Георги Марков (писател)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Георги Марков.

Георги Марков
Псевдоним "Джери"
Роден 1 март 1929 г.
Починал 11 септември 1978 г. (49 г.)
Професия Инженер, писател, драматург, публицист, дисидент
Националност Флаг на България България
Жанр разказ, есе, роман, театрален драматург, филмов сценарист
Дебютни работи "Цезиева нощ", приключенски роман, 1957, София, България.
Известни творби „Мъже“ (1962)
„Жените на Варшава“ (1968)
„Задочни репортажи за България“ (1984)
Съпруга Здравка Лекова[1]
Деспина Панайотова[2]
Анабел Дилк (1975-до смъртта му)[3]
Деца Александра – Райна Маркова
Уебсайт Страница в IMDb
Георги Марков в Общомедия

Георги Иванов Марков (роден на 1 март 1929, София, убит на 11 септември 1978, Лондон, Великобритания, е български писател, театрален и филмов сценарист, а впоследствие – публицист и дисидент от времето на комунистическото управление на Народна Република България (1944 – 1989). Резултат от дисидентската дейност на писателя бе и повишеното „внимание“ на българските комунистически репресивни органи, които от средата на 70-те години се решават на редица системно планирани, и драстични по характер, мерки за физическото му отстраняване. На 7 септември 1978 г., на моста Ватерло, Лондон, Великобритания, неизвестен, чрез употреба на иновационно и малко познато дотогава оръжие инсценира невинен уличен инцидент, прострелвайки Георги Марков в задната област на бедрото. След няколко дни на безуспешни опити за лечение, Георги Марков издъхва в Университетска клиника „Сейнт Джеймс“ в Лондон на 11 септември 1978. Убийството на писателя предизвиква изключително широк обществен резонанс, и на практика от тогава не престава да се коментира и разследва – криминално, журналистически, а и в чисто морално-етичен аспект.

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 1 март 1929 г. в Княжево (София). Баща му Иван Марков (1908 – 17/06/1978, Княжево) е фелдфебел в армията на Княжество България. Ранно инвалидизиран поради тежка форма на туберкулоза, Иван Марков работи в будка за вестници около спирката в Княжево. Майка му Райка Маркова (с.Мещица, Пернишко 1907 – 1985 ) е домакиня. В семейството се раждат три деца – Георги (1929 – 1978), Никола (1931, Драгоман) и Васил ( ? – 1950), починал като дете.

През 1946 г. Георги Марков завършва Първа мъжка гимназия[4] в София, след което започва да следва химия в Русе, но след (една година[5] според Любен Марков) три години[6], и поради закриването на факултета в Русе, Георги Марков се премества в Държавна политехника, София, където се дипломира през 1953 като инженер–химик[5]. Работи като инженер-технолог във ДИП „Победа“, ДИП „Стинд“, а в впоследствие – от 1952 до 1958 преподава в Техникума по керамика и стъкло[7]. Пенсионира се по болест през 1959[7].

На 19 годишна възраст Марков заболява от тежка форма на белодробна туберкулоза, което налага продължителното му лечение, макар и с прекъсвания. В продължение на над десетилетие, и в зависимост от стадия на обостряне, Марков влиза и излиза от болнични заведения и санаториума на Д-р Хаджииванов „Владая“ край София. В санаториума Марков прави и първите си литературни опити.

Личен живот[редактиране | редактиране на кода]

На 10 юни 1953, на 24 годишна възраст, Георги Марков встъпва в брак с 19 годишната Деспина Панайотова, съседка от Княжево. Младоженците живеят в квартира на ул. „Екзарх Йосиф“, София, където Марков пише активно.

По време на едно от поредните си лечения в санаториума във Владая, някъде в периода 1960 – 61, Георги Марков се запознава със Здравка Лекова, по това време помощник–режисьор. Скоро Марков встъпва с нея във втори брак, и двамата заживяват щастливо в таванско помещение около зала „Универсиада“, София. 1960-те са не само напрегнато писателско време за Георги Марков, но и време на безумни страсти около партии покер (описани в „Портретът на моя двойник“, 1966), и време на трайни и дълбоки приятелства с фигури като Цветан Стоянов, Владо Мусаков (преводач от немски език), Любомир Левчев, Любомир Кабакчиев, Стефан Цанев, Никола Попов (актьор), Апостол Карамитев, Радой Ралин. Време на нови увлечения (Яна Пипкова), които правят и втория му брак нестабилен и уязвим.[8]

След като напуска България през 1969 г. на 5 юли 1975 г. сключва брак с Анабел Дилк. Една година по-късно се ражда дъщеря му Александра-Райна. [9]

Възгледи[редактиране | редактиране на кода]

Пребиваването в лечебни заведения, и особено в санаториума във Владая, са първите контакти на Марков, както и сам той признава, с реалното полу-изградено вече „комунистическо“ общество, с неговите контрастни „ценности“ и псевдоморал.[4] Именно личният сблъсък с неумолимата, жестока и безпощадна реалност, е главната причина за формиране на толкова познатите в по-късния период, и типични за Георги Марков черти на характера – вкус към живота, лекота на общуване и харизматичност, с известни нотки на епикурейство, и ненаситен стремеж да се живее интензивно, и в настоящия миг, като „за последно“.

Материално независим, физически привлекателен и чаровен, след приемането му в СБП Георги Марков става популярна и притегателна фигура и сред управляващата комунистическа върхушка. Това му дава възможност да изгради широк кръг от контакти и неформални познанства – както с хора от самия партиен връх, така и с членове на Политбюро, партийни функционери и бюрократи. В неформална и формална обстановка, се затвърждават едни и преобръщат други представи, градят се авторитети и срутват такива. Опознава отблизо интимния „климат“ на партиен живот по най-висшите етажи на властта, лавира сред вражески лагери и временни приятелства, породени както от исторически вражди, резултат на неизживени конфликти от миналото, така и от обстоятелства и интереси. В този климат, Марков за пръв път успява вътрешно да се ориентира и прокара собствени паралели между идейността на убедените и алчността на „присламчилите се“.[4] Опознава честните докрай и ги разграничава от нагаждачите, конформистите и лакеите.[4][6] И всичко това става с лекота и без особена трудност – Марков не е „идеен“ в класическия смисъл, но все още не е и дисидент. Той просто наблюдава и „правилно“ критикува в позволените рамки, без да оставя и най-малкото впечатление на „чужд“. Той дава „отдушник“ на комунистическите функционери от всякакъв ранг да се „изприкажат“, в неформална обстановка, и без риск от „изтичане на информация“. В този смисъл, Георги Марков предоставя на тези лица един по-широк обществен контакт, какъвто те нямат поради теснота на духовни интереси, липса на формално образование и идейна и личностна ограниченост. Георги Марков не е толкова меркантилен колкото редица други негови колеги по перо. Въпреки че няма чак толкова много в материален аспект, Марков не търгува таланта и популярността си в степен и мащаби, толкова характерни за други масови автори или публични фигури от комунистическата епоха в България. Това му помага да запази авторитет и критично мнение от позицията на „имащият моралното право“ – това го прави и близък „по натура“, и в известен смисъл – „сродява“, с известни идейни комунисти и дълбоко морални обществени фигури като Иван Башев, Христо Ганев, Бинка Желязкова, Радой Ралин.

