и към изхода на южното стълбище (което току що е изкачил), и под моста, където има едно платно и еднопосочно движение. Марков наблюдава въпросният мъж, вече слязъл, да спира минаващо в същата посока такси, да разговаря кратко с някого вътре, след което се качва в таксито и заминава в неизвестна посока.[32] Никой и досега не е в състояние да идентифицира това лице. Нито (официално известни) съществуват описания от свидетели на въпросното лице.

Допълнителен аргумент в полза на това че, акцията не е извършена по дължината на моста, а вероятно около мястото, където южното стълбище излиза на нивото на моста, са следните факти:

  • Вероятна акция на моста, ще принуди извършителите дълго да вървят по него в избраната посока (такси от там не може да се вземе[32][35]), а от двете страни на „Ватерло“ е Темза, и освен скок в реката, друг начин за напускане на мястото няма;
  • По дължината на моста всяко лице, или лица, са лесно забележими, и без възможност да се укрият от възможно преследване – двата края на моста лесно може да се блокират при нужда[39].
  • Преимуществата при акция, проведена около мястото, където южното стълбище излиза на нивото на моста – лицето се спуска веднага по стълбището; намалява се възможността за запомняне на лицето или характерните му черти, защото се намалява времето му на експозиция – стълбището е витиевато, с цилиндрично високи странични стени, сравнително тясно за двупосочно движение на хора, и поради всичко това – визуално изолирано;
  • С излизането на долното платно, след слизането по южното стълбище, лицето става веднага видимо за превозното средство, чакащо или приближаващо се от разстояние, което улеснява неимоверно инсценировката на използването на такси (най-естественият избор на ПС, с оглед обстоятелствата и черният цвят на такситата в Лондон) и напускането на мястото, без да е нужно превозното средство да стои подозрително дълго паркирано или спряло; номерата на превозното средство е много по-лесно да се забележат от долното ниво под моста, отколкото от моста.

Въпросът със смените в Би Би Си е особено важен – ако се вземат пред вид събитията от 08/09/1978, когато Марков трябва да стане много рано за да успее за сутрешна си смяна, най-вероятното е наистина смените да почват рано сутрин с обедна почивка (Къмингс[37], глава "Атаката на моста „Ватерло“"). Според Лирков, дежурствата започвали "...рано следобед... ."[40] без да е ясно, кое е редовна смяна, и кое – дежурство. Този въпрос е отворен за дебат.

Тук са нужни и следните уточнения – Анабел Маркова в интервюто си за филма на Клаус ДекселНакаран да замлъкне: Георги Марков и убийството с чадър“, 2013, потвърждава, че съпругът и е имал навик да се движи пешком до сградата на ББС „Bush House“, не е ползвал автобус, и затова не е възможно да е чакал на автобусната спирка на моста „Ватерло“[32]. От всичко известно досега, няма също данни, или свидетелски показания, вероятният извършител да е „преминавал на противоположното на инцидента платно на моста“, нито да е имало на тази противоположна страна „чакащо такси“, нито в същата посока да е „чакало“ такси, което сигурно Марков би забелязал, изкачвайки стълбите, и стигайки на нивото на моста – поради интензивното двупосочно движение по моста, и забраната за изпреварване, всяко спряло ПС би било много лесно отличаващ се маркер. В добавка, през 1978, по никое от платната на моста „Ватерло“ не е било възможно да „чака“ такси, защото просто е било забранено да се спира на моста, което обаче е възможно, що се касае до пространството под южният края на моста, където стълбището завършва пряко на еднопосочно платно за движение, откъдето е възможно да се спре такси и няма забрана за спиране на такова.[32]

Версия на събитието от 07/09/1978 според Теодор Лирков [40][редактиране | редактиране на кода]

Според спомените на Теодор Лирков, към 18.20 Георги Марков е напуснал за кратко работното си място за да премести (препаркира) колата си от южната страна на моста „Ватерло“ в близост със зданието на ББС „Bush House“ – отсъствие от около 18.20 до около 18.45. В този час обикновено, мнозинството от редовните служители на ББС приключват работния си ден и затова се освобождават места за паркиране в близост със сградата. Според Теодор Лирков:

Веднага след като се връща в редакцията след около четвърт час, Марков ми разказа как на път за колата някакъв случаен минувач се сблъскал с него, при което е изпуснал по невнимание чадъра си.

По молба на Георги Марков, Лирков оглежда въпросното място и установява „малка раничка от убождане, обагрена с прясна кръв точица“ в областта на задната част на дясното бедро[40], но и двамата игнорират находката.

Гореописаните спомени на Лирков обаче не идентифицират точно времето на инцидента – не е ясно по причина на какво след завръщането си Марков е споделил станалото – с оглед на засилваща се болка е разказал станалото в друг час, или разказаното касае събитие, станало точно по времето на този четвърт час. Освен това, в това интервю[40], Лирков споменава за това, как непознатият "...спрял едно от минаващите таксита и отпътувал с него." Въпросът тук е че – на мостът „Ватерло“, и през 1978, не спират таксита[32][35] за да вземат пътници, и второ, за да хване такси, непознатия би трябвало да пресече платното в противоположната посока, което също е и забранено, и ширината за пресичане е голяма (две платна плюс половин пешеходно). Освен това, периодично се появят други твърдения, според които, Марков е отишъл не да препаркира колата си, а да поднови платения паркинг под Южния край на моста „Ватерло“, времето за което или е изтичало, или е вече било изтекло, но преобладаващото мнение потвърждава версията с преместване на колата.

Друг аргумент в полза на факта че Лирков вероятно е сбъркал времето е в това, че началото на локалните симптоми от рициновото имплантиране са до около 4 часа, а системните започват да се проявяват до около 6 часа от инцидента[32][41][42]. Следователно, ако инцидентът наистина е станал приблизително в 14.30 – 14.45, симптомите (локални и общи) ще са налице, и засилващи се, до и около 18.30 – 19. Което е и станало повод Марков да се оплаче след завръщането си в 18.45, и да се започне разговор по темата. Друг аргумент с тежест, който е против времето на Лирков е фактът че, отлъчването на Марков с цел грижи около колата не е рутинно поведение – тоест, никой не е знаел предварително дали той наистина ще напусне за кратко работата си в този час. Докато идването на работа в 14.30 е рутинна процедура, повтаряща се всеки ден, и по един и същи начин. Следователно, да чака някой, или екип, за да извърши нещо, по време, когато никой не е сигурен дали, и кога, или изобщо Марков ще се появи, не е професионален подход. Вместо да предпочете време, което от предварителното наблюдение има рутинен и повтарящ се характер. Освен това, в по-късните часове, и с оглед край на работния ден, е ясно че ще има повече хора и свидетели в сравнение с часа 14.30, когато освен смени, никой рутинно не започва работния ден.

Следователно, най-логичната версия е че, с оглед засилване на болката, и след завръщането си (отсъствие, траещо четвърт час) Марков да се е оплакал на Лирков, вероятно около 18.45 -19 часа (съвпадащо и с думите на Лирков за времето на разговора), и в отговор на въпроса "... какво се случи?", да му е описал инцидент, но станал при първото паркиране на колата около 14.30, а не в 18.20 – 18.45 ! като Лирков вероятно погрешно е запомнил, или възпроизвежда, времето на инцидента.

Анализирайки текста[40] също не става ясно, как смяната на Марков ще свършва между 21 – 22 часа, а следващата ще започва в 02 на другият ден, 08/09/1978, тоест, след 4 часа !

За изясняване на тези противоречия, тук е от особено значение анализа на един от първите доклади на Скотланд Ярд по случая[43] .

Доклад на Скотланд Ярд[43] – коментар в контекста на спомените на Теодор Лирков[редактиране | редактиране на кода]

Докладът на Скотланд Ярд е особено важен и поради това че внася ясност в редица детайли относно показанията на Анабел Маркова и Теодор Лирков, и поради факта, че хронологично е най-близо до събитията, и поради това – възможно най-обективен.

