Голям извор (област Разград)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Голям извор.

Голям извор
Общи данни
Население 420 (ГРАО, 2015-03-15)*
Землище 34,223 km²
Надм. височина 354 m
Пощ. код 7459
Тел. код 084774
МПС код РР
ЕКАТТЕ 15761
Администрация
Държава България
Област Разград
Община
   - кмет
Самуил
Джевдет Азис
(ДПС)
Кметство
   - кмет
Голям извор
Бахтишен Кьофтеджи
(ДПС)
4-ти селскостопански културен и национален събор, 28 – 29 август 1938 г., гр. Варна. Парад на участниците в събора по ул. Княз Борис І. На преден план са представителите на община Голям Извор.

Голям извор е село в Северна България. То се намира в община Самуил, област Разград. До август 1934 година името на селото е Кара арнаут.[1]

География[редактиране | редактиране на кода]

Село Голям извор се намира на 17 км източно от гр. Разград и на 6,5 км северно от гара Самуил, на една продълговата равнина с 350 м надморска височина. Селото заема около 1500 дка, във вид на ивица дълга 3 км от юг на север, с лек наклон на запад. Към средната част на селото, в дола, по който тече река Война (с ударение на о), има голям карстов извор. Именно той е причината за образуване на селище на това място от незапомнени времена. На негово име през 1934 г. селото е преименувано на Голям извор. Климатът се характеризира като континентално-степен, със студена зима и горещо лято, и сравнително малко валежи. Към 1944 г. населението е чисто българско – 1185 души, от които само 20 души (няколко семейства) цигани музиканти. В наши дни населението е значително по-малко и разнородно, както и с много висока средна възраст.

Основният поминък на населението в миналото и сега е земеделието. През 1925 г. е била построена мелница с мотор от 50 кс и електрическо осветление от Георги Германов. През 1930 г. е открита парна дъскорезница от Костадин Косев. През тези години в селото има 8 казана за варене на ракия, казани за варене на петмез (маджун), а също и маслобойна, които днес не съществуват. Селото е електрифицирано около 1952 г.

История[редактиране | редактиране на кода]

В землището на селото се намират 17 надгробни тракийски могили. Свидетелства, че районът на селото е населяван от дълбока древност са открити в трите селищни могили. Две от тях се намират в местността при изворите на Война: едната е „Дюмели юк“ – разкопана от голямизворчани, а за втората сведения дава Карел Шкорпил:

Между гара Ишиклар и с. Кара арнаут близо до Война чешма се намира плоска могила 100х100 разкрача и около 8 м височина. Плоската ѝ част е 50х50 разкрача. В могилния насип излизат късове от плитки панички и др., а също изпечена червена пръст.

Третата селищна могила, известна като „Малката могила“, се намира в западна посока от селото и е с горен диаметър 30 м. В границите на селото са открити и следи от по-късната античност – Римско кале с църква, антични монети от ІІ в.

От средновековната епоха датират находки от селищни махали, гробище и църква на запад от селото в местността „Отсреща“. Там при обработка на почвата са разкрити зидове от огради и калдъръм. Също такива останки има и при разположените северно от селото извори „Кокар бунар“, „Юч бунар“, „Ялновча“ и „Кайнаците“. Според местното устно предание, турците наричали селото с името „Еди килисели кьой“ – селото със седем църкви.