Първи произведения. Български период в творчеството[редактиране | редактиране на кода]

Марков дебютира в печата с разказа си „Рекордьорът на уиски“, 1951[10] (по [7]). „Цезиева нощ“ (сборник разкази) и „Победителите на Аякс“ (юношески научно-фантастичен роман) са издадени съответно през 1957 и 1959. „Цезиева нощ“ е томче, състоящо се от две новели – „Цезиева нощ“ и „Зелената писалка“. Първата новела, „Цезиева нощ“ е криминално четиво, в стила на класическия жанр и рамка – актуалните за онова време идеологически „противопоставяния“. Изданието е първото, в което Марков е самостоятелен автор, и е преведено на руски в рамките на серията „Военни приключения“. Книгата има голям читателски успех, но е жестоко критикувана в България с квалификации като „булевардно четиво“, „пълна с наивни фактически грешки“, „идеологически некоректна“ и т.н. .

„Победителите на Аякс“, 1959, е научно-фантастичен роман, съзвучен с идеалите на времето си, в който български лекар (Михаил Лазаров) и съветска лекарка (Лиза Орлова) са ключов фактор в борбата на човечеството срещу феномена на съзвездието „Аякс“.

Романът „Покривът“ (1959) е спрян от печат, тъй като описваният в него епизод около срутването на покрива на индустриалната сграда в строеж, и опитите за възстановяването му, се подлагат на критика като неприемливи „алегории“ със скрит „антиобществен“ подтекст. „Покривът“ е ключова творба за Марков от българския му период, с ярките образи на репресирания строителен инженер Мартин Димшин, неговия мъчител-надзорник и ръководител на проекта Иван Донков, както и ръководителя на отдел „Личен състав“, Патраков.[7] Сгромолясването на покрива, майсторски описано, отразява цялостната алюзорно-алегорична същност на романа. „Покривът“ е преработван чак до 1978, когато Марков чете окончателната му редакция по радио „Свободна Европа“, два месеца преди смъртта си. Благодарение на усилията на Г-жа Цвета Трифонова, тази редакция намери читателите си в България през 2007 (издателство „Сиела“).

Следва разказът „Единственият ден“, публикуван в сб. Анкета, 1960[7] и сборник разкази „Между нощта и деня“ (1961)[7], в който особено си заслужава да се отбележат „Розата“, „Майки и синове“,„Смърт и живот“, „Момчето“, „Завръщането на Стоян“. Публикувана в сб. Анкета, новелата „Последния патент“ е една от редките чисто поръчково – конюнктурни работи на Марков от този период, която съществува и във вариант на пиеса (1969).

По време на втория си брак, Марков завършва романа си „Мъже“. По сюжет, „Мъже“ е конюнктурна творба, но като литературна структура, свежест на диалозите, личностни взаимоотношения и начин на третиране на злободневните проблеми, „Мъже“ е новаторско произведение. На именно тези качества се дължи и читателската популярност на творбата. Свежестта, непринудеността и естественото поведение на младите герои, независимо от известната бледност на образите, се различават от изображението на хората в комунистическата литература след 1944. В „Мъже“ щампите не са казионни и не дразнят, а са „смесени“ с палитра човешки ценности. Тези щампи се възприемат повече като личностни особености на характери, отколкото политически „послания“. В този аспект, в центъра на романа са хората, живеещи в една политическа рамка от време, а не политическата система с нейните хора „винтчета“. Точно това е радикалното в това произведение – то „убеждава“ господстващите че Марков е „свой“, като в същото време Марков в действителност пише с човешки нотки, където системата не е главен герой.

Издаден през 1962 г., „Мъже“ донася слава и признание за Георги Марков. С него той спечелва годишната награда на СБП, и е приет направо за редовен член на съюза, с което си осигурява привилегирована позиция в обществото и материална стабилност, поради достъп и възможност широко да се печата в националния печат. Скоро след това, Марков става редактор на научнопопулярни разкази в издателство „Народна младеж“[11] (1962 – 1969[7]), като по такъв начин става един от малкото за времето си чисто професионални писатели. В средата на 1960-те години, Марков и Здравка Лекова се преселват във вила в Драгалевци, национализирана бивша собственост на състоятелно лице.[4][12] Там писателят създава повечето от най-известните си творби от българския си период – новелата „Асансьорът“ (1965), сборника разкази „Портретът на моя двойник“ (1966), „Жените на Варшава“ (1968), пиесите – „Кафе с претенции“, „Асансьорът“ (1967) (камерна драма, описваща преживяванията на затворени в асансьор архитект Лозан и преподавателката по акордеон – Стефка, по едноименната новела от 1965), „Да се провреш под дъгата“ (1967), „Атентат в затворената улица“, „Аз бях той“, „Комунисти“ (1969) (последните четири свалени по цензурни съображения).

Пиесите на Марков от този период са не само свежи, популярни и желани. Те са в стил и изразни средства абсолютно новаторски за българската театрална действителност – всъщност, като театрален драматург, успехите на Марков са идентични с тези на литературните му произведения. За огромната му популярност на драматург може да се съди и по това, че сценични откъси от Маркови пиеси влизат като мизансцен и декор в такива култови български филми като „Рицар без броня“ (1966) режисьор Борислав Шаралиев, сценарий Валери Петров. За качествата на Георги Марков като драматург споменава също и Филип Трифонов в интервю за филма „Ваш Даскал Апостол“, цитирайки думи на учителя си по актьорско майсторство във ВИТИЗ Апостол Карамитев[13].

През този период, в резултат от продължителната работа в архивите (в рамките на подготовката за създаване на пиесата „Комунисти“, посветена на 25 годишнината от 9 септември 1944), и събрания от това в излишък материал, Георги Марков замисля и написва сценария на първите серии на сериала „На всеки километър“. В тях, за първи път Марков извежда на екран образа на умния, образован и рафиниран в обноските полицай „Богдан Велински“ (вероятен първообраз на Никола Гешев, началник на отделение „А“, Обществена безопасност, Дирекция на Полицията, Царство България), нещо невиждано в литературните традиции дотогава. След емигрирането му от България, името на Марков е изтрито от титрите с имената на авторите на сценария. Името му също не фигурира и в Указа за удостояване на авторския колектив на сериала с Димитровска награда. Името му е премахнато и от титрите със сценаристите на филма „Мъже“.