Според доклада:

"Колега съобщава, че няколко минути след 18.30 ч. на 7. ІХ. 1978 г. Марков напуснал Буш Хаус, за да отиде до „Ватерло“, за да прибере колата си, и да я паркира отново в близост до Буш Хаус, тъй като ограниченията за паркиране в тази зона били вече отменени."

от което става ясно, че се касае за ограничение за паркиране в близост със сградата, а не за "... тъй като през деня е почти невъзможно да се намери място за паркиране около сградата на Би Би Си „Буш хаус... .“ [40] Това е важно, тъй като ако става въпрос за ограничения, които рутинно се свалят всеки ден, и в определен час, може да се очаква и рутинно поведение от Марков, що се отнася преместването в близост на колата му. Което от своя страна прави възможен инцидент точно по това време с оглед рутинността на поведението на жертвата.

"... Марков се завърнал в 19 ч. следобед. По-късно към 20.15 ч. разказал на колегата си за инцидент, при който един мъж го убол с чадър в дясното бедро отзад."

От това става ясно че, разказът на Марков не е „веднага щом се завърна в редакцията“ (около 19.45, и по думите на Лирков[40]), а значително по-късно. От посоченият цитат от доклада на Скотланд Ярд, НЕ се потвърждава твърдението на Лирков, че се каса за инцидент, станал по време на това кратко отсъствие – „разказал за инцидент...“ но кога станал? не става ясно дори и от доклада на Скотланд Ярд ! във всички случаи, докладът НЕ твърди че според тяхната оценка, инцидентът е станал по време на тази кратка отлъчка.

"...Г-жа Анабел Маркова заявява, че след завръщане на съпруга ѝ у дома около 22.30 ч. същата вечер те вечеряли заедно, но той не споменал да е бил наранен, нито че се чувства неразположен."

Това се покрива напълно с твърденията от филма на Дексел[32], че с пристигането си у дома, Марков нищо не е споделил със съпругата си. Ако обаче усилващата се болка и общи симптоми са били повод да се оплаче на Лирков, защо не се оплаква и на по – близко нему лице? при положение че оплакванията се влошават? Освен това, според спомените на Лирков, Марков отказва прием на храна заедно с него поради „неразположение“, докато у дома вечеря заедно със съпругата си. Това намира обяснение единствено ако симптомите на Марков на този момент, са били не постоянни а преходни.

Тъй като той трябвало да стане в 03.30 ч. сутринта за утринното радиопредаване на Буш Хаус, легнал да спи в отделна стая, за да не я събужда будилникът. Около 02 ч. през нощта тя доловила, че съпругът ѝ се разхожда из къщата и отишла в стаята, където го намерила болен и с температура 104 градуса (по Фаренхайт).

Внася се пълна яснота – става ясно че Марков е сутрешна смяна (не в 02 часа), и поради това става в 3.30. Това добавя поредно съмнение в точността на паметта на Лирков.

Уреждайки друг колега да поема ранното радиопредаване Анабел Маркова телефонирала на спешна помощ, но лекарят дал напътствия и отказал да направи посещение по това време. Следвайки неговия съвет, Маркова останала със съпруга си и тогава той ѝ разказал за инцидента с чадъра. Доколкото си спомняла тя, съпругът ѝ чакал автобус за „Ватерло бридж“ въпросния следобед, почувствал остра болка в крака си, огледал се и видял мъж, който се извивал, като че ли е изпуснал чадър, след това той казал, че мъжът извикал такси, но имал затруднения, изяснявайки се с шофьора, защото бил чужденец. След като чула за тези събития, Маркова сама огледала мястото на нараняването и обяснява, че видяла кръв върху вътрешната част на джинсите на съпруга си и рана във вид на дупчица с размер на връх на химикалка, черна на пръв поглед и разположена отзад на дясното бедро на съпруга ѝ.

От това става ясно, че интервюто на Анабел Маркова за BBC News от 13/09/1978, в което тя описва разговор със съпруга си, в който той и споделя, че е бил убоден от „връх на чадър“, след което Марков показва убоденото си място, което според думите на Анабел Маркова изглеждало като убождане от инжекция[38] е проведен в 02ч през нощта на 08/09/1978, и по повод на тревожното му състояние в този момент, а не след пристигането на Марков у дома в 22.30 на 07/09/1978. От което следва, че Дексел е прав когато твърди, че с прибирането си у дома, Марков нищо не е казал на, или споделил със, съпругата си[32]. Става ясно също, че медицинска помощ е потърсена още в ранните часове на 08/09/1978, но никой не се е отзовал поради късния час. „Чакането на автобус“ на моста „Ватерло“, и терминът „следобед“, за което се споменава тук, е окончателното доказателство за неточността на паметта на Теодор Лирков, що се отнася до часа на инцидента – по време на краткото си отлъчване, Марков НЕ Е ползвал, нито чакал автобус, защото сам се е предвижил с колата си от южният край под моста (където тя е била паркирана) до"Bush House" (новото място на паркиране), без нужда от какъвто и да е било автобус.

По отношение „чакането на автобусната спирка“, Анабел Маркова във филма на Дексел твърди (с доза вътрешна несигурност, откъде излиза версията с „автобусната спирка, и чакането на нея“), че Марков е бил атлетичен, обичал е да ходи пешком, и не е вземал автобус от моста „Ватерло“ до „Bush House“[32]. Теодор Лирков в спомените си, нищо не споменава за „... чакане на автобусна спирка.[40]. Тъй като по отношение на тази значителна подробност, разполагаме само с показанията на Марков, съпругата му и Теодор Лирков, и по причина на това, че към настоящия момент липсват други свидетелски показания по този въпрос, не е възможно на този етап този детайл да се уточни с абсолютна сигурност. А той е от огромно значение!

Кръв върху вътрешната част на джинсите“ не се среща като описание – нито що се отнася до лекарските показания (общо практикуващ, приемащ – интернист, хирург-приемащ и Д-р Райли), нито що се отнася до аутопсията. Не е ясно обаче, дали Марков е заминал за болницата със същите дрехи, но в аутопсията се споменава за "... джинси, почти без белег на повреда." (...Markov’s jeans showed almost no sign of damage)[41] . Детайлът е от особена важност, защото дава представа за вида на използваното оръжие като техническо изпълнение – например, дали е контактно, или друг тип.

Развитие на събитията впоследствие – 08/09/1978 -11/09/1978 и смъртта на Георги Марков[редактиране | редактиране на кода]

Към 22.30 Марков се прибира у дома, и (според версията на Дексел) нищо не споделя със съпругата си.

В интервю на Анабел Маркова за BBC News от 13/09/1978, тя описва разговор със съпруга си, в който той и споделя, че е бил убоден от „...връх на чадър“, след което Марков показва убоденото си място, което според думите на Анабел Маркова изглеждало като убождане от инжекция.[38] От докладът на Скотланд Ярд става ясно, кога точно е проведен този разговор – 02ч през нощта на 08/09/1978[43] Ако наистина разговорът, от интервюто на Анабел Маркова е проведен в 02ч вечерта на 08/09/1978, защо Д-р Бърнард Райли (Dr. Bernard Riley) не знае нищо за това според филма на Дексел ? (макар че Д-р Райли твърди точно обратното в писмени спомени[44], както ще видим малко по-надолу) защо не е споменато на лекуващия лекар предварително за тази важна подробност? – тази подробност е важна, тъй като от това интервю на Анабел Маркова (заедно разбира се с описанието на вдигнатият чадър) реално тръгва мотива за „чадър“ като вид използвано оръжие[45] – нещо, за което и досега не съществуват никакви нито преки, нито косвени доказателства, които да го потвърждават.[32] Маркови потърсват медицинска помощ в ранната сутрин, 02 часа на 08/09/1978, но лекарят отказва да дойде. На следващият ден, петък 08/09/1978, Анабел Маркова отива на работа. Щом се връща в 17.30 намира Марков с висока температура и в значително влошено състояние, и в късните следобедните часове е извикан общо практикуващ лекар (в показанията си той грешно описва мястото на раняване – "... Прегледах раната, която се намираше върху горната външна страна на дясното бедро.[46]" – всъщност, раната е отзад, и не странично, a в горната част на дясното бедро!). След прегледа, общо практикуващият лекар препоръчва болнично лечение, тъй като подозира тетанус (доклад на Скотланд Ярд[43]).

