Гражданска война в Сирия

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Гражданска война в Сирия
Арабски протести (2010 – 2012)
Ситуацията към 2019 г.:   Под контрол на правителствените сили   Под контрол на кюрдските милиции   Под контрол на ИДИЛ   Оспорвани земи   Под контрол на бунтовниците
Ситуацията към 2019 г.:
  Под контрол на правителствените сили
  Под контрол на кюрдските милиции
  Под контрол на ИДИЛ
  Оспорвани земи
  Под контрол на бунтовниците
Информация
Период15 март 2011 – настояще
МястоСирия
Резултатконфликтът продължава
ТериторияСирия
Страни в конфликта
Сирийско правителство

Иран

Хизбула

  • Военно крило

Ливан

  • Ливански милиции

Поддържани от:
Русия
Китай

Сирийски Кюрдистан

Поддържани от:
САЩ (обучение и оръжия)		„Умерена“ опозиция
Свободна сирийска армия
Сирийски национален съвет
Турция
Поддържани от:
САЩ (обучение и оръжия)
ЕС (финансова и логистика)
Саудитска Арабия
Катар
Радикална опозиция:
Джабхат ан-Нусра
Поддържани от:
Саудитска Арабия
Катар
Турция
Ислямска държава в Ирак и Леванта
Командири и лидери
Башар Асад
Фахд Джасам ал-Фраидж
Али Абдула Айюб
Махмуд Диб Зайтун		 Риад Асаад
Салим Идрис
Гасан Хито
Абу Мухамад ал-Голани
Сили
Армия: 110 000 (март 2013)[1]
Мухабарат: 8000
Шабиха: 10 000
Отбранителна служба: 10 000[2]

Народни опълчения: 50 000[3]
Специални сили: 15 000[4][5]

Хизбула: 1500[6] – 5000[7]
Иракски бойци: 500[8]
Кюрдски бойци: до 10 000[9][10]		 ССА: до 100 000 (края на 2012)[11]
Джабхат ан-Нусра: до 10 000[12]
Чужди джихадисти: до 3000[13]
Жертви и загуби
59 006 – 94 006 убити военни [14]
41 564 – 55 564 убити паравоенни [14]
над 8000 пленени [14]
Хизбула: 1321 – 1400 убити бойци [14]
20 убити военни[15]		 104 390 – 130 390 убити [14],979 убити и няколко протестиращи[16]
36 637 пленени и арестувани[17]
11 убити военни[18]
Карта
Гражданска война в Сирия в Общомедия

Гражданската война в Сирия е военен конфликт в Сирийската арабска република, започнал през март 2011 година. Под влияние на Арабската пролет из страната започват протести, които в началото на 2011 г. ескалират до въоръжени сблъсъци между протестиращи и силите за сигурност. Протестиращите настояват за край на управлението на партия Баас и президента Башар Асад, чието семейство управлява Сирия от 1971 г. насам.

Предпоставки[редактиране | редактиране на кода]

Икономически[редактиране | редактиране на кода]

Политически[редактиране | редактиране на кода]

Ограничаване на свободата на словото, налагане на диктатура, наличие на политически затворници.

Демонстрации в столицата[редактиране | редактиране на кода]

  • На 15 март 2011 г. в посредством социалните мрежи в интернет няколкостотин души излизат по улиците на Дамаск, с искания за реформи и борба с корупцията, при което са арестувани 6 души.[19]
  • На 16 март 2011 г. в Дамаск се провежда демонстрация от около 100 души, пред седалището на Министерството на вътрешните работи. Основният им лозунг е „Свобода за политическите затворници“.[20]

Кръвопролития[редактиране | редактиране на кода]

15 март 2011 г. е определен като „Ден на гнева“. Хиляди протестиращи излизат по улиците на Дераа, Хама и Дейр ез-Зор.