Конфликт с властта[редактиране | редактиране на кода]

В основата на конфликта на Георги Марков с властта към средата и края на 60-те години стоят неговата популярност и успех като писател. До известна степен, отрицателно влияние оказва и променения климат след Пражката пролет, но е второстепенно – комунистическият режим до 1956 година бе много по-агресивен. Идейната трансформация на българското общество в десетилетието 1944 – 1955 бе резултат на брутални репресии,[14][15][16][17] пълно беззаконие и липса на правова държава.[18][6][19][20][21][22][23] В този аспект, обвинението на редица интелектуалци от края на 80-те, че народът сам „доброволно и идейно сам прегърнал комунизма“, са безпочвени – страхът и терорът накара нацията да замлъкне[21]. Това десетилетие, без съмнение, бе най-кървавото в българската история от Освобождението от турско робство – както по мащаби, така и по продължителност на репресиите[20][21][17]. И това без и следа от реална гражданска война! Други интелектуални тенденции, обясняващи липсата на съпротивление с опасността от „загуба на обществен и материален престиж“ [24] пак са несъстоятелна – губи този, който има. А в комунистическа България, реално „имащите“ бяха наистина малцинство, поради факта, че режимът за цялото си съществуване, така и не успя да предложи стандарт на живот, сравним поне малко с този в останалите държави отвъд „Желязната завеса“. И това малцинство бе съзнателно предварителноконформистки синхронно“ като предпоставка за да придобие стандарта си. Следователно, то няма страх да загуби нещо, придобито не от страх, а в резултат от предварителна и безусловна „синхронизация с линията[4][6].

До успеха на „Мъже“ през 1962, Марков е един жаден за признание начинаещ талант. След „Мъже“, Марков става утвърден, печатан, ценен, не само като писател, но и като драматург[13]. С този успех, и с материалното му измерение, у Марков постепенно се изгражда илюзията, че в резултат на известност, влияние, публичност, той като личност може чрез перо да влияе на определени обществени процеси, да оформя преобладаващо мнение, или да коригира направления в обществения (или поне – интелектуалния) живот. Тази илюзия се подкрепя и от разширените му социални контакти по етажите на властта, когато достъп до Тодор Живков му дава повод да мисли, че има протекция по отношение правото на критика, или поне – притежава право на „ненаказано“ инакомислие", без да го считат за „чужд“.

От друга страна, от края на 50-те, и почти до края на 60-те, тече официален процес на умишлено насърчаване от комунистическата власт, както на правото на глас, така и на правото на критичност на индивида към течащи обществени процеси или публични фигури, което обаче (реално) завлича интелигенцията в капан – това са изпитани комунистически подходи, чрез които всъщност се търси „цвета на лакмусовата хартийка“ на всеки индивид по отношение на властта, и няма нищо общо с демократичен диалог. Обаче реални промени е нямало. Част от интелигенцията (особено по-възрастните) Димитър Димов, Емилиян Станев, Димитър Талев, навреме усетиха това почти рефлекторно[4]. Но не и Георги Марков. С всяко следващо произведение или пиеса, Марков засилваше критичните нотки, а формата на тази критика ставаше не само по-открита, но и опасно се разширяваше извън темата на индивидуалното недоволство. Нещата отиваха към кардинални въпроси на политическото устройство и същността на държавния строй. Така реално, и без самия той да усети, Марков прекрачи прага на позволеното от режима, и на тези негови изяви се гледаше вече не като на изяви на „свой“, а като изяви на „чужд“.

Въпреки, че писателската вътрешна трансформация бе плавен процес, ключов момент безспорно е спирането на пиесите му „Да се провреш под дъгата“ (свалена по цензурни съображения от сцената на „Театър на Народната Армия“ през 1967 на 13-тото представление) и „Комунисти“ (1969) (свалена по цензурни съображения).[4][12][25] И въпросът не е до „творческа независимост“,[24] а до „границата на позволеното“, което при комунизма винаги е било понятие с индивидуално значение и приложение. И до вътрешното осъзнаване, че когато за един писател, тази граница е вече достигната, по-нататък следва само безвремие и безсмислие или краен конформизъм и безтегловност, макар и с материално благополучие.

И докато „Дъгата“ е началото, то „Комунисти“ завърши онзи дълъг (и вътрешен) път, който доведе Георги Марков до границата в Драгоман през 1969. „Комунисти“ е документална пиеса – тя е поръчана за отбелязване 25 годишнината на комунистическия преврат от 1944. С цел „достоверност“, на Марков е разрешен достъп до съдебните дела на редица ключови комунистически фигури като Адалберт Антонов-Малчика, Леон Таджер, Никола Вапцаров, Лиляна Димитрова, Боян Чонос. Четейки с месеци, Георги Марков открива в тези страници един нов свят – света на наивните комунисти[6][4], и света на самотните комунисти.[6][4] Това го шокира, защото показва мотиви далеч от идеи, и личности далеч от щампи. Освен че разкрива драмата на личности, изправени пред неминуема смърт, разкрива комунистическа организация, в която „висшите“ не жалят „низшите“, и в която тези „висши“ служат само на „идеали" без връзка с реалността. Идеали, за които никой чужд живот не е достатъчен, стига да не е техният. Този исторически поглед убеждава Марков, че комунистическата власт в България е неспособна да осъзнае същността си. Пътят му към границата става само въпрос на време и повод.

Принудителна емиграция – писател, дисидент и публицист[редактиране | редактиране на кода]

На 15 юни 1969 г., се играе вътрешната премиера на пиесата на Марков – „Аз бях той“, (режисьор Методи Андонов), Сатиричен театър, София. В резултат на редица цензурни претенции и забележки, пиесата е спряна от премиера, и категорично отхвърлена с намеци за „антипартийност“ ("Ти каква чешка пиеса си написал?? „ – фраза подхвърлена от негов високопоставен познат, присъствал на предпремиерата – вероятно се касае за К. Кюлюмов) . По-късно същият ден, и по съвет на познат[4], Георги Марков ползвайки валиден личен задграничен паспорт, с неизтекла виза за Югославия, напуска България през Драгоман[25] в посока Белград, Република Югославия. Там за кратко пребивава в хотел „Екселсиор“, но след известено време решава да замине за Италия при брат си Никола Марков, който живее там от февруари 1963[5], и се препитава с филателия. [9] Никола Марков живее в Болоня по това време, и притежава вила в околностите.[25] След първоначално кратко пътуване до Виена[25] с неизвестна цел, Георги Марков се настанява във вилата на брат си, където остава до около май – юни 1970 според Никола Марков[25] (началото на 1970 г. според Любен Марков[5]), тоест, до окончателното си заминаване за Лондон, Великобритания.

Досега не са публикувани данни, спомени, или свидетелски показания Георги Марков да е бил задържан и проверяван в център за бежанци, каквато е била рутинната практика тогава. Обяснение на това вероятно се крие във факта, че Марков притежава валиден задграничен паспорт и валидна виза – тоест, пътуването му е законно. Не е обаче ясно, след като официално не му е продължен паспорта, дали е последвало, и ако – не, защо не е последвало, задържане в т.нар. „филтрационни лагери за бежанци“.