Към 19.55[46] (21 часа според [32]), линейка отвежда Марков в спешното отделение на болница „Сейнт-Джеймс“, където е незабавно хоспитализиран[32].

В болница „Сейнт-Джеймс“ Марков е прегледан от: приемащ-интернист и от приемащ-хирург – от техните показания[46] става ясно, че само приемащият – интернист разбира и интерпретира правилно тежкото състояние – хирургът сам признава "...направих бърз преглед.[46] поради факта че не счел състоянието за хирургично.

След първоначалната оценка на двамата, Марков е преведен от приемното отделение в отделение 21[46], където последва нов преглед, според доклада на Скотланд Ярд – в 21.30[43] (което потвърждава твърдението на Дексел за прием в „Сейнт Джеймс“ в 21 часа на 08/09/1978) от Д-р Бърнард Райли (Dr. Bernard Riley) (назован – "старшият лекар на болницата „Сейнт Джеймс“ „ в доклада на Скотланд Ярд[43]).

Съгласно писмени спомени на Д-р Райли[44] той е бил повикан на пейджъра си от приемащия-хирург, който му обяснил, освен всичко друго, че, новоприетият твърдял че, по него "...е стреляно от КГБ" („...отровен от КГБ[38], според друго интервю на Д-р Райли[38]). В същият този дух, сестрите с лека ирония и насмешки го уведомяват, че в третата приемна стая, има нов спешен пациент, публично заявяващ че е "...отровен от КГБ", с намек относно умствената „кондиция“ на новоприетия... .[38] С приближаването към болния Д-Райли вижда страдащ пациент, който директно му заявява че - "... знае че е отровен от КГБ, и знае че ще загине, без лекарите да са в състояние да направят каквото и да е било.[32][38][44], след което му казва кой е, от къде е, къде работи, и накратко описва инцидента така - предишният четвъртък, е бил на южната автобусната спирка на моста "Ватерло", чакайки автобус за "Bush House", когато усетил силна ужилваща болка в задната част на дясното си бедро, и се е обърнал (не е ясно в каква посока- на ляво, или надясно), мислейки си че ( забележете!) някой го е убол с върха на чадър (Що се касае до автобуса, спомените на Д-р Райли са в абсолютно противоречие с интервюто на Г-жа Анабел Маркова за филма на Дексел![32], където тя заявява, че Марков не ползва автобус за работа - ако се приеме тук тезата за "автобуса" за коректна, в смисъл че е ползвал автобус, версията на Лирков относно времето на инцидента остава "във въздуха", поради факта, че ако Марков се е отлъчил за малко от работа за да препаркира колата си, то автобусното пътуване е нонсенс). Обръщайки се Марков забелязал мъж, бързо пресичащ платното, и вземащ такси в южна посока (за опит за вдигане на чадър, разговор с лице в таксито - Марков нищо не споменава пред Д-р Райли!). Това, за което пише в тези си спомени Д-р Райли обаче е в пълен контраст с интервюто му за филма на Клаус Дексел, където Д-р Райли отрича Марков да му е говорил, или описвал вида на използваното оръжие - за „чадър“ в този смисъл, и съгласно интервюто на Д-р Бърнард Райли (Dr. Bernard Riley) за филма на Дексел[32], и от Георги Марков, нищо нито е споменавано, нито говорено.[32]

От прегледът на пациента Д-р Райли установява, че болният е в тежко състояние, с висока температура, в съзнание, и се оплаква от гадене и повръщане[38][46] (в писмените си спомени[44], Д-р Райли НЕ говори за гадене и повръщане!). Марков също така показва на лекаря областта на бедрото, която е подута и болезнена, но лекарят не обръща особено внимание на това, поради неспецифичността на находката – " ... можеше да бъде всичко – от ухапване до прободна рана" ( [38], минута 04.01, интервюто с Д-р Райли, в противоречие с писмените си спомени[44], където описва раната много подробно!). Началното впечатление от лекарския преглед на Д-р Райли, по отношение на диагнозата, е картина, наподобяваща грип или вирусна инфекция[32] (фебрилно състояние и сепсис според свидетелските му показания[46]). Въпреки всичко, Георги Марков, все още в съзнание, с дълбока ирония заявява и на Д-р Бърнард Райли, че . Направени са рентгенови снимки на въпросното дясно бедро, без да е установено наличие на чуждо тяло в него – Д-р Райли отбелязва "...Рентгеновото изследване на бедрото не доказа находка на чуждо тяло. Тъмната окраска интерпретирах като артефакти на филмовата емулсия или филмовата касета (поради микроскопичния размер на сачмата, лекарят възприема нейното отражение върху снимката като дефекти от качеството на рентгеновата снимка, б. а)." Всъщност, причината за отсъствието на чуждото тяло сачма) при това рентгеново изследване, не е достоверно обяснена и досега (при подобно изследване, и точно по същият начин, по-късно се открива сачмата в тъканната проба на Владимир Костов[38]). Споменава се за „некачествени рентгенови снимки“, но причината вероятно е в силният отток и кръвоизлив в областта, отбелязан и от общо-практикуващият, и от приемащият, и от хирурга в приемното отделение, и от Д-р Райли[46], които е възможно да скрият обект с толкова малки размери в тази увредена и отточна тъкан напълно успешно. В потвърждение на тази хипотеза са и снимките на въпросната област по време на аутопсията – вижда се с невъоръжено око дори зона на некроза (мъртва, черна тъкан) около мястото на убождане (където в дълбочина се намира точно и сачмата).



Доктор Райли проявява доверие към казаното от Марков (и поради факта, че Марков е емигрант от Източния блок), и уведомява Скотланд-Ярд, които на 09/09/1978 изпращат следовател в болницата[32], без да е ясно точно какви действия са предприети, и дали е разпитван Марков. Известно време по-късно, същото правят и Тайните служби – но те вече не успяват – Марков е в безсъзнание, и поради това – неконтактен.[32] Същата вечер на 08/09/1978 и няколко часа след приемането му, Марков развива нестабилност на кръвообръщението, с много ниско кръвно налягане, и нерегулярна сърдечна дейност, което налага превеждането му в интензивно отделение.[32][38]

9 и 10 септември 1978, са дни на постоянно влошаване и безрезултатност от лечението. Дейвид Филипс, приятел и колега, посещава Марков в интензивното отделение в тези дни (вероятно на 09/09/1978 - Лирков за Дейвид Филипс[47]), и също отбелязва тежкото му предсмъртно състояние, с почти нулево кръвно налягане и студени крайници.[38] От вечерта на 10/09/1978 започват проблеми със сърдечната дейност, тотална бъбречна недостатъчност, отоци и картина на неконтролируем шок. От тази вечер също започват и упорити епизоди на много забавена сърдечна дейност, за които Анабел Маркова е уведомена по спешност в ранната сутрин на 11/09/1978[32].