В периода от 18 март до 5 май 2011 г. антиправителствените сили обсаждат град Дераа, те започват като студентски протест, но завършват под контрол на ислямистите. В протестите се включват все повече хора, но стават и по-големи инциденти, докато протестите ескалират в гражданска война. Все повече цивилни биват арестувани и убити. С напредването на военните действия, започват бомбардировки и блокади. На 29 юли се сформира опозиционната Свободна сирийска армия (ССА), в чийто състав влизат дезертирали войници, инженери, земеделци и криминални престъпници.[21] През ноември град Хомс се превръща в бойно поле след военните сражения. На 5 юни сирийската армия на режима на Асад напада опозиционните войски край град Латакия с хеликоптери и изтребители. На 18 юли 2012 г. министърът на отбраната Дауд Раджиха, бившият военен министър Хасан Туркмани и деверът на президента – Асеф Шаукат загиват след бомбена атака в Дамаск. Армията на Асад успява да изтласка опозиционната армия от столицата и тя попада в ръцете на режима. След това военните действия се преустановяват в град Халеб. Правителствената армия завзема западната част на града, докато ССА – източната. През ранния август опозиционните войски се опитват да превземат летището на града и градския затвор, но впоследствие биват отблъснати. През късния септември щабът на ССА е преместен от Турция в района, контролиран от опозицията – Северна Сирия.

Начало на въстанието[редактиране | редактиране на кода]

Исканията на протестиращите са за демократични реформи и освобождаване на политически затворници. На 20 март протестиращите запалват офис на управляващата партия, а последвалите сражения отнемат живота на седем сирийски полицаи.[22]

До 7 април исканията на протестиращите са основно за демократични реформи, освобождаване на политически затворници, повече свободи и ограничение на корупцията.

Първото значително военно стъклкновение срещу държавата започва на 4 юни 2011 в град Джиср Ал-Шугур, в провинция Идлиб. Силите за сигурност откриват огън по време на погребение, а в отговор протестиращите запалват полицейската сграда, убиват 8 служители на реда, превземайки цялото управление и оръжията в него. Насилието продължава и в следващите дни. По-късно все повече протестиращи в Сирия се въоръжават и все повече войници от правителствената армия дезертират към редиците на протестиращите.

Прерастване в гражданска война[редактиране | редактиране на кода]

На 29 юли 2011 г. седем дезертирали сирийски офицери основават Свободната сирийска армия (ССА), чиято цел е да „свали режима на Асад“, обединявайки всички опозиционни сили под крилото си.[23][24]

На 23 август е формиран „Национален съвет на Сирия“. Неговото местоположение е в съседна Турция, а целта му е да организира всички бунтовнически групировки.

През август 2011 г. правителствените войски атакуват големи населени центрове, като обект на атаките са бунтовническите групировки. На 14 август по време на обсадата на Латакия за първи път в битка се включва Сирийският флот.

През септември 2011 г. вече организираните сирийски бунтовници водят активна кампания в различни населени места на Сирия. Първата голяма конфронтация между воюващите страни е в Растан, провинция Хомс. От 27 септември до 1 октомври Сирийската армия, с помощта на хеликоптери и танкове, провежда голяма офанзива с цел прогонването на дезертьори и бунтовници.[25] След седмица ожесточени боеве армията постига победа и ССА е принудена да напусне града. Лидерът на бунтовниците, полковник Риад Асад бяга в Турция, докато другите бойци бягат към Хомс.[26]

По това време Свободната сирийска армия започва да получава активна подкрепа от Турция, изразяваща се във въоръжаване и логистика.[27]

Военни операции[редактиране | редактиране на кода]

Ескалация (ноември 2011 – март 2012)[редактиране | редактиране на кода]

В началото на ноември боевете между ССА и Сирийската армия в Хомс продължават. На 8 ноември, след шест дни бомбардировки, армията щурмува града, което води до ожесточени улични боеве в няколко квартала. Съпротивата в Хомс е по-голяма от който и да е друг град дотогава, като някои опозиционери наричат града „Столица на революцията“.[28]

КПП на сирийската армия в Дума. Януари 2012 г.