Пребиваването на Марков в Италия е самотно, ограничено откъм контакти с външния свят, и в надежди за успех като сценарист в бъдещ европейски филмов проект. Успява да се срещне с Федерико Фелини, има известни контакти и с местната интелигенция и редактори на издателства, но нищо повече не е възможно на този етап и вероятно поради това, че не владее италиански език. Първоначалното му намерение е да изчака преминаването на скандала около пиесата и подновява веднъж паспорта си в Рим с обяснението че иска творческа отпуска. По същия повод, задграничния му паспорт е подновяван още няколко пъти, включително и с личната намеса на Иван Башев (министър на външните работи по това време). По признание на самият Георги Марков, той е бил готов да се върне в България през септември 1969, но забраната на пиесата му „Комунисти“ (предназначена за театър „Сълза и Смях“ [26]) го отказва от идеята.[11] Въз основа на досега известния материал и спомени, вероятно именно тогава Марков е осъзнал сложността на ситуацията и безизходността на решението си – по отношение на „Комунисти“, към Марков е било проявено особено внимание, и му е бил предоставен достъп до архиви, затворени и досега[27]. По тази причина, излъганото доверие в такова отговорно начинание, ясно откроява личността на Марков като „чужд“ без всякакво съмнение за управляващите. Тук Трифонова[27] допуска грешка – Марков заминава около 3 месеца преди предпремиерата на „Комунисти“ в „Сълза и смях“, и по повод отхвърлянето на „Аз бях той“.

В началото на 1970 според Любен Марков[5] (май-юни 1970 според Никола Марков[25] ), по покана на Петър Увалиев (писателски псевдоним „Pierre Rouve“ – „Пиер Рув“), Георги Марков заминава за Лондон и живее известно време с Теодор Лирков в Клапъм, Лондон. Този период от живота на писателя е съпроводен с редица трудности – както от материален характер, така и свързани с адаптацията му към ново и непознато социално обкръжение, затруднено и от незнанието на английски език. Увалиев му възлага драматизация на руска класика[5][25], намеквайки също и за възможност за екранизация на „Жените на Варшава“ (желание още от 1967, когато за пръв път се запознава с текста; потвърдено при лична среща с Марков в Рим вероятно 67 – 68; и подновено с писмо от началото на 1969), но от тези начинания нищо конкретно не се реализира.

Аз още очаквам да започна някаква работа с Увалиев. Той беше изразил най-добри намерения, но досега не можа да направи нищо. Това до голяма степен скова работата ми и ме притесни извънредно. Неговите възможности са твърде големи и той действително може да ме вкара в играта. Иначе е много трудно. Специално за Италия хич не е важно какво си написал, а е важно кой си.

— Георги Марков до Надя Кожухарова в Мюнхен, 13 януари 1970[11]

Провалът на екранизацията се обяснява с „липса на финансиране и криза в европейската филмова индустрия“, което едва ли е валидно, тъй като именно в този период в Европа се създават едни от най-значителните филмови творби на 20 век (Лукино Висконти, Федерико Фелини, Фасбиндер, Дейвид Лийн, Франсоа Трюфо) и общо взето – филмовата индустрия в Европа е в разцвет. Вероятно причините за „неуспеха“ на Марков в това направление се крият в малката му популярност в Европа тогава, и в неизвестността му като сценарист. От тази неуспешна „инициатива“ остава и дълготрайна лична неприязън и вражда към Петър Увалиев, в която, по принцип, има много елементи на справедливост, и липсват предвзетост или каприз от страна на Марков. Тази неприязън се подсилва и от засилващият се „флирт“ на Увалиев с българските официални власти и Людмила Живкова в частност, на която Увалиев е научен ръководител на дисертацията в Оксфордския Университет [28] [29]. Нещата около тези взаимоотношения получават необратимост, когато Увалиев, след почти 25 годишно отсъствие, посещава „триумфално“ София, обласкан от официалната власт.

Започва работа като журналист в българската секция на Би Би Си (1972). По-късно започва да сътрудничи и на радиостанциите „Дойче веле“ и „Свободна Европа“. [9]

През 1972 г. Марков е изключен от СБП. На 27 декември 1972 г. е осъден от българския съд задочно на 6 години и 6 месеца затвор като невъзвращенец. Произведенията му са иззети от библиотеките и името му не се споменава в официалната българска преса и медии до 1989 г. [9] Държавна сигурност започва разработката му под кодовото име „Скитник“.

През 1974 г. на лондонска сцена се играе пиесата му „Да се провреш под дъгата“, а в Единбург пиесата „Архангел Михаил“, написана на английски, печели първа награда. Романът „Достопочтеното шимпанзе“ (на английски: The right honourable chimpanzee), написан в съавторство с Дейвид Филипс, излиза посмъртно.

Според Димитър Бочев, журналист от Свободна Европа, Марков е огорчен, че дори на Запад липсва пълна творческа свобода и трябва да се съобразява с редакционните политики:

„докато за нашите американски, британски и западногермански работодатели, ние бяхме прекалено антикомунистически настроени, те бяха за нас недостатъчно последователни в антикомунизма си.“[30]

Всъщност, истинското разочарование за Георги Марков произлиза от факта, че в действителност, и въпреки очакванията му, западната реалност не се отличава съществено от комунистическата, ако се изключи наличието на правова държава, демокрацията, и възможността за свободен граждански избор.

От 1975 г. до 1978 г. Марков работи над своите „Задочни репортажи“ – очерци и анализи за живота в социалистическа България. Те се излъчват всяка седмица по Радио „Свободна Европа“. Критиките, отправяни към недостатъците на социалистическия строй и лично към Тодор Живков, стават причина Марков да си навлече гнева на българското политическо и държавно ръководство. В България публикуването на Задочни репортажи за България става възможно едва през 1990 г.

„Задочни репортажи за България“[редактиране | редактиране на кода]

Тази книга се ражда от поредица предавания „Контакти“ на Димитър Бочев, излъчвани по радио „Свободна Европа“, Мюнхен, ФРГ, от ноември 1975 до юни 1978 – общо са излъчени около 137 емисии. Георги Марков по това време работи за ББС и има обвързващ договор, но му е предоставена опция да пише текстове и за други радиостанции, стига да не ги чете сам и да не участва лично в тези предавания. Така става възможно Марков да пише за други медии и освен че това му донася допълнително признание и оценка, да подобри материалното си положение.

Оригиналното заглавие на поредицата е „Задочни Репортажи за задочна България“, но редакцията на „Свободна Европа“ счита названието „задочна България“ за вид обида към държавата, и нещата се регулират в полза на „Задочни репортажи за България“, с което и име есетата се излъчват впоследствие.[31]

Първо печатно издание[редактиране | редактиране на кода]

Първото печатно издание на „Задочни Репортажи за България“ става възможно само благодарение на настойчивостта и упорития труд на българския емигрант в Цюрих, Швейцария – Г-н Йосиф Загорски[32], който още в средата на 1978 пише на Марков в ББС със запитване, дали е издал "...Репортажите", има ли намерение, и има ли нужда от материална помощ в това начинание, но писмото му остава без отговор. След смъртта на Марков, Загорски решава сам да се заеме с въпроса. Текстът му е предоставен от Бочаров, а впоследствие е постигнато споразумение с цел радиостанция „Свободна Европа“ да предостави печатния текст на "...Репортажите" с оглед публикуване. Не всичко съществува в пълен обем – някои есета например се събират „на ръка“, други се набавят от разпечатки на записани на касета предавания. Средствата се събират също много трудно – Йосиф Загорски разпраща над 60 писма по целия свят, където живеят български емигранти, с призив за помощ.[32] Анабел Маркова се отказва от авторски права, материално помагат Н.Ц.В. Симеон Втори от Испания, братът на Георги Марков – Никола Марков от Италия, и двама приятели емигранти на Загорски от Цюрих – Маргарит Велев и Георги Димитров. В допълнение, Анабел Маркова и Никола Марков се отказват и от всички възможни бъдещи хонорари от продажбите, пренасочвайки средствата към фонд „Георги Марков“. До около 1984 Загорски се опитва да публикува „Задочни Репортажи за България“ чрез издателството на Ценко Барев, който междувпрочем публикува някои от есетата от „Задочни Репортажи за България“ в собственото си сп. „Бъдеще“, в нарушение на авторските права на Анабел Маркова[32].