На 11/09/1978, сутринта, в 7.45 сутринта, сърцето на Георги Марков спира. След безрезултатна 45 минутна реанимация, Георги Марков е обявен за починал – датата на смъртта е записана – 11/09/1978, 10.40 сутринта.[32][38]

Разследване[редактиране | редактиране на кода]

Разследване на случая – непосредствени следствени действия[редактиране | редактиране на кода]

Веднага след смъртта на Марков, английските официални власти, предварително считащи обстоятелствата около заболяването на Марков за съмнителни, преквалифицират случилото се като „убийство“, и се започва официално разследване. Лекуващите лекари са подробно разпитани, документацията подробно прегледана – от анализ на данните се оформя диагнозата на септичен шок като най-вероятна, за лечението на който наистина, и коректно, са предприети всички адекватни и необходими терапевтични мерки. Според интервюта на Д-р Райли, и имайки пред вид симптомите, и не повлияването им от стандартно лечение, той наистина е допускал отравяне, но според него – от вид змийска отрова.[38]

Относно тези аспекти, трябва да се отбележи, че отравянето с рицин през 1978 е толкова екзотично престъпление, че коректна диагноза е била практически невъзможна тогава, освен че за рицин в 1978 няма противоотрова (антидот). Освен това, през 1978, и за масова употреба, не е имало наличен биохимичен тест за диагноза на рициново присъствие в организма – такива методи (напр. ELISA, или biosensor assay[42]) станаха масово достъпни над 10 – 15 години по-късно. Към това трябва да се добавя и типа използвано оръжие, и свързаните с това технически детайли – неща абсолютно непознати за широкият кръг медицински специалисти в 1978, и то в условията на информационните технологии от 1978. Следователно, медицинските действия на екипа лекувал Марков, съобразно всички налични днес данни и съществуващи мнения, се определят само и единствено като – напълно адекватни, както по обем, така и като качество. Убийството на Александър Литвиненко през 2006 в Лондон, показа значението на напредъка на медицинските и информационните технологии, и въпреки това пак не бе в състояние да спаси живота на пострадалия, но поне диагнозата и лечението бяха максимално обхватни и пълни от научна гледна точка.

Аутопсията на Георги Mарков се извършва в Wandsworth Public Mortuary на 12/09/1978 от Д-р Руфус Кромптън (Dr.Rufus Crompton)[38]. Д-р Кромптън забелязва силно увеличени лимфни възли в дясно, от страната на убождането. Което го навежда на мисълта, че субстанцията вероятно отговорна за станалото, е проникнала от страната на убождането, тоест – от задната част на дясното бедро. Д-р Кромптън не се решава да изследва тази област поради страх от унищожаване на възможни веществени доказателства. Поради това, Скотланд-Ярд възлага задачата по изследване на мястото на убождане и изследване на тъканите около раната на лабораторията в Портън-Даун (Chemical Defense Establishment at Porton Down) – специализиран научно-изследователски център във Великобритания, занимаващ се с биологично оръжие, и имащ огромен опит с редки отрови и използването им в реални условия. При изследването на тъканите от въпросната дясна страна на убождането, се установява наличие на метален предмет, идентифициран като сачма с микроскопични размери. Изследването на съчмата в Портън-Даун с цел идентификация на вероятното съдържимо в нея, не е дало положителен резултат[38].

Сачмата е пренесена от Скотланд – Ярд в Лондон за изследване в специализирана балистична лаборатория. Робин Кийли (Robin Keeley), отговорен за изследването, споделя в интервю: „...Нито аз, нито някой друг бе виждал подобно нещо. Задачата ми бе да изследвам материала и да направя добри снимки под електронен микроскоп.[38] Според Робин Кийли, сачмата е била с толкова малки размери, че на няколко пъти когато е била загубвана по погрешка, само чрез оводняване на събран от земята прах е било възможна намирането и отново. След няколко дни, в балистичната лаборатория на Робин Кийли (Robin Keeley) е донесена тъкан от Франция, принадлежаща на Владимир Костов, срещу когото също е извършено подобно покушение известно време преди това. От тази тъканна проба, и след рентгеново изследване, е установено наличието на идентична на вид метална сачма. Извадена и изследвана, тя е идентична с тази, намерена в тялото на Марков. Проектилът – сачма е с диаметър 1.52 mm и съставът и е 90% платина и 10% иридий – неутрални за биологичната маса субстанции. В сърцевината на сачмата е изработена кухина с обем 0.2 мг, която комуникира с повърхността и посредством два канала с диаметър 0.35 mm. Според американски източници[41]сачмата преди специалната си обработка, е част от обикновен лагер от часовников механизъм. Изработването на каналите, с оглед изключителната твърдост на материала, е осъществено чрез метода на въздействие с електрически разряд – „Electrical discharge machining“[41] . Двата отвора на съчмата са запечатани с вид восък (не е ясно, дали цялата сачма изобщо не е обработена с такъв, а не само отворите) – такъв при Марков не е установен, но идентифициран от съчмата на Костов[41]. Това запечатващо вещество се топи при определени условия и температура, позволявайки контролирано излъчване на отровата в организма. След изпразването на сачмата от съдържанието и, и пълното разтопяване на запечатващото вещество, нищо от двете субстанции не е откриваемо що се касае до химично изследване на сачмата. Ако обаче дълбочината на имплантиране на сачмата, (или са налице други фактори, свързани, например, с неправилна употреба на оръжието, или неспазване разстоянието на изстрел, или неправилно боравене или съхранение), не е достатъчно, тогава е възможно да се открият субстанции – както е случая с Костов.

От изследването на двете сачми е установено, че вътрешният им обем е 0.2 mg субстанция. Това ограничава възможния избор на отрови през 1978 до абрин, рицин, няколко вида змийски отрови или високо пречистен ботулинов токсин[38]. Практически, нещата се свеждат до рицин, и с оглед вида на симптомите. След проби на рицин върху животни са установени същите по тип увреждания на вътрешните органи както при Георги Марков. Анализът на симптомите от вероятно отравяне с рицин се покриват с тези, описани в случая с Костов. С това, въпросът с видът на отровата, използван в случая с Марков / Костов се е счел от следствието за решен окончателно, но по косвен начин!

Що се касае до Георги Марков, нито резултатите от аутопсията, нито резултатите от изследванията на тъканите около мястото на убождане, нито химическият анализ на сачмата категорично идентифицират наличие на „рицин“. В този аспект, заключението за вида на използваната отрова се базира само на косвени доказателства.

След като са уточнени всички тези подробности, към разследването на Скотланд Ярд се присъединяват детективи и от Анти-терористичният отдел (BATS).

Официалното заключение на британският съдебно медицински експерт е публикувано през януари 1979, и определя смъртта на Георги Марков като „убийство с използване на отровата рицин[37].

Случаят се запомня като „Убийството с чадъра“, като по късно се появява твърдение, че физическият убиец е Франческо Гулино, с кодово название „Пикадили“, действал по поръчение на Държавна сигурност.

Преди този последен и успешен опит, агентите на Държавна сигурност с помощта на КГБ правят два други неуспешни опита за убийството на Марков.

Факти и данни, влизащи в разрез, или противоречащи на резултатите от официалното разследване[редактиране | редактиране на кода]

Разкрития – Олег Калугин[редактиране | редактиране на кода]

Олег Данилович Калугин[48] е бивш генерал-майор от КГБ. През 1995 се установява в САЩ. През 2003 получава американско гражданство.

Концентрирано и стегнато изложение на версията на събитията според Г-н Калугин могат да се намерят в неговата книга[45]. Хронологично може да се отбележи, че докато в началото Калугин се представяше като по-пряко ангажиран в събитията (интервюто в София в началото на 90-те години, интервюто във филма на Дексел, архивен запис от 05/04/1991, където Калугин пряко споменава фразата „двама мои подчинени“ във връзка с практическото осъществяване на замисъла[32]), след ареста си в Лондон, през октомври 1993, във връзка с обвинения за пряко участие в убийството, Калугин постепенно и прогресивно лично се дистанцира от събитията, представяйки ролята си само от позицията на „имащ сведения“ за събитието. Също така, версията на Калугин с времето има тенденцията да „обраства“ с редица детайли и пикантни „подробности“ (например за съществували „любовни отношения“ между Марков и Людмила Живкова[49]) които до момента не могат да намерят обективно потвърждение. По този начин, ключови детайли се замъгляват, общото значение на казаното се променя, и тезата като цяло става нефокусирана.