През ноември и декември 2011 атаките от страна на бунтовниците се увеличават. В тези два месеца ССА осъществява смъртоносни атаки срещу сградите на военното разузнаване в Дамаск и Идлиб, както и срещу офиси на управляващата партия.[29]

На 15 декември 2011 г. бунтовниците извършват една от най-смъртоносните си атаки, след като атакуват военни обекти и КПП-та в Дераа. В резултат на тези атаки загиват 27 сирийски войника.[30] Ентусиазмът на бунтовниците е пресечен, макар и за малко, когато на 19 декември армията разкрива голям заговор на дезертьори в провинция Идлиб и ликвидира 72 души.[31]

В началото на 2012 г. Сирийската армия започва мащабна офанзива срещу бунтовниците, която води до големи разрушения в градската инфраструктура на много населени места.[32][33] През януари боевете в Дамаск се увеличават, а армията отвръща с използване на танкове и артилерия. На 3 февруари 2012 г. сирийската армия започва щурм в обсадените от бунтовниците квартали в Хомс. След ожесточени боеве, в края на март правителството контролира около 70 процента от града.[34]

Опит за прекратяване на огъня (април 2012 – май 2012)[редактиране | редактиране на кода]

В началото на април 2012 г. специалният пратеник на ООН за Сирия Кофи Анан прокарва идеята за мирен план. Той е подкрепен както от Арабската лига, така и от сирийското правителство. Планът включва политически дискусии за бъдещето на страната, спиране на боевете в големите градове, изтегляне на тежката артилерия, осигуряване на хуманитарна помощ и т.н.[35]

Мирният план се проваля окончателно в края на юни 2012 г., а в резултат на това дипломатическата мисия на ООН в Сирия се оттегля. Кофи Анан подава оставка на 2 август 2011 г.[36]

Възобновяване на бойните действия (юни – октомври 2012)[редактиране | редактиране на кода]

След провала на мирния план, Свободната сирийска армия започва офанзива срещу правителствените войски в цялата страна. В отговор на това президентът Асад се заканва да потуши антиправителствените бунтове.[37]

На 5 юни 2012 г. бунтовниците започват битка в Хафа, провинция Латакия. След няколко дни на ожесточени боеве, с помощта на щурмови хеликоптери армията печели битката. На 12 юни ООН официално обявява Сирия за страна, в която се води гражданска война.[38]

На 22 юни 2012 г. сирийската противовъздушна отбрана сваля турски F-4 край Латакия.[39] Според турските власти самолетът е летял в тренировъчна мисия и не е бил въоръжен[40] Няколко дни по-късно пилотите на изтребителя са намерени мъртви.[41] Сирийските правителство обяснява, че при свалянето на самолета не се е знаела каква е неговата националност и правителството е действало в рамките на международните правила.[42]

Към средата на юли 2012 г. боевете се разпростират из цялата страна, а жертвите са 16 хиляди души. Бунтовниците започват голяма офанзива в столицата Дамаск. На 18 юли министърът на отбраната на Сирия генерал Дауд Раджиха е убит при самоубийствен атентат. Отговорност за терористичния атентат поема ислямската групировка „Лиуа ал Ислам“ (Бригадата на исляма), която е част от Свободната сирийска армия (ССА).[43] В края на месеца във войната се включват и сирийските военновъздушни сили, като изтребители бомбардират Дамаск и Алепо.[44]

На 19 юли Иракските власти съобщават, че бунтовниците от ССА са превзели всички 4 гранични КПП-та по границата с Ирак.[45] Според Ирак това буди тревога за неговите граждани, които искат да се спасят от войната. На 19 септември бунтовниците превземат КПП на границата в Турция. Това им дава стратегическо предимство, защото доставките на оръжие и жива сила от турската държава не могат да бъдат възпрепятствани.[46]

