Георги Аянов

Георги Аянов
	Георги Аянов
български революционер
Роден	2 септември 1881 г. Дерекьой, Османска империя
Починал	24 февруари 1951 г. (69 г.) Бургас, Народна република България
Учил в	Одринска българска мъжка гимназия; Софийски университет
Семейство
Баща	Стойчо Аянов
	Георги Аянов в Общомедия

Георги Попстойчев Аянов (изписване до 1945 година: Георги попъ Стойчевъ Аяновъ) с псевдоними Пожарски^[1] и Пожаревски^[2] е български революционер, одрински деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Той е и известен етнограф.

Биография

Георги Аянов е роден през 1881 година в село Дерекьой, Лозенградско. Син е на духовника и революционер поп Стойчо Аянов. Георги Аянов завършва българската гимназия в Одрин.^[1] Работи като учител в Ново Паничарево, България. На 10 май 1901 година участва в изпращането на четата на Георги Кондолов от Алан Кайряк. Войводата Кондолов го уговаря да кандидатства за учител в Малко Търново, за да подпомогне учебното и революционното дело. Аянов се съгласява и през септември 1902 година става учител в Малко Търново.^[3] Участва в подготовката за въстание.^[1] Георги Попаянов е един от последните секретари на революционния комитет в Малко Търново. След потушаването на Илинденско-Преображенското въстание завършва Историко-филологическия факултет на Софийския университет и се завръща в Османската империя като учител в Одринската гимназия.

След Младотурската революция през 1908 година ВМОРО се легализира. През септември 1908 година се провежда конгрес на организацията в Одрин, на който е избрано окръжно Боево тяло, в което е включен и Аянов. Пунктов началник е в Алан Кайряк.^[1]

Установява се в Анхиало, България. При избухването на Балканската война в 1912 година е доброволец в Македоно-одринското опълчение и служи в 1 рота на Лозенградската партизанска дружина, под командването на роднината си Димитър Аянов. Носител е на сребърен медал „За заслуга“.^[4]

След окончателното прогонване на българите от Източна Тракия, той се установява в Бургас. Попаянов започва да се занимава с въпросите на историята от най-ранна възраст, но се активизира след 1923 г., когато изцяло се съсредоточава върху историята на Източна Тракия. ^[5]

Той обикаля България и издирва тракийски преселници и бежанци. Попаянов написва две книги за Източна Тракия: „Странджа. Етнографски, географски и исторически проучвания“ и „Малко Търново и неговата окрайнина. Антропо-географски и исторически проучвания“. Събирач е на археологически, исторически, стопански, икономически, културни и фолклорни материали. Автор е на много публикации.^[6]

Умира на 24 февруари 1951 година в Бургас.^[7]

Читалището в Малко Търново носи името Народно читалище „Георги Попаянов – 1914“. Името на Георги Попаянов носи и улица в бургаския квартал „Меден рудник“.

Бележки

1 2 3 4 Герджиков, Михаил. Михаил Герджиков: Спомени, документи, материали. София, Наука и изкуство, 1984. с. 411.
↑ Николов, Борис Й. ВМОРО: Псевдоними и шифри 1893-1934. София, Издателство „Звезди“, 1999. ISBN 954-9514-17. с. 79.
↑ Енциклопедичен справочник Малко Търново – Странджа. София, Община Малко Търново, Главна дирекция „Архиви“, 2009. ISBN 978-954-9800-74-6. с. 261.
↑ Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 574.
↑ Българите в най-източната част на Балканския полуостров - Източна Тракия. Димитър Г. Войников. ИК „Коралов и сие“, София 2002 г.
↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893 – 1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 133.
↑ Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 371.

[Герджиков_411-1] 1 2 3 4 Герджиков, Михаил. Михаил Герджиков: Спомени, документи, материали. София, Наука и изкуство, 1984. с. 411.

[2] Николов, Борис Й. ВМОРО: Псевдоними и шифри 1893-1934. София, Издателство „Звезди“, 1999. ISBN 954-9514-17. с. 79.

[Странджа_261-3] Енциклопедичен справочник Малко Търново – Странджа. София, Община Малко Търново, Главна дирекция „Архиви“, 2009. ISBN 978-954-9800-74-6. с. 261.

[4] Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г.: Личен състав по документи на Дирекция „Централен военен архив“. София, Главно управление на архивите, Дирекция „Централен военен архив“ В. Търново, Архивни справочници № 9, 2006. ISBN 954-9800-52-0. с. 574.

[5] Българите в най-източната част на Балканския полуостров - Източна Тракия. Димитър Г. Войников. ИК „Коралов и сие“, София 2002 г.

[6] Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893 – 1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 133.

[7] Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 371.

[1]

[2]

[3]

[4]

[5]

[6]

[7]