По време на описваните от Калугин събития, той е началник на Управление „К“ (външно контраразузнаване) КГБ, длъжност, която поема от Ген. Виталий Бояров през 1973 и която изпълнява до края на 1979 – началото на 1980[48]. Според Г-н Олег Калугин (глава „Шпионски Игри“[45]), за първи път информация по случая е получил в началото на 1978, когато Владимир Крючков (по това време заместник-председател на КГБ СССР) спешно е получил телеграма от Генерал-полковник Димитър Стоянов, вътрешен министър на НРБ по това време (и в периода 07/04/1973 - 19/12/1988). С тази телеграма, Ген-полковник Стоянов търси помощ от КГБ за изпълнение на „експресното нареждане“ (по думите на Олег Калугин) на Тодор Живков за ликвидацията на Георги Марков (съгласно всички открити досега архивни материали, такова „експресно нареждане“, издадено и подписано от Тодор Живков не е намерено досега). За утвърждаване на това искане е необходимо одобрение от Юрий Андропов, началник на КГБ към момента, и затова Крючков предлага на Калугин заедно да го посетят и обсъдят въпроса. Според думите на Калугин, той е информиран от българските си колеги за личността на Марков и за това, какъв проблем той представлявал за българската страна. В по-късна публикация[45] обаче, и цитирайки разговор с Джон Ле Карре в Москва, Калугин открито твърди, че на Марков му е била издадена смъртна присъда в България, и действията на съветската страна били напълно оправдани от това законно решение. За съжаление, такова решение или присъда досега не е обективно установено да е издадено, или съществува.

На проведената среща присъствали, според Калугин, той, Юрий Андропов, Владимир Крючков и адмирал Михаил Усатов. След обсъждане на ред други въпроси, нещата стигнали и до темата „Марков“ – Крючков съобщил за получената телеграма от Генерал-полковник Стоянов (с уточнението че искането изхождало пряко от Живков) с молба за помощ за „физическото отстраняване“ на Марков. Андропов открито декларира пред присъстващите, че е против политическите убийства, но Крючков излага аргумента, че вероятен отказ е подкопаване на доверието на Живков към Генерал-полковник Стоянов от една страна, и дистанциране от самият Живков от друга. Андропов нервно се съгласява с тази аргументация и нарежда да се окаже техническа помощ, съдействие и тренировка, но без пряко участие.

След това, в разговор в кабинета на Крючков, Калугин и Крючков обсъждат кандидатурата на вероятния офицер от КГБ, на който може да се възложи проблема – Калугин предлага тази на Сергей Голубев[50][51], на който е възложено да проучи въпроса с наличните „специални средства“ и възможността за тяхното приложение в конкретния случай по начин, не оставящ следи. По думите на Калугин, Голубев имал на разположение група кадри, с възможности, и пряко занимаващи се с подобни задачи, въпреки че такъв вид „мокри поръчки“ е било спряно да се изпълняват от години. Голубев и втори офицер – Юрий Суров, след съответната подготовка, заминават за София и предлагат на българската страна три варианта за изпълнение – отровен гел, нанасящ се на кожата; хранителна отрова; раняване с отровна сачма.

Първоначално българската страна се спира на отровният гел, с който би трябвало да се намаже дръжка на врата на кола. Но възможността за поразяване на странично лице, отклонило варианта.

Друга идея била да се намаже случайно Марков с отровен гел по време на пребиваването му на плажа (става въпрос за ваканцията на Марков в Сардиния, Италия, през юни-юли 1978). Но и това се отхвърля поради наблюдението че плажът е малко посещаем, времето е студено, а Марков облечен.

Отпада и варианта за хранително отравяне по време на посещение в Германия (случаят „Константинов“).

През лятото на 1978, Генерал Тодоров и Голубев се спират окончателно на идеята да се използва прострелване с отровна сачма, съдържаща високо токсичен рицин. Голубев се връща в София с готовото оръжие и отровния проектил. Според Калугин, опитът върху кон се оказал успешен, но опита върху човек – не. Според изложението на Калугин, оръжието, с което се борави е „чадър“[45] (а според по-скорошна редакция на спомените му – "...това всъщност беше много малък пистолет, закачен към един чадър."[49]). Голубев се връща в Москва с цел усъвършенстване на методиката, уверявайки българската страна, че резултата ще е очакваният. Според Калугин, прекият извършител на убийството е българин, а оръжието – „чадър“. Описанието на убийството от страна на Калугин, що се касае до изпълнението на моста „Ватерло“, не се отличава от познатата версия, нито дава повече подробности.

Калугин твърди, че му е бил връчен подарък от Генерал-полковник Стоянов, ловно оръжие с благодарствен надпис (без уточняване повода за благодарността), но тъй като този „подарък“ напомнял на Калугин за убийството, Калугин премахнал дарственият надпис и продал оръжието[45].

През 1992, с Калугин се свързват от българското посолство в Москва, и го канят на разговор. От него става ясно, че Калугин има лична покана от президента Желев да дойде в София и да разкаже на следователите всичко, каквото му е известно по случая[45]. Калугин пристига в София през 1992 и свидетелства, назовавайки имената на всички от руска и българска страна, замесени в случая. Калугин се среща в София и с Никола Марков[45].

Разкритията на Олег Калугин и Лаборатория-Х[редактиране | редактиране на кода]

Разкритията на Олег Калугин са непряко доказателство относно традициите и опита на руските специални служби, що се отнася до изследователска и практическа дейност по използването на токсични субстанции (отрови) за решаване на оперативни задачи спрямо физически лица.

В периода след 1917, първите сведения говорят за съществуване на подобен отдел, носещ име – „Специален кабинет“[52][53] , и до 1937, той е бил в състава на Всесъюзният институт по биохимия[52]. По време на чистките през 1937 – 1938, ръководителите на тази лаборатория са били репресирани. Има данни също за съществуването на паралелна институция, създадена през 1935 по заповед на Хенрих Ягода – „Специална група с особено назначение“[52][54], влизаща в състава на подразделение, ръководено от Я.И.Серебрянски.

През 1937, „Специалният кабинет“ преминава към НКВД в състава на 12-м Отдел на ГУГБ НКВД СССР („Отдел Оперативна техника“), като още тогава в този „Специален кабинет“ са съществували токсикологична и бактериологична секция. От 1938, отдел „Оперативна техника“ е самостоятелен. Съгласно спомените на Генерал Павел Судоплатов, токсикологичната лаборатория в този „Особен Отдел“ е била известна с името „Лаборатория-Х“[53]. От август 1937 работата на това звено се ръководи от Гр. Майрановски[55]. Майрановски и колегите му са отговорни за прилагането на редица вещества, (кураре, дигитоксин, рицин, мустард-газ) на затворници и „врагове на народа“[56]. Целта на тези експерименти е било откриването на вещество без мирис, цвят, вкус, най-подходящо за използване в реални условия[57]. За тази цел Майрановски също е изпробвал веществата върху хора с различно телосложение, с оглед тестуване на всички възможни фактори[58]. Съществуват сведения, че Майрановски лично е привеждал смъртни присъди в изпълнение, чрез прилагане на отрови[57][59].

В мемоарите си Генерал Судполатов конкретно посочва, че отделът на Майрановски е бил пряко използван в периода 1937 – 1947 и в 1950 при изпълнението на смъртни присъди или ликвидация на неугодни лица, с използване на отрови[53]. От достъпните днес източници, участието на посочената лаборатория, с много висока степен на съмнение, може да се идентифицира що се отнася до акциите по отношение на лица, някои от които:

  • Отвличането на Ген. Александър Кутепов[60] – упоен с наркотични вещества при отвличане.
  • Отвличането на Ген.Евгений Милер[60] – упоен с наркотични вещества при отвличане.
  • Убийството на архиепископ Теодор Ромжа[60] – убит с инжекция на кураре.
  • Убийствата на Лев Рабет[61][62] и Степан Бандера[63] от Богдан Сташински -
  • Опита за отравяне на Хафизула Амин[64].