Офанзиви на бунтовниците (ноември 2012 – април 2013)[редактиране | редактиране на кода]

В началото на ноември 2012 г. бунтовниците завземат значителна част от територията в Северна Сирия. Превземането на ключовия град Саракиб в провинция Идлиб изолира правителствените войски в Алепо, защото е в стратегическа близост до основна пътна артерия – магистрала М5.[47] Поради все още малките си възможности за противовъздушна отбрана, бунтовниците се опитват да противодействат на сирийските ВВС като нападат авиобази и унищожават приземените хеликоптери и изтребители.[48] На 3 ноември 2012 г. се извършва атака срещу военното летище „Тафтаназ“.[49]

На 18 ноември, след седмици ожесточени боеве, опозиционните сили превземат база 46 в провинция Алепо, една от най-големите бази на Сирийската армия в Северна Сирия. Операцията се командва от дезертиралия в лагера на бунтовниците ген. Мохамед Ахмед Ал-Фаж. Според негови данни при атаката умират около 300 сирийски войника, а войските на опозицията пленяват значителни количества тежка артилерия, включително и танкове.[50] На 22 ноември бунтовниците превземат авиобаза Майадийн в провинция Дейр Ез-Зор. С това територията под техен контрол се разпростира по цялата иракска граница.[51]

На 11 януари 2013 г. ислямски групировки начело с фронта Ан-Нусра превземат напълно летище „Тафтаназ“. Сирийските ВВС са използвали авиобазата за въздушни операции с хеликоптери и оказване на логистична подкрепа на армията. Бунтовниците твърдят, че са превзели хеликоптери, танкове и ракетни установки, преди да са изтласкани от мощната правителствена контраатака.[52] На 11 февруари ислямистките групировки превземат град Табка в провинция Ракка. Те вече контролират и най-големия язовир в страната – язовир Табка, използван за производство на електричество.[53][54] На следващия ден е превзета и авиобаза Джира, на 60 км източно от Алепо.[55]

На 20 февруари 2013 г. до централен офис на управляващата партия в Дамаск избухва кола бомба. Равносметката е 53 убити и над 235 ранени.[56] На следващия ден ССА започва да обстрелва позиции на Хизбула в Ливан.

На 2 март започват големи боеве между правителствените сили и бунтовниците в град Ракка, с много жертви и от двете страни.[57] В същия ден сирийската армия си възвръща контрола над няколко селца край Алепо.[58] На 3 март бунтовниците успяват да превземат затвора в Ракка и освобождават стотици затворници, а на 6 март вече владеят целия град. Ракка е първата провинциална столица, която пада в ръцете на ислямските групировки.[59]

На 29 март бунтовниците превземат град Даел в провинция Дараа. Градът се намира до магистралата, която свързва Дамаск с Йордания.[60] На 3 април е превзета и военната база край Дараа.

Нестихващи боеве (април 2013 – октомври 2013)[редактиране | редактиране на кода]

На 17 април правителствените войски пробиват шестмесечната блокада на Уади Ал-Дейф, близо до Идлиб. Падането на обсадата дава възможност на сирийската армия да снабдява две големи военни бази в региона, които дотогава разчитат само на доставки по въздух.[61]

През април армията заедно с Хизбула започват офанзива за превземането на Ал-Касър в провинция Хомс. На 21 април силите на Асад успяват да си върнат контрола на градовете Бирхания, Сарая и Ал-Радваня близо до ливанската граница.[62] На 24 април, след 5 седмици боеве, правителствените войски си връщат контрола на град Отайба, източно от Дамаск. Градът е важен за бунтовниците, защото е основен коридор за снабдяването с оръжия от Йордания.[63] Междувременно в Северна Сирия, след месеци обсада, бунтовниците поемат контрола над авиобаза Менах в близост до Алепо.[64]

На 2 май 2013 г. сирийската армия си връща контрола над град Кайса в провинция Хомс. На 15 юни силите на Асад превземат квартал Амадия, Дамаск, който е в близост до международното летище.[65] На 22 юни армията превзема бунтовническия бастион – град Талкала.[66]