Книгата излиза в средата на 1984 в Цюрих, в два тома, но целият тираж е на загуба. Книгата не получава широк отзвук сред емигрантската среда, а единичните копия, които достигат България, или са бързо конфискувани, или поради липса на организиран „самиздат“ вътре в страната, не циркулират широко.

В България книгата е издадена едва след падането на комунистическия режим от „Профиздат“ през юни 1990 г. в тираж от 70 085 екземпляра.[33].

Значение[редактиране | редактиране на кода]

Според Цв. Трифонова „Задочни репортажи за България“ е безспорно най-яркото българско литературно произведение от втората половина на 20 век[34][35][36][37][27][7]. Книгата попада сред най-великите български национални литературни достижения не само със своя език, стил или тематика, но преди всичко с това, че е портрет на едно общество, бавно и трайно загниващо и загиващо под унищожителното влияние и тоталната агресия на политическия режим. Истинската сила на тези репортажи е в директният им език, в безкомпромисната откровеност, съчетани с писателско майсторство, както по отношение на езика, така и по отношение на фабула, стилистика, изложение, стегнатост, и богата образност в силно концентриран по обем текст.

От друга страна, книгата има и скрит подтекст – "Задочните репортажи... " са произведение на писател и личност, дълбоко разочарована и депресирана от видяното – както на родна земя, така и в емиграция. Депресиран вследствие на несбъднатите му очаквания от емиграцията[38], Георги Марков с тъга разбира, че положението в България не е актуална тема за никого „навън“, и че всичко е борба с политически характер, и с политически мотиви, толкова далеч от борбата на един народ срещу една тирания[38].

Според Борислав Гърдев „Задочните репортажи за България“ са, "... панорамна хроника на една отминала мрачна епоха, подложена на безпощадна дисекция и ирония, в която се чувства и горчивата носталгия по безвъзвратно отминалите младежки пориви, и омразата към социалистическата номенклатурна банда, чиято еманация е вечният и незабравим Тодор Живков, и след която остава „чувство за непоносимост“.[7]"

По същност и структура, „Задочни репортажи за България“ е серия от „калейдоскопични“ по форма есета, в хронологичен аспект. Някои от тях отразяват авторски преживявания от личен характер. Други засягат широк кръг теми от обществения, културен и битов живот в комунистическа България, с елементи на етнографски анализ. Обединяващо звено е обективността, критичният подход и умелата социална „анатомия“, съчетани с писателско майсторство на формата, безупречна стилистика и богат, жив български език, с почти гениално умение, що се отнася до богатата образност в ограничено по обем изложение. Особена и неповторима черта на " ...Репортажите" е липсата на политическа канава като основа на художественото изложение, по този начин литературното изложение не е отблъскващо, и не се налага на читателя като вид безапелационен постулат – кредо за задължителна асимилация. Заключението след прочитането на реалните факти води до изводи – и те са оставени свободно персонални. Марков не налага – той оставя читателя сам да оформи своето мнения въз основа на изложеното. В това отношение "...Репортажите" се отличават драстично от всичко публикувано дотогава в дисидентската преса, и от традициите авторът да насажда, контролира, настоява и да упражнява насилие над читателя под една или друга форма.

„Задочните репортажи...“ не е типична дисидентска книга – в нея няма безкраен негативизъм, бездънен песимизъм, чувство за отмъщение, или крайно отчаяние, нито религиозен фанатизъм. В нея просто се рисуват човешки съдби, обществени нрави и абсолютно неадекватно обществено – политическо управление от некадърни, бездарни и примитивни индивиди – несведущи, които възпроизвеждат като клонове себеподобни, както на личностно, така и на обществено ниво, гарантирайки трайността и необратимостта на пораженията в обществения и икономически живот на своите нации. Силата на изображението на характери, събития, обществени развития тук, е в тяхната ненарочна обикновеност, в тяхната вътрешна „логика“ на постъпки, мотиви, действие и начин на живот. Образите на националните традиции и обичаи са в хармонично съзвучие с носителите им, и се поднасят не само като изолиран спомен от миналото, но и като напомняне, къде са нашите корени, къде е нашия морал, кои сме ние, откъде идваме, и накъде не трябва да отиваме. Така хармонично се противопоставя народ на властта, и това противопоставяне излага изродения характер на същата тази власт в сравнение с националните традиции, морал, чест, запазени и носени през столетията, и вградени в националния характер като вид „генетичен код“. И така, според Марков, неадекватността на комунизма към националния ни характер, като подход и практики, е въпрос на конфликт с националните ни черти, а не въпрос на идеология. От което следва, че единственият шанс на комунизма да победи в България е като унищожи генетичната памет на поколенията и техния морален компас, унищожавайки религия, семейство, семейни традиции, обществен живот, икономически взаимоотношения и структурата на държавното управление. Според „Задочните репортажи...“, към края на 60-те, това унищожение е почти пълно и завършено – и по форма, и по обем. Което се потвърди и в годините след падането на комунизма в България, когато на нищо не можеше да се стъпи, в опит за изграждане на нормално общество. В това отношение (а и в ред други) книгата се оказа пророческа.

Убийството на Марков[редактиране | редактиране на кода]

На 7 септември 1978 следобед Марков претърпява наглед незначителен сблъсък със „случаен“ минувач на моста Ватерло, за който разказва на колегата си Теодор Лирков[39], а по-късно и на съпругата си Анабел[40]. Писателят заявява, че е бил блъснат от човек, който се навел, взел чадъра си от земята и изчезнал. Последвалите събития показват, че инцидентът съвсем не е бил случаен, а срещу него е извършено покушение с някакво оръжие, може би замаскирано като чадър, с което в крака му е изстреляна миниатюрна сачма с отрова, вероятно рицин. Същата нощ здравословното състояние на Марков се влошава и той не е в състояние да застъпи първа смяна в редакцията рано сутринта на 8 септември. През деня той вдига температура, изпитва пристъпи на гадене и повръщане и вечерта извиканият общопрактикуващ лекар препоръчва хоспитализация. Писателят е приет в болница „Сейнт-Джеймс“ със съмнение за отравяне на кръвта. Той е в съзнание и повтаря разказа си за инцидента пред лекарите, но направената рентгенова снимка не дава основание за съмнение за наличие на чуждо тяло в бедрото му. Поради разказа на Марков е уведомена полицията и в болницата е изпратен следовател. На пациента е поставена диагноза грип или вирусна инфекция, но въпреки провежданото лечение Марков развива нестабилност на кръвообръщението, кръвното му налягане пада много ниско, сърдечната дейност става нерегулярна и той е преместен в интензивно отделение. На 9 и 10 септември състоянието му постоянно се влошава, той изпада в безсъзнание и вечерта на 10 септември настъпват проблеми в сърдечната дейност, тотална бъбречна недостатъчност, отоци и картина на неконтролируем шок. На 11 септември сутринта Георги Марков умира.