От 1953, Лабораторията е известна под името „Лаборатория 12“.

От 1978, е с име „Централен Изследователски Институт за специални технологии“, в рамките на Първо Главно Управление (ПГУ) на КГБ.

След 1991, и по данни на [65], съществуват аналогични лаборатории, влизащи в състава на „Службата за Външно Разузнаване“ на Русия.

От всичко изложено следва, че спомените на Олег Калугин, относно възможността за помощ от страна на съответните съветски служби в конкретния случай, е реална – и с оглед възможности, и с оглед практически опит.

Разкрития – проблемът Гулино[редактиране | редактиране на кода]

Разкрития – кой е „Кълвача“[редактиране | редактиране на кода]

Разследване – Български следствени действия след 1989 и до 2016[редактиране | редактиране на кода]

Разследване на убийството на Марков става възможно след падането на комунистическия режим в България през 1989 г. Според информация, изнесена във в-к Литературен форум през януари 1990 г., ген. Владимир Тодоров (началник на Първо главно управление на ДС) е унищожил съществуващото досие на ДС за писателя Георги Марков в няколко тома под псевдоним „Скитник“, но на последвалия съдебен процес срещу него това така и не е доказано. Все пак през 1992 г. той е осъден на една година и два месеца затвор, от които излежава само половин година, но дали е имало обемисто досие с план за убийство и каква е след това съдбата му, остава неясно.

През есента на 1992 г. делото за разследването на убийството на Георги Марков е възложено на следователя Богдан Карайотов. След като прочита книгата „Българският чадър“ на Владимир Костов и след справка в архивите на ДС и по-специално на тогавашното МВР той попада на името на Борис Арсов. Става ясно, че ДС е правила разработка за Борис Арсов и че срещу него има планирани множество мероприятия, последното от които е той да бъде физически ликвидиран. Сред документите следователят намира писмен план за неговото убийство. Разработката срещу Борис Арсов и намерените документи са безспорно доказателство за начините и методите на работа на ДС спрямо т.нар. тогава „вражески емигранти“ и навежда Карайотов на мисълта, че подобни мероприятия вероятно са били планирани и срещу Георги Марков, въпреки че за това няма намерени доказателства.[66][67][68]

През 1993 г. документи от досието на агент „Пикадили“ (Франческо Гулино) са поискани от Великобритания и Дания, за да бъде арестуван, но България отказва да ги представи.[69]

През септември 2008 г. досието на агент „Пикадили“ е извадено от архивите на Държавна сигурност, след настоятелното му искане от журналиста Христо Христов. Според архивите зад кодовото име „Пикадили“ се крие италианецът с датски паспорт Франческо Гулино, който е бил агент на Първо главно управление (ПГУ) на Държавна сигурност (разузнаването). Документите показват, че българските тайни служби са координирали убийството с КГБ. [69]

Няколко добре познати агенти-отстъпници на КГБ, сред които Олег Калугин и Олег Гордиевски потвърждават, че убийството е подготвено от КГБ, като убиецът дори е имал възможност да избере отровен гел, с който да се намаже кожата на Марков, но до ден-днешен никой не е обвинен за неговото убийство, най-вече защото повечето досиета по отношение на смъртта му са вероятно унищожени. В публикация на британски вестник като основен заподозрян се посочва Франческо Гулино (или Гиулино), който живее в Дания, а в британския документален филм The Umbrella Assassin („Убиецът с чадъра“), [70] се разкрива, че основният заподозрян Гулино е жив и здрав, и все още пътува свободно из Европа.

През юни 2008 г. се появяват съобщения, че в Скотланд Ярд разследването е подновено. Изпратени са детективи в България и молби за интервю с хора, свързани с Марков.[71]

Книга, описваща цялата история и фактите около нея, е написана от Владимир Береану и Калин Тодоров.

През 2013 немският журналист Клаус Дексел представи нов документален филм за убийството на Георги Марков – „Накаран да замлъкне: Георги Марков и убийството с чадър“.

Въпреки декларираната от страна на няколко поредни български правителства готовност за установяване на истината за убийството на Георги Марков към 2016 г. не са обвинени нито поръчителят, нито прекият му извършител.

Награди и отличия[редактиране | редактиране на кода]

През 2000 г. посмъртно е удостоен с орден „Стара планина“ първа степен „за яркия му принос към българската литература, драматургия и публицистика и за изключителната му гражданска позиция и противопоставяне на комунистическия режим“.[72]

По повод 85 години от рождението му през 2014 г. в София е открит паметник на Георги Марков, дело на скулптора Данко Данков.[73] Според президента Плевнелиев:

Марков не се поколеба да каже истината за антихуманната политика на комунистическия режим и плати с живота си за това, превръщайки се в светъл пример за гражданска и човешка доблест... В своите „Задочни репортажи“ Марков ни завеща „най-подробната, най-точна и задълбочена панорама на обществено-политическите отношения в страната, в мрачната епоха на комунизма“.

Оценка[редактиране | редактиране на кода]

Писател с литературен и публицистичен талант [31][32][74][75], и харизматична личност с голямо лично обаяние и комуникативност[32][38][27][76], Георги Марков до напускането на България през 1969, бе знакова фигура в българския културен живот[11][31][26]. Независимо от многократните опити на комунистическия режим за дискредитирането му, и забраните за публикация в България, Георги Марков и в емиграция запази авторитета и мястото си в българското интелектуално пространство.

Автор на литературни произведения ( „Мъже“ – 1962 г., „Портретът на моя двойник“ – 1966 г., „Жените на Варшава“-1968 г. ) и театрална драматургия ( „Кафе с претенции“, „Да се провреш под дъгата“, „Асансьорът“, „Атентат в затворената улица“, „Комунисти“, „Аз бях той" ) Марков бе едно от малкото нови имена в културния живот на комунистическа България, което не бе продукт на партийност, непотизъм или лакейско поведение, а носител на литературен талант и качества, наистина издържали проверката на времето.

Георги Марков владееше богат на изразни средства български език – трептящ, вълнуващ, наситен, жив, дълбок в значение и образност, рязък на обрати, но с вътрешна логика, образцова изразителност и безупречна стилистика. И в същото време – език литературен в смисъла на класическата ни литературна традиция, без да е „казионно – шаблонен“.

В този смисъл, писателският талант на Георги Марков е не само безспорен – Марков е достоен продължител на великите литературни традиции[31][30], които в десетилетието 1944 – 1955 се считаха за изчезващи, с идването на комунистите на власт в България през 1944, и унищожаването на националната интелигенция.[31][77]

Още с първите си произведения, публикувани в България в края на 50-те и началото на 60-те години на миналия век, Георги Марков си създаде име на талантлив и многообещаващ млад писател, театрален драматург и сценарист.[31][77][78][79][6] След като през 1969 г. бе принуден да напусне комунистическа България, Марков бързо се утвърди на Запад като публицист и дисидент. Макар че периодично се изявяваше и като писател, литературен критик и театрален сценарист, Георги Марков в дисидентските си години бе известен най-вече с острата си и непримирима позиция към комунистическия режим в България. Водещ радиопредавания и информационни емисии на български език в английската радиостанция „Би Би Си“, американската „Свободна Европа“ и германската „Дойче веле“, и активно сътрудничещ с редица опозиционни на комунистическия режим в България емигрантски издания, Георги Марков в началото и средата на 70-те години на 20 век се превърна в символ на една нова и свободна България, гледаща в бъдещето, и духовно разкрепостена от вездесъщата тирания на комунистическите десетилетия. Превъзходната дикция на писателя, съчетани с безупречен български език, актуален поглед, и безпощадна обективност, направиха предаванията на Георги Марков изключително популярни и слушани в България. Освен това, те разчупиха стереотипите на тези радиостанции, и представиха националната ни действителност значително по-обективно, с по-малко отблъскваща негативност, политизирана агресивност и емигрантски абстракции. В тези емисии, Марковият дълбоко хуманен подход, съчетан с разбиране реалностите на всекидневния български бит, преоткриха за слушателите богата палитра национални ценности, и пробудиха спомени и традиции, дълбоко „заспали“ в комунистически „реформираното“ ни националното съзнание. От тези предавания се родиха и „Задочни репортажи за България“ (първо издание 1984, Цюрих, Швейцария ) – книга стояща безспорно в пантеона на едно от най-значимите литературни произведения, написани някога на български език.[80][31][32][77][33][26]