На 18 юли, след дни на боеве с Ан-Нусра, кюрдските сили подсигуряват северния град Рас Ал-Ин. В следващите три месеца битките между кюрдите и джихадистите продължават, като кюрдите бележат значителен напредък в провинция Хасака.[67]

На 25 юли, след успешна операция срещу Ан-Нусра, Сирийската армия си връща град Ал-Сукна. Армията бележи успехи и в Хомс – там в края на юли под контрола ѝ се завръща квартал Калидя и историческият храм „Ал-Валид“.[68][69]

На 4 август 2013 г. около 10 бунтовнически бригади започват голяма офанзива в провинция Латакия, която се слави като бастион на сирийската армия. Първоначално атаката е успешна – бунтовниците успяват да превземат 12 села в трудния планински район. Сирийската армия успява да мобилизира значителен брой алевитски бойци и в последвалата контраатака успява да си възвърне всички загубени територии, което бележи край на офанзивата на ССА.[70][71]

Според „Human Rights Watch“ 190 цивилни са убити от джихадистите по време на офанзивата, като поне 67 от тях са екзекутирани. Други 200 цивилни, основно деца и жени са взети за заложници.[72][73]

На 21 август 2013 г. се извършва химическа атака в източна Гута, Дамаск. Това е последвано от правителствена офанзива, целяща да елиминира опозицията в бунтовническия бастион.[74] На 26 август бунтовниците завземат стратегическото градче Ханасир и с това пресичат последния възможен път за доставки на сирийската войска в Алепо.[75]

Правителствени офанзиви (октомври 2013 – декември 2013)[редактиране | редактиране на кода]

Сирийската армия, заедно с Хизбула и други съюзници, започва офанзиви в Алепо и Дамаск през октомври.[76][77] На 24 октомври 2013 г. армията връща под контрол град Ал-Тюркмен и пътя към международното летище в Дамаск.[78]

На 1 ноември правителствените войски превземат ключовия град Ал-Сафира.[79] През този месец силите на Асад си връщат териториите на няколко града южно от Дамаск. В северната част на страната армията също бележи напредък и успява да отвоюва Тел Аран, югоизточно от Алепо, както и военна база край международното летище.[80]

На 10 ноември сирийската армия, подкрепяна от Хизбула, окончателно превзема „База 80“ край летището в Алепо. Според сирийския център за правата на човека бунтовниците дават 63 жертви, а армията 32. Офанзивата продължава и през следващия ден, като правителствените бойци подсигуряват териториите около самото летище.[81]

На 23 ноември фронтът Ан-Нусра, заедно с други ислямистки групировки, превзема най-голямото петролно находище в Сирия – „Ал омар“, в провинция Дейр Ез-Зор. Това е голям удар за сирийската икономика, защото държавата оттогава е принудена до голяма степен да разчита на внос на петрол.[82][83]

На 2 декември 2013 г. бунтовници от ССА завземат християнския град Малула. След края на боевете излиза информация, че бунтовниците са отвлекли 12 монахини.[84]

Президентски избори, възход на Ислямска държава и намеса на САЩ (януари 2014 – октомври 2014)[редактиране | редактиране на кода]

На 3 януари 2014 г. Армията на муджахидините, ССА и Ислямски фронт започват офанзива срещу Ислямска държава в провинциите Алепо и Идлиб. Това дава начало на вътрешния конфликт между ислямистите в Сирия. На 6 януари войските на опозицията успяват да изтласкат силите на ИД извън Ракка. Два дни по-късно бунтовниците успяват да изтласкат ИД и от Алепо.[85] В отговор на това Ислямска държава изпраща подкрепления от провинция Дейр Ез-Зор, които успяват да си върнат под контрола няколко квартала в Ракка. Към средата на януари 2014 г. ИД превзема цяла Ракка, докато ССА успява да задържи Алепо.[86]