Разследване[редактиране | редактиране на кода]

Веднага след смъртта на Марков, английските власти преквалифицират случилото се като „убийство“ и започват официално разследване. Лекуващите лекари са подробно разпитани, документацията подробно прегледана – от анализ на данните се оформя диагнозата на септичен шок като най-вероятна, за лечението на който наистина, и коректно, са предприети всички адекватни и необходими терапевтични мерки. Според интервюта на Д-р Райли, и имайки пред вид симптомите, и не повлияването им от стандартно лечение, той наистина е допускал отравяне, но според него – от вид змийска отрова.[41]

Извършена е аутопсия, при която на мястото на убождането е намерена сачма с диаметър 1.70 mm, изработена от сплав 90% платина и 10% иридий. В сърцевината на сачмата има кухина с обем 0.2 mg, която комуникира с повърхността посредством два канала с диаметър 0.35 mm, пробити под ъгъл 90 градуса. Първоначално не е установено вещество в кухината. Последващи изследвания на подобна сачма, използвана срещу Владимир Костов в Париж 10 дни преди покушението срещу Марков, установяват следи от рицин, а отворите вероятно са били запушени със субстанция, която се топи при температурата на човешкото тяло. След пълното разтопяване на запечатващото вещество рицинът влиза в кръвта и нищо от двете субстанции не е откриваемо. Ако обаче по някаква причина „запушалката“ е повредена – както е в случая с Костов, която оцелява – прониква само част от отровата и става възможно да се открият следи. В случая на Марков заключението за вида на използваната отрова се базира само на косвени доказателства, тъй като нито по сачмата, нито в тялото му е открит рицин, но той отговаря като количество, способно да причини смърт. Тъй като по онова време не е известен антидот срещу него, дори и докторите да са знаели с какво е отровен Марков, не са можели да го спасят[42]

Официалното заключение на британския съдебно медицински експерт е публикувано през януари 1979, и определя смъртта на Георги Марков като „убийство с използване на отровата рицин[43].

Случаят се запомня като „Убийството с чадъра“ поради разказа на Марков, раздухан от пресата, но в случая с Костов няма чадър, а вероятно е използвано специално изстрелващо оръжие. Преди този последен и успешен опит, е имало два други опита за убийство на Марков.

Разследване на убийството на Марков в България не е възможно преди падането на комунистическия режим през 1989 г. През януари 1990 г. служители на ДС унищожамат досие на писателя в няколко тома под псевдоним „Скитник“, но на последвалия съдебен процес срещу ген. Владимир Тодоров и Стоян Савов това така и не бива доказано. През януари 1992 г. Савов се самоубива, а Тодоров е осъден на 14 месеца затвор. Същата година генерал Олег Калугин от КГБ, който бяга от Русия, прави разкрития за помощта, оказана на Държавна сигурност по отношение на специални технически средства за убийство – отровен гел; хранителна отрова; раняване с отровна сачма. Калугин пристига в София през 1992 и свидетелства, назовавайки имена на хора от руска и българска страна, замесени в случая[44]. През 1993 Калугин е разпитан в Лондон за убийството, но не му е повдигнато никакво обвинение.[45]

През есента на 1992 г. българското следствие започва разследване на убийството на Георги Марков, което установява, че Държавна сигурност е използвала убийствата като средство за ликвидиране на български емигранти, критици на социалистическото управление.

През 1999 – 2000 г. журналистът Христо Христов проучва архивите на ДС и създава документалния филм „Досиетата „Скитник“ и книгата „Убийте „„Скитник“[46].

По-нататъшно разследване на Христов сочи Франческо Гулино (агент „Пикадили“) като пряко замесен в събитията[47]. През 1993 г. документи от досието на агент „Пикадили“ (Франческо Гулино) са поискани от Великобритания и Дания, за да бъде арестуван, но България отказва да ги представи.[48] В британския документален филм The Umbrella Assassin („Убиецът с чадъра“), (2006),[49] се разкрива, че Гулино е жив и здрав, и все още пътува свободно из Европа. През 2008 английските разследващи подновяват работата си в стремежа си да повдигнат обвинение, като искат достъп до българските архиви и изявяват желание да разпитат 40 бивши служители на ДС[50], не на последно място и поради извършеното през 2006 г. също в Лондон покушение срещу Александър Литвиненко[51].

През 2013 немският журналист Клаус Дексел представя документален филм за убийството на Георги Марков – „Накаран да замлъкне: Георги Марков и убийството с чадър“, в който намира следите на Гулино и го интервюира.

Въпреки декларираната готовност от различни български правителства за установяване на истината за убийството на Георги Марков, следствието не постига резултат и е прекратено през 2013 г. поради изтичане на давност[52] Към 2016 г. не са обвинени нито поръчителят, нито прекият му извършител.

Награди и отличия[редактиране | редактиране на кода]

През 2000 г. посмъртно е удостоен с орден „Стара планина“ първа степен „за яркия му принос към българската литература, драматургия и публицистика и за изключителната му гражданска позиция и противопоставяне на комунистическия режим“.[53]

По повод 85 години от рождението му през 2014 г. в София е открит паметник на Георги Марков, дело на скулптора Данко Данков.[54] Според президента Плевнелиев:

Марков не се поколеба да каже истината за антихуманната политика на комунистическия режим и плати с живота си за това, превръщайки се в светъл пример за гражданска и човешка доблест... В своите „Задочни репортажи“ Марков ни завеща „най-подробната, най-точна и задълбочена панорама на обществено-политическите отношения в страната, в мрачната епоха на комунизма“.

Оценки[редактиране | редактиране на кода]

Писател с литературен и публицистичен талант [35][36][55][56], и харизматична личност с голямо лично обаяние и комуникативност[36][41][30][57], Георги Марков до напускането на България през 1969, бе знакова фигура в българския културен живот[13][35][27]. Независимо от многократните опити на комунистическия режим за дискредитирането му, и забраните за публикация в България, Георги Марков и в емиграция запази авторитета и мястото си в българското интелектуално пространство.