Списък на произведенията[редактиране | редактиране на кода]

  • Цезиева нощ – приключенски роман 1957
  • Победителите на Аякс – научнофантастичен роман 1959
  • Анкета – новели 1961
  • Между нощта и деня – разкази 1961
  • Мъже – роман 1962, 1990
  • Последният патент – комедия 1965
  • Портрет на моя двойник – роман 1966, 1996
  • Кафе с претенция – комедия 1966
  • Асансьорът – пиеса 1967
  • Калай – комедия 1967
  • Жените на Варшава – разкази и новели 1968
  • Атентат в затворената улица – пиеса 1968
  • Задочни репортажи за България – публицистика 1980 том 1 и 1981 том 2 (Фонд „Георги Марков“, Цюрих), 1990 (София)
  • Литературни есета – 1982 (Париж), 1990 (София)
  • Архангел Михаил – пиеса 1990, 1997
  • Когато часовниците са спрели. Нови задочни репортажи за България – публицистика 1991
  • Пиесите на Георги Марков – 2001
  • Покривът – роман 2007
  • Достопочтеното шимпанзе (в съавторство с Дейвид Филипс) – 05.10.2009
  • До моя съвременник – есета 2015
  • Ненаписаната българска харта – есета 2016 (том 2 на „До моя съвременник“)
Издадени на френски език
  • L'odyssée d'un passeport et autres nouvelles, 1983, Editions Acratie