На 22 март в провинция Латакия бунтовниците от ССА поемат контрола върху ГППП „Кесаб“ на турско-сирийската граница.[87]

Президентските избори в Сирия се състоят на 3 юни 2014 г. За първи път в историята на страната на избори се явяват повече от един кандидат. Открити са над 9000 избирателни секции в цялата страна.[88][89] Според върховният съд на Сирия избирателната активност е 11,63 милиона души (73,42 %).[90] Президентът Башар Асад печели изборите с 88,7%, а основният му конкурент Хасан Ал-Нусри получава 4,3%.[91] Външни наблюдатели на изборния процес са представители от 30 държави – Боливия, Бразилия, Куба, Индия, Ирак, Иран, Русия, Южна Африка, Венецуела и тн.[92] Иранските власти обявяват изборите за „свободни, честни и прозрачни“.[93] Европейският съюз и западните държави обаче не признават резултатите и ги обявяват за „фарс“.[94][95]

На 5 юни 2014 г. след мащабна офанзива Ислямска държава превзема големи територии в Ирак и успява да плени значителни количества бойна техника от Иракската армия. Сирийските ВВС се опитват да противодействат срещу възхода на джихадистите и започват масирана въздушна кампания в Ракка и Хасака в помощ на иракчаните.[96]

На 14 юни армията си връща под контрол ГППП „Кесаб“ в провинция Латакия.[97]

На 19 август 2014 г. Ислямска държава екзекутира американския журналист Джеймс Фоули. Джихадистите сочат като причина за екзекузията намесата на САЩ в Ирак.[98]

Междувременно силите на ИД в Ракка започват щурм на авиобаза „Табка“ – последната авиобаза на правителството в провинция Ракка. Ислямистите атакуват и друга база – тази в Кувейрес, източно от Алепо. На 24 август 2014 г. Ислямска държава превзема авиобазата. Жертвите от страна на джихадистите са 346, а армията губи 195 войника. Военнопленниците от сирийската армия, между 120 и 250 на брой, са брутално екзекутирани, а клипът е постнат в YouTube.[99][100][101]

САЩ започва своята военна интервенция в Сирия на 23 септември 2014 г. Първите въздушни удари са срещу столицата на ИД – Ракка. Коалицията, създадена от САЩ, включва Бахрейн, Саудитска Арабия, ОАЕ, Катар и Йордания. Американските ВВС използват бомбардировачи B-1 и многоцелеви изтребители F-16 и F-18. От своя страна американският флот, разположен в Персийския залив, атакува с крилати ракети „Томахоук“.[102]

Офанзиви на Ан-Нусра в Идлиб и Ислямска държава в централна Сирия (октомври 2014 – август 2015)[редактиране | редактиране на кода]

Към 24 март 2015 г. фронтът Ал-Нусра доминира в провинция Идлиб.[103] На 28 март коалиция от няколко ислямистки групировки, включително и „Армия на завоеванието“ превзема столицата Идлиб след тримесечна обсада.[104]

На 22 април ислямистите предприемат нова офанзива към друг голям град в провинция Идлиб – Джиср Ал-Шугур и на следващия ден го превземат.[105] След тези загуби правителството губи почти всички свои позиции в провинция Идлиб. Победите на ислямистките бунтовници оказват негативно влияние и върху морала на сирийската армия и нейните съюзници.[106]

На 21 май 2015 г. Ислямска държава, след осем дни боеве, превзема древния град Палмира, който е обект на ЮНЕСКО.[107] Джихадистите превземат и близките градчета Ал-Сукна и Амирия, както и няколко петролни находища. След падането на Палмира, ислямистите извършват публични погроми и екзекуции. Между 200 и 300 правителствени войници и цивилни са екзекутирани.[108] Унищожено е и историческо културно наследство. В провинция Хомс джихадисткият поход продължава след като на 5 август 2015 г. Ислямска Д превзема християнското градче Каратаун.[109]

Руска военна интервенция и правителствени офанзиви[редактиране | редактиране на кода]

 Основна статия: Руска военна интервенция в Сирия

На 30 септември 2015 г. след официална молба на сирийския президент до Русия, руската авиация започва масирана въздушна кампания едновременно срещу ССА и терористите от Ислямска държава с цел да се прекрати огъня до 29 декември 2016.