Автор на литературни произведения ( „Мъже“ – 1962 г., „Портретът на моя двойник“ – 1966 г., „Жените на Варшава“-1968 г. ) и театрална драматургия ( „Кафе с претенции“, „Да се провреш под дъгата“, „Асансьорът“, „Атентат в затворената улица“, „Комунисти“, „Аз бях той" ) Марков бе едно от малкото нови имена в културния живот на комунистическа България, което не бе продукт на партийност, непотизъм или лакейско поведение, а носител на литературен талант и качества, наистина издържали проверката на времето.

Георги Марков владееше богат на изразни средства български език – трептящ, вълнуващ, наситен, жив, дълбок в значение и образност, рязък на обрати, но с вътрешна логика, образцова изразителност и безупречна стилистика. И в същото време – език литературен в смисъла на класическата ни литературна традиция, без да е „казионно – шаблонен“.

В този смисъл, писателският талант на Георги Марков е не само безспорен – Марков е достоен продължител на великите литературни традиции[35][34], които в десетилетието 1944 – 1955 се считаха за изчезващи, с идването на комунистите на власт в България през 1944, и унищожаването на националната интелигенция.[35][58]

Още с първите си произведения, публикувани в България в края на 50-те и началото на 60-те години на миналия век, Георги Марков си създаде име на талантлив и многообещаващ млад писател, театрален драматург и сценарист.[35][58][59][60][7] След като през 1969 г. бе принуден да напусне комунистическа България, Марков бързо се утвърди на Запад като публицист и дисидент. Макар че периодично се изявяваше и като писател, литературен критик и театрален сценарист, Георги Марков в дисидентските си години бе известен най-вече с острата си и непримирима позиция към комунистическия режим в България. Водещ радиопредавания и информационни емисии на български език в английската радиостанция „Би Би Си“, американската „Свободна Европа“ и германската „Дойче веле“, и активно сътрудничещ с редица опозиционни на комунистическия режим в България емигрантски издания, Георги Марков в началото и средата на 70-те години на 20 век се превърна в символ на една нова и свободна България, гледаща в бъдещето, и духовно разкрепостена от вездесъщата тирания на комунистическите десетилетия. Превъзходната дикция на писателя, съчетани с безупречен български език, актуален поглед, и безпощадна обективност, направиха предаванията на Георги Марков изключително популярни и слушани в България. Освен това, те разчупиха стереотипите на тези радиостанции, и представиха националната ни действителност значително по-обективно, с по-малко отблъскваща негативност, политизирана агресивност и емигрантски абстракции. В тези емисии, Марковият дълбоко хуманен подход, съчетан с разбиране реалностите на всекидневния български бит, преоткриха за слушателите богата палитра национални ценности, и пробудиха спомени и традиции, дълбоко „заспали“ в комунистически „реформираното“ ни националното съзнание. От тези предавания се родиха и „Задочни репортажи за България“ (първо издание 1984, Цюрих, Швейцария ) – книга стояща безспорно в пантеона на едно от най-значимите литературни произведения, написани някога на български език.[61][35][36][58][37][27]

Списък на произведенията[редактиране | редактиране на кода]

  • Цезиева нощ – приключенски роман 1957
  • Победителите на Аякс – научнофантастичен роман 1959
  • Анкета – новели 1961
  • Между нощта и деня – разкази 1961
  • Мъже – роман 1962, 1990
  • Последният патент – комедия 1965
  • Портрет на моя двойник – роман 1966, 1996
  • Кафе с претенция – комедия 1966
  • Асансьорът – пиеса 1967
  • Калай – комедия 1967
  • Жените на Варшава – разкази и новели 1968
  • Атентат в затворената улица – пиеса 1968
  • Задочни репортажи за България – публицистика 1980 том 1 и 1981 том 2 (Фонд „Георги Марков“, Цюрих), 1990 (София)
  • Литературни есета – 1982 (Париж), 1990 (София)
  • Архангел Михаил – пиеса 1990, 1997
  • Когато часовниците са спрели. Нови задочни репортажи за България – публицистика 1991
  • Пиесите на Георги Марков – 2001
  • Покривът – роман 2007
  • Достопочтеното шимпанзе (в съавторство с Дейвид Филипс) – 05.10.2009
  • До моя съвременник – есета 2015
  • Ненаписаната българска харта – есета 2016 (том 2 на „До моя съвременник“)
Издадени на френски език
  • L'odyssée d'un passeport et autres nouvelles, 1983, Editions Acratie