Допълнителна литература[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Венера Венкова. Георги Марков отнел жената на Рангел Вълчанов. // blitz.bg, 12.09.2013. Посетен на 2015-10-18.
  2. Йорданка Христозова. Злополука отложила венчавката на Георги Марков с Анабел. // standartnews.com, 29 декември 2000. Посетен на 2015-10-18.
  3. Пенчо Ковачев. Братовчедът на Георги Марков – Любен: Ако разследват като досега, и 100 г. няма да им стигнат. // 24chasa.bg, 11 октомври 2007. Посетен на 2015-10-18.
  4. а б в г д е Защо убиха писателя Георги Марков? Част Първа.http://www.lechitel.bg/newspaper.php?s=7&b=452
  5. а б в г д е ж Георги Марков – „Когато часовниците са спрели. Нови задочни репортажи за България“, Издателска къща „Пейо К. Яворов“, 1991.
  6. а б в г д е ж з и к Борислав Гърдев, "Моите срещи с Георги Марков". http://afera.bg/моите-срещи-с-георги-марков.html
  7. а б в г д е ж з и к л м Георги Марков – „Задочни репортажи за България“. Издателство „Профиздат“, 1990.
  8. в-к „Народна младеж“, 7 юли 1951.
  9. а б в Осъждат Георги Марков през 1972 г. на 6,5 г. затвор.https://www.24chasa.bg/Article/4749036
  10. а б Братовчедът на Георги Марков – Любен: Ако разследват като досега, и 100 г. няма да им стигнат. https://www.24chasa.bg/Article/2293327
  11. а б в Филип Трифонов в интервю за филма „Ваш Даскал Апостол“, цитирайки думи на учителя си по актьорско майсторство във ВИТИЗ Апостол Карамитев.
  12. Извършеният от комунистите Геноцид и Холокост над българската нация (1944 – 1989 г.). http://www.extremecentrepoint.com/archives/14230
  13. „Как комунистите избиха цвета на българската интелигенция във всички сфери на живота.“ https://angeligdb.wordpress.com/2012/03/05/1-820/
  14. "Как ДС се разправи с „царските“ офицери." http://www.dw.com/bg/как-дс-се-разправи-с-царските-офицери/a-18332595
  15. а б Мито Исусов – „Политическият живот в България 1944 – 1948.“ Академични издателство „проф. Марин Дринов“и УИ „Св. Климент Охридски“.
  16. Денят на "Народния съд", в който бе избит държавният, политически и военен елит. Георги Димитров от Москва: "Никой не трябва да бъде оправдан! И никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят каквато и да е роля“. http://www.mediapool.bg/denyat-na-narodniya-sad-v-koito-be-izbit-darzhavniyat-politicheski-i-voenen-elit-news244983.html
  17. „Народен съд“ – Народен съд
  18. а б " „Народният съд“: Обезглавяването на държавния, политическия и военен елит". http://pametbg.com/index.php/bg/prestuplenia/naroden-sud/68-2015-12-09-07-55-33
  19. а б в Български Мемориал „Памет“ – http://pametbg.com/index.php/bg/
  20. „Народният съд – неизживяната българска трагедия“. http://epicenter.bg/article/Narodniyat-sad-neizzhivyanata-balgarska-tragediya/64656/11/61
  21. "Кървавият четвъртък наречен „Народен съд“ ". http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/obshtestvo/2015/02/06/2466106_kurvaviiat_chetvurtuk_narechen_naroden_sud/
  22. а б Изгледи – България http://wp1109248.server-he.de/librev250/index.php/prospects-bulgaria-publisher/2363-2014-04-22-22-09-27
  23. а б в г д е ж Защо убиха писателя Георги Марков? Част Втора. http://www.lechitel.bg/newspaper.php?s=8&b=491
  24. а б в г Ковачев, Пенчо. BG смърти и тайни. Фабер, 2010. ISBN 9789544003142.
  25. Георги Марков пращал сценарий за „На всеки километър“ от Болоня. https://www.24chasa.bg/Article/4743495
  26. а б в г д "Георги Марков и „Комунисти“ – пътят към „Задочни Репортажи“ ". Цвета Трифонова, http://liternet.bg/publish/ctrifonova/komunisti.htm
  27. а б в И Би Би Си, и „Свободна Европа“, и Космосът бяха тесни за Георги Марков – интервю с Димитър Бочев, в. „Сега“ от 17.08.2013. // Посетен на 19 август 2013.
  28. а б в Йожи – българският Дон Кихот http://bolgari.net/sadiozhi_–_bylgarskiiat_don_kixot-el-2101.html
  29. а б в г д е Как видяха „Бял свят“ " Задочните репортажи" на Георги Марков – интервю с Йосиф Загорски.http://kultura.bg/web/как-видяха-бял-свят-задочните-репорта/
  30. а б „Задочни репортажи за България – био-библиографски сюжети“. Цвета Трифонова. http://liternet.bg/publish/ctrifonova/zadochni.htm
  31. а б в г д е ж Незаглъхващият Георги Марков: Непреходното слово на един велик българин. http://desebg.com/index.php?option=com_content&view=article&id=2668
  32. а б в г д е ж з и к л м н о п р с т у ф х ц ч ш щ ю я аа аб ав аг ад ае аж аз аи ак "Накаран да замлъкне: Георги Марков и убийството с чадър“. Документален филм на Клаус Дексел, 2013
  33. а б ... Книгата на Г. Марков е един исторически документ, който не подлежи на забрава и е паметник на демократичната мисъл у нас. Писмо на Стефан Богданов до Анабел Маркова. Берн, 10 юли 1984 г. Машинопис.
  34. а б в Георги Марков, писмо до Димитър Бочев, 18 – 22 февруари 1977, Лондон, Великобритания.
  35. а б в г „Истината и лъжата за Георги Марков.“ – публикацията цитира резултат от разпитите проведени от Скотланд-Ярд. http://www.rusiadnes.bg/bg/senki-ot-minaloto/5262-istinata-i-lazhata-za-georgi-markov.html
  36. Ричард Х. Къмингс -"Убийството на Георги Марков: Факти и димни завеси", 1997. http://fascindoo.blog.bg/politika/2013/03/25/otkriha-franchesko-gulino-ubieca-na-georgi-markov.1068019
  37. а б в г д „Cold War Radio: The Dangerous History of American Broadcasting in Europe, 1950 – 1989“, Richard H. Cummings, McFarland, 17 March 2009.
  38. а б в г д е ж з и к л м н о п р с т у ф х „Secrets of the Dead – „Umbrella Assassin“ , Documentary, 2006. Този документален филм е адаптирана за американския канал PBS версия на оригиналния английски документален филм " The Umbrella Assassin", 2006.
  39. Waterloo Bridge, https://en.wikipedia.org/wiki/Waterloo_Bridge
  40. а б в г д е ж з Атаката срещу Георги Марков. Част 1: Ударът на „Ватерло бридж“, разследване. Хр.Христов, 07/09/2011.http://desebg.com/2011-01-06-11-55-07/384--1-
  41. а б в г д Umbrella Assassin: Clues and Evidence. http://www.pbs.org/wnet/secrets/umbrella-assassin-clues-evidence/1552/
  42. а б „Ricin poisoning and forensic technology“, 2009 http://forenzika.unist.hr/Portals/6/docs/Katedre/Kemija/25_Ricin1.pdf
  43. а б в г д е „Атаката срещу Георги Марков. Част 5: Мистериозната смърт на критика на Тодор Живков.“ http://desebg.com/2011-01-06-11-51-03/397--5-
  44. а б в г д "A change of career", https://rcoa.ac.uk/system/files/CSQ-Bulletin61.pdf
  45. а б в г д е ж з Spymaster: My Thirty-two Years in Intelligence and Espionage Against the West.“ Oleg Kalugin, Basic Books; Revised edition (March 3, 2009).
  46. а б в г д е ж з „Атаката срещу Георги Марков. Част 2: Отровен.“ http://desebg.com/2011-01-06-11-51-03/390--2-
  47. "Атаката срещу Георги Марков. Част 3: В болницата „Сейнт Джеймс“ ". http://desebg.com/2011-01-06-11-55-07/393--3
  48. а б Олег Калугин, https://ru.wikipedia.org/wiki/Калугин,_Олег_Данилович
  49. а б „Калугин: Людмила Живкова замесена в решението за убийството на Марков.“ http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=275932
  50. ГОЛУБЕВ Сергей Михайлович, Генерал-майор. От 1966 до 1970 е началник на резидентурата на КГБ в Кайро, Египет.
  51. Голубев също взема участие в разпита на Гордиевски с използването на наркотичен коктейл през 1985. Вж. „КГБ. История внешнеполитических операций от Ленина до Горбачева.“, Олег Гордиевски, Кристофър Андрю, Изд. NOTA BENE, 1992.
  52. а б в Энциклопедия секретных служб России / Авт. – сост. А. И. Колпакиди. – М.: Астрель, АСТ, Транзиткнига, 2004. Раздел „Спецлаборатории органов госбезопасности“, стр. 388 – 393
  53. а б в Судоплатов П. А. Спецоперации. Лубянка и Кремль 1930 – 1950 годы. – М.: ОЛМА-ПРЕСС, 1997. Глава 9. Рауль Валленберг, „Лаборатория-Х“ и другие тайны политики Кремля
  54. В.Старосадский. Карающий меч разведки. Новости разведки и контрразведки, М., 18.11.2005 г.
  55. Энциклопедия секретных служб России / Авт. – сост. А. И. Колпакиди. – М.: Астрель, АСТ, Транзиткнига, 2004. – стр. 609
  56. Andrew Meier. 2008. The Lost Spy: An American in Stalin's Secret Service, W. W. Norton.
  57. а б Vadim J. Birstein. The Perversion Of Knowledge: The True Story of Soviet Science. Westview Press (2004) ISBN 0-8133-4280-5.
  58. Kristen Laurence, The Murder Stories
  59. History of Soviet poisonings (Russian) by Boris Sokolov grani.ru
  60. а б в Вадим Д. Бирштейн. Извращение знаний: Правдивая история советской науки. Westview Press (2004) ISBN 0-8133-4280-5.
  61. Михаил Рох „Дещо про Лева Ребета“ в проекте „ХайВей“
  62. Assasin Disarmed By Love, by John L. Steele, Life, September 7, 1962.
  63. The Partisan, Time (2 November 1959)
  64. Vasili Mitrokhin and Christopher Andrew, The World Was Going Our Way: The KGB and the Battle for the Third World, Basic Books (2005) hardcover, 677 pages ISBN 0-465-00311-7
  65. Alexander Kouzminov Biological Espionage: Special Operations of the Soviet and Russian Foreign Intelligence Services in the West, Greenhill Books, 2006, ISBN 1-85367-646-2 [1]
  66. Христо Христов. In Memoriam: Почина следователят Богдан Карайотов. // capital.bg, 5 дек 2010. Посетен на 2012-08-15.
  67. Христо Христов. Мократа поръчка на ДС срещу българската емиграция. // Посетен на 2012-08-15.
  68. Документален филм на БНТ от 2000 г. Сценарист: Христо Христов. Оператор-режисьор: Стефан Христов. 1974 г. ДС отвлича и убива емигранта Борис Арсов. // Посетен на 2012-08-15.
  69. а б Защо точно агент Пикадили?, профил на агент „Пикадили“ във вестник „Дневник“
  70. „The Umbrella Assassin“, FiveTV, http://www.youtube.com/watch?v=h-EB8ZCxFxQ, посетен November 7, 2013 
  71. Brown, Jonathan (20 June 2008), "Poison umbrella murder case is reopened", The Independent (UK), http://www.independent.co.uk/news/uk/crime/poison-umbrella-murder-case-is-reopened-851022.html, посетен 20 November 2009 
  72. Указ 441 от 11 декември 2000 г.
  73. Двуметров паметник на Георги Марков на пл. „Журналист“. // Vesti.bg, 11 ноември 2014. Посетен на 11.04.2016.
  74. Питър Удел, бивш заместник шеф в Източния отдел на ББС, в интервю за "Накаран да замлъкне: Георги Марков и убийството с чадър“ на Клаус Дексел, 2013, направо споменава, че по думите на негов колега, още с идването на Марков в ББС, станало ясно, че се касае за професионалист от – цитат – „изключително висока класа“. И добавя – "...колегите му признаваха, че това е човек с изключителни способности!".
  75. Дейвид Филипс, в интервю за Диляна Грозданова, БНТ, 1992, направо и без уговорки нарича Марков – „гений“.
  76. Питър Франкъл, бивш шеф на Източният отдел в ББС в интервю за филма на Клаус Дексел „Накаран да замлъкне: Георги Марков и убийството с чадър“, 2013.
  77. а б в Стефан Цанев: Никой не е имал по-голямо въздействие върху народа от Георги Марков. http://desebg.com/intervu/1727-2014-03-01-10-50-44
  78. Характеристика, написана от Слав Караславов, главен секретар на СБП, приложена към дело 72/72 от 1972 срещу Георги Марков.
  79. Стефан Продев, в."Дума", 16/04/1991.
  80. За Георги Марков, „Задочните репортажи“ и изродения (анти)комунизъм. http://podmosta.bg/za-georgi-markov-zadochnite-reportazhi-i-izrodenia-antikomunizam/

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за