За пръв път селото е споменато под името Арнауд в една просба до великия везир Кьопрюлю Фазъл Ахмед паша през 1669 г. В различни документи е срещано още като Арнаутско Хърсово, Малко Арбанаси, Караджа Арнаут, Караарнаут. Произходът на наименованието се свързва с прииждащите от западна Македония преселници, като според местната традиция и обосновка тези преселници са българи, прогонени от враждебно настроеното арнаутско население. По-вероятно е населението на селото през този период действително да е било арнаутско, което по време на Руско-турската война от 1828 – 1829 се изселва към Северна Добруджа и Силистренско. В запустялото село впоследствие се настаняват балканджии – жители от Габровско, Горнооряховско, Еленско, Тревненско, Севлиевско. Втори показател за характера на населението по време на османското владичество е, че заедно със съседното Хърсово то се е ползвало със специален статут – те са били привилегировани (вакъфски) селища[2] и никой не можел да премине през тях с подкован кон и ездешком. Жителите им не са били ограбвани, преследвани и измъчвани от турците. Според Константин Иречек местните жители говорели на албански, български, арумънски и са поселени тук от арнаутски спахия – управител на Хезарград, който построил там джамия. След привилегиите им била забрана да се настаняват у тях войници на квартира. През кърджалийско време повечето от тях се разселват, но най-голямата злополука наистина постига арнаутите по време на руско-турските войни[3].

По време на подготовката за Априлското въстание, в Голям извор има революционен комитет, основан от хайдут Сидер Грънчаров. Комитетските хора се обучавали на стрелба и си приготвяли въстанически униформи. Освобождението от османска власт настъпва няколко години по-късно – на 18 януари 1878 г.

Религии[редактиране | редактиране на кода]

Към 1945 г. населението е християнско (източноправославно), с изключение на няколкото цигански семейства (мюсюлмани).

От неизвестно време в селото съществува църква „Света Троица“. На 27 май 1930 г. е осветен новият храм „Света Троица“ (построен през 1928 г.) – един от най-хубавите в Лудогорието. Църквата е изцяло изградена от камък. В камбанарията има вграден часовник, а в основите ѝ са поставени паметни плочи на българите, родени в околността и загинали във войните. Сградата съчетава в себе си: църква, часовникова кула и войнишки паметник.

Дългогодишен свещеник в новата църква е Антоний Ат. Дончев. След него в църквата са служили само приходящи от съседните села свещеници.

Образование[редактиране | редактиране на кода]

В образователно отношение и по ученолюбивост голямоизворци са стояли почти на първо място в Разградска околия. Няма друго село в Лудогорието с толкова голяма интелигенция при такъв малък брой жители. От 1185 жители през 1944 година, 109 са завършили средно и висше образование (32 висше).

През 1851 г. в Разградска околия е имало само 7 училища с 8 учители и общо 285 ученика. Едно от тези училища е било в Голям извор – с 1 учител и 16 ученика. („Цариградски вестник“, бр. 55, 1851 г.). Първият учител в селото е бил „Черният даскал“ – Николали Димитър – циганин-вретенар от Шумен, получил необходимото тогава за даскал образование. Непосредствено преди Освобождението в селото е имало 40 – 50 ученици.

До 1870 г. в стара паянтова постройка е имало дюкян, килия и изповедня. За ученическа стая е служела замазаната с пръст и постлана с рогозка килия. След това е построено старото каменно училище, което стои и до днес. През 1898 г. е построена едноетажна нова училищна сграда, която през 1941 г. е надстроена с един етаж.

През 1883 – 1884 г. за пръв път в селото е открита прогимназия с първи прогимназиален клас. През 1909 – 1910 г. са открити и останалите два прогимназиални класа. Към 1960 г. поради липса на ученици прогимназията е закрита. По-късно училищната сграда се ползва като интернат, пансион и др.

През 1875 г. от селото е излязъл първият учител Христо Димитров, следвал една година в класното училище в Шумен при учителя Панайот Волов. По-известни учители в миналото са били Георги Костадинов, Петър Константинов, Ради Кючуков, Иван Богданов, Тодор Жеков, Костадин Недялков, Стефана Недялкова, Димо Йорданов, Марин Раднев, Милица Самсиева, Христо Йорданов и др.

Културен живот[редактиране | редактиране на кода]

Още през 1896 г. в селото е основано читалище „Напредък“. Чрез него интелигенцията е провеждала своята културна дейност. Основатели на читалището са: Георги Дюлгеров, Христо Тодоров, Петър Константинов, Христо Димитров, Мария Генева, Митьо Ив. Гайдаров, Господин Венков.