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Венера Венкова. Георги Марков отнел жената на Рангел Вълчанов. // blitz.bg, 12.09.2013. Посетен на 2015-10-18.
  2. Йорданка Христозова. Злополука отложила венчавката на Георги Марков с Анабел. // standartnews.com, 29 декември 2000. Посетен на 2015-10-18.
  3. Пенчо Ковачев. Братовчедът на Георги Марков – Любен: Ако разследват като досега, и 100 г. няма да им стигнат. // 24chasa.bg, 11 октомври 2007. Посетен на 2015-10-18.
  4. а б в г д е ж з и к л Георги Марков – „Задочни репортажи за България“. Издателство „Профиздат“, 1990.
  5. а б в г д е Защо убиха писателя Георги Марков? Част Първа.http://www.lechitel.bg/newspaper.php?s=7&b=452
  6. а б в г д е Георги Марков – „Когато часовниците са спрели. Нови задочни репортажи за България“, Издателска къща „Пейо К. Яворов“, 1991.
  7. а б в г д е ж з и к Борислав Гърдев, „Моите срещи с Георги Марков“. http://afera.bg/моите-срещи-с-георги-марков.html
  8. Музите, които вдъхновяваха Рангел Вълчанов, https://www.24chasa.bg/Article/2338260
  9. а б в г Ковачев, Пенчо. BG смърти и тайни. Фабер, 2010. ISBN 9789544003142.
  10. в-к „Народна младеж“, 7 юли 1951.
  11. а б в Осъждат Георги Марков през 1972 г. на 6,5 г. затвор.https://www.24chasa.bg/Article/4749036
  12. а б Братовчедът на Георги Марков – Любен: Ако разследват като досега, и 100 г. няма да им стигнат. https://www.24chasa.bg/Article/2293327
  13. а б в Филип Трифонов в интервю за филма „Ваш Даскал Апостол“, цитирайки думи на учителя си по актьорско майсторство във ВИТИЗ Апостол Карамитев.
  14. Извършеният от комунистите Геноцид и Холокост над българската нация (1944 – 1989 г.). http://www.extremecentrepoint.com/archives/14230
  15. „Как комунистите избиха цвета на българската интелигенция във всички сфери на живота.“ https://angeligdb.wordpress.com/2012/03/05/1-820/
  16. "Как ДС се разправи с „царските“ офицери." http://www.dw.com/bg/как-дс-се-разправи-с-царските-офицери/a-18332595
  17. а б Мито Исусов – „Политическият живот в България 1944 – 1948.“ Академични издателство „проф. Марин Дринов“и УИ „Св. Климент Охридски“.
  18. Денят на „Народния съд“, в който бе избит държавният, политически и военен елит. Георги Димитров от Москва: "Никой не трябва да бъде оправдан! И никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят каквато и да е роля“. http://www.mediapool.bg/denyat-na-narodniya-sad-v-koito-be-izbit-darzhavniyat-politicheski-i-voenen-elit-news244983.html
  19. „Народен съд“ – Народен съд
  20. а б " „Народният съд“: Обезглавяването на държавния, политическия и военен елит". http://pametbg.com/index.php/bg/prestuplenia/naroden-sud/68-2015-12-09-07-55-33
  21. а б в Български Мемориал „Памет“ – http://pametbg.com/index.php/bg/
  22. „Народният съд – неизживяната българска трагедия“. http://epicenter.bg/article/Narodniyat-sad-neizzhivyanata-balgarska-tragediya/64656/11/61
  23. "Кървавият четвъртък наречен „Народен съд“ ". http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/obshtestvo/2015/02/06/2466106_kurvaviiat_chetvurtuk_narechen_naroden_sud/
  24. а б Изгледи – България http://wp1109248.server-he.de/librev250/index.php/prospects-bulgaria-publisher/2363-2014-04-22-22-09-27
  25. а б в г д е ж Защо убиха писателя Георги Марков? Част Втора. http://www.lechitel.bg/newspaper.php?s=8&b=491
  26. Георги Марков пращал сценарий за „На всеки километър“ от Болоня. https://www.24chasa.bg/Article/4743495
  27. а б в г д "Георги Марков и „Комунисти“ – пътят към „Задочни Репортажи“ ". Цвета Трифонова, http://liternet.bg/publish/ctrifonova/komunisti.htm
  28. Проф.Ал.Янков – Петър Увалиев бе искрено влюбен в България – интервю. http://www.urban-mag.com/bg/Проф.+Александър+Янков%3A+Петър+Увалиев+бе+искрено+влюбен+в+България/109
  29. Л.Живкова, част.1, Издигането във властта. http://desebg.com/-a-/931--1-
  30. а б И Би Би Си, и „Свободна Европа“, и Космосът бяха тесни за Георги Марков – интервю с Димитър Бочев, в. „Сега“ от 17.08.2013. // Посетен на 19 август 2013.
  31. Йожи – българският Дон Кихот http://bolgari.net/sadiozhi_–_bylgarskiiat_don_kixot-el-2101.html
  32. а б в Как видяха „Бял свят“ " Задочните репортажи" на Георги Марков – интервю с Йосиф Загорски.http://kultura.bg/web/как-видяха-бял-свят-задочните-репорта/
  33. Марков, Георги. Задочни репортажи за България. София, Профиздат, 1990. с. 518.
  34. а б „Задочни репортажи за България – био-библиографски сюжети“. Цвета Трифонова. http://liternet.bg/publish/ctrifonova/zadochni.htm
  35. а б в г д е ж Незаглъхващият Георги Марков: Непреходното слово на един велик българин. http://desebg.com/index.php?option=com_content&view=article&id=2668
  36. а б в г "Накаран да замлъкне: Георги Марков и убийството с чадър“. Документален филм на Клаус Дексел, 2013
  37. а б ... Книгата на Г. Марков е един исторически документ, който не подлежи на забрава и е паметник на демократичната мисъл у нас. Писмо на Стефан Богданов до Анабел Маркова. Берн, 10 юли 1984 г. Машинопис.
  38. а б Георги Марков, писмо до Димитър Бочев, 18 – 22 февруари 1977, Лондон, Великобритания.
  39. Атаката срещу Георги Марков. Част 1: Ударът на „Ватерло бридж“, разследване. Хр.Христов, 07/09/2011.http://desebg.com/2011-01-06-11-55-07/384--1-
  40. „Атаката срещу Георги Марков. Част 5: Мистериозната смърт на критика на Тодор Живков.“ http://desebg.com/2011-01-06-11-51-03/397--5-
  41. а б „Secrets of the Dead – „Umbrella Assassin“ , Documentary, 2006. Този документален филм е версия на оригиналния английски документален филм " The Umbrella Assassin", 2006, адаптирана за американския канал PBS
  42. Rincon, Paul (11 November 2009), „Ricin 'antidote' to be produced“, BBC News, http://news.bbc.co.uk/1/hi/sci/tech/8351666.stm, посетен 20 November 2009 
  43. „Cold War Radio: The Dangerous History of American Broadcasting in Europe, 1950 – 1989“, Richard H. Cummings, McFarland, 17 March 2009.
  44. Spymaster: My Thirty-two Years in Intelligence and Espionage Against the West.“ Oleg Kalugin, Basic Books; Revised edition (March 3, 2009).
  45. Ex-KGB agent Kalugin: Putin was 'only a major'. // RFE/RL, 31 March 2015. Посетен на 9 April 2015.
  46. Христов, Христов. Филм: Досиетата „Скитник“. // desebg.com, 1 март 2011. Посетен на 7 септември 2016.
  47. Times Online(UK) article revealing Giullino as the umbrella killer by Jack Hamilton and Tom Walker. 5 June 2005
  48. Защо точно агент Пикадили?, профил на агент „Пикадили“ във вестник „Дневник“
  49. Revealed: The Umbrella Assassin, IMDb page
  50. Скотланд ярд разследва отново убийството на Марков. // 21 септември 2008. Посетен на 21 септември 2016.
  51. Скотланд ярд поднови разследването за убийството на Георги Марков. // Дневник, 18 юни 2008. Посетен на 21 септември 2016.
  52. Георгиева, Мая. Любо Марков: Трябва да си идиот или участник в убийството на Георги, за да отричаш ролята на ДС. // faktor.bg, 7 септември 2016.
  53. Указ 441 от 11 декември 2000 г.
  54. Двуметров паметник на Георги Марков на пл. „Журналист“. // Vesti.bg, 11 ноември 2014. Посетен на 11.04.2016.
  55. Питър Удел, бивш заместник шеф в Източния отдел на ББС, в интервю за "Накаран да замлъкне: Георги Марков и убийството с чадър“ на Клаус Дексел, 2013, направо споменава, че по думите на негов колега, още с идването на Марков в ББС, станало ясно, че се касае за професионалист от „изключително висока класа“. И добавя "...колегите му признаваха, че това е човек с изключителни способности!".
  56. Дейвид Филипс, в интервю за Диляна Грозданова, БНТ, 1992, направо и без уговорки нарича Марков – „гений“.
  57. Питър Франкъл, бивш шеф на Източният отдел в ББС в интервю за филма на Клаус Дексел „Накаран да замлъкне: Георги Марков и убийството с чадър“, 2013.
  58. а б в Стефан Цанев: Никой не е имал по-голямо въздействие върху народа от Георги Марков. http://desebg.com/intervu/1727-2014-03-01-10-50-44
  59. Характеристика, написана от Слав Караславов, главен секретар на СБП, приложена към дело 72/72 от 1972 срещу Георги Марков.
  60. Стефан Продев, в."Дума", 16/04/1991.
  61. За Георги Марков, „Задочните репортажи“ и изродения (анти)комунизъм. http://podmosta.bg/za-georgi-markov-zadochnite-reportazhi-i-izrodenia-antikomunizam/

Допълнителна литература[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за