През 1897 г. в читалището са се получавали списанията „Светлина“ (издавано от 1891 до 1931 г.), „Мисъл“ (най-авторитетното българско литературно списание, издавано от 1892 до 1907 г.), „Българска сбирка“, „Ден“ (социалистическо списание, издавано след 1891 г. от Я. Сакъзов) и вестниците „Учителски другар“ (1894 – 1898 г.), „Народни права“, „Зорница“ и „Освобождение“.

Започнал е и театрален живот. През 1898 г. са представени от самодейци драмата „Васил Левски“, комедията „Ще се самоубия“, още „Стоян войвода“, „Чорбаджи Михалаки“. Представленията са се давали в новата едноетажна училищна сграда, в която две от стаите са били разделени с подвижна дървена стена и при отварянето ѝ се е получавал сравнително голям салон, където са играни над 200 пиеси.

Дейността на читалището върви на приливи и отливи до 1919 г., когато председател на управата става учителят Костадин Недялков. Представленията стават редовни, укрепва библиотеката, построява се нова читалищна сграда (около 1935 – 1940 г.). Особен тласък в театралната дейност дава през 1935 г. учителят Димитър Христов от Шумен, който създава богата сбирка от декори и сценични костюми.

През 2001 г. към читалището е образуван танцов състав „Вихър“ с ръководител Мариян Боянов. Съставът носи славата на Голям извор в цяла България, представяйки не само селото, но и общината, а понякога и областта. Печелили са много грамоти, медали и много големи награди от цяла България.

В салона на читалището всяка година се празнуват много празници, започвайки от освобождението на селото (31 януари), когато се провежда и вечеринка, посветена на фронтовака. На 14 февруари (Трифон Зарезан) се избира Цар на виното. Също така, на 8 март (Международният ден на жената) всяка година се избира Мис Осми март. На тези и още много други празници винаги свири оркестър, организират се най-различни игри, викторини, надигравания, надпявания и др. Празниците се празнуват заедно от всички пет етноса, които живеят в селото – българи, роми, копанари, турци и виетнамци. Читалището в Голям извор развива най-голяма културна дейност от цялата община.

Природни забележителности[редактиране | редактиране на кода]

За отбелязване е големият карстов извор, водата на който е била канализирана в чешма с четири чучура и един отвор (Голямата чешма). Навремето над извора е имало висока дървена постройка с каменни зидове, покрита с керемиди, двуметров зид от лицевата западна страна, дванадесет каменни корита за водопой на животните и пералня.

От всички страни селото (извън землището) е (беше) оградено с гори.

На река Война на километър южно от селото е построен микроязовир (около 1958 г.).

В Голям извор събират най-много гъби, като се почне от майска гъба и се стигне до смръчкулата.

Редовни събития[редактиране | редактиране на кода]

Всяка година на Свети Дух (петдесет дена след Великден) се отбелязва празникът на селото (т. нар. сбор). Тъй като това е понеделник, хората отбелязват празника предния ден – неделя. Тогава на гости идват близки, познати, роднини от цялата страна.

Навремето на сбора е свирела духова музика в центъра на селото (на хорището). Извивали са се кръшни хора до късно вечер, търговци на дребно са разпъвали сергиите си.

Личности[редактиране | редактиране на кода]

Загинали през войните[редактиране | редактиране на кода]

  • Сръбско-българска война 1885 г. – 2 загинали
  • Балканска и Междусъюзническа война 1912 – 1913 г. – 17 загинали
  • Първа световна война 1915 – 1918 г. – 34 загинали

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Мичев, Николай, Петър Коледаров. „Речник на селищата и селищните имена в България 1878 – 1987“, София, 1989.
  2. www.bulgari-istoria-2010.com
  3. Константин Иречек, История на българите, стр. 488
  4. „Голям извор – историческо минало, географско и етнографско описание и културно-стопански прояви“, София, ноември 1946 г., под редакцията на Пенчо Димитров, Кольо Узунов, Димо Димов, Недьо Недялков, Цанко Белев и Петър Константинов
  5. dianakolarova.blogspot.com
  6. bulrod.blogspot.com