Чуждо участие[редактиране | редактиране на кода]

Европейски джихадисти[редактиране | редактиране на кода]

На страната на въоръжената опозиция, най-вече на радикалните ислямистки и фундаменталистки групировки, са се сражавали граждани от редица европейски страни. Отбелязаните с * са убити, а отбелязаните с ** са в неизвестност. Списъкът е изготвен през април 2013 година.[110]

Ефекти от войната[редактиране | редактиране на кода]

Сирийска бежанска вълна[редактиране | редактиране на кода]

 Вижте също: Европейска бежанска криза

По приблизителни оценки към 29 август 2015 г. броят на бежанците от сирийската гражданска война е 5 088 078. Толкова са и регистрираните случаи от Върховния комисариат на ООН за бежанците (ВКНОЗБ). Най-много от тях са приети от Турция, Полша, Сърбия, Германия и Австрия.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ From teenage graffiti to a country in ruins: Syria's two years of rebellion // Reuters. 17 март 2013. Архивиран от оригинала на 2013-04-05. Посетен на 2013-04-10.
  2. ↑ now.mmedia.me // Архивиран от оригинала на 2013-05-13. Посетен на 2013-04-10.
  3. ↑ Borger, Julian. Iran and Hezbollah 'have built 50 000-strong force to help Syrian regime' // The Guardian, 14 март 2013.
  4. ↑ 15 000 elite Iranian special-ops 'head' to Syria // Russia Today. 10 февруари 2012. Посетен на 10 октомври 2012.
  5. ↑ Syrian army being aided by Iranian forces // The Guardian. 28 май 2012. Посетен на 10 октомври 2012.
  6. ↑ Assad backed by 1500 fighters from Hezbollah, says defector // The Times. 6 октомври 2012. Посетен на 7 октомври 2012.
  7. ↑ Ben, Ilan. (8 януари 2013) According to Al-Watan, members of the Shiite Lebanese militia have already killed 300 Syrian rebels. The Times of Israel.
  8. ↑ Suadad al-Salhy. Iraqi Shi'ite militants fight for Syria's Assad // 16 октомври 2012. Архивиран от оригинала на 2013-03-09. Посетен на 25 октомври 2012.
  9. ↑ Syrian Kurds Trade Armed Opposition for Autonomy // IKJ News, 5 юли 2012. Архивиран от оригинала на 2012-08-01. Посетен на 25 октомври 2012.
  10. ↑ The restive Kurds and Syria’s future // The DailyStar. Посетен на 19 февруари 2013.
  11. ↑ Yezdani, İpek. Syrian rebels: Too fragmented, unruly // Hürriyet Daily News. 1 септември 2012. Посетен на 21 септември 2012.
  12. ↑ Ignatius, David. Al-Qaeda affiliate playing larger role in Syria rebellion // The Washington Post, 30 ноември 2012. Посетен на 1 декември 2012.
  13. ↑ Jihadists answer the call in Syria // USA Today. 4 декември 2012. Посетен на 4 декември 2012.
  14. ↑ а б в г д About 430 thousands were killed since the beginning of the Syrian revolution. 13 септември 2016.
  15. ↑ „Глава Кабардино-Балкарии подтвердил гибель двадцатого российского военного в Сирии“. 12 август 2016.
  16. ↑ "Syria: Opposition, almost 11 500 civilians killed". 19 март 2012. // Архивиран от оригинала на 2014-03-28. Посетен на 2016-10-05.
  17. ↑ Statistics for the number of martyrs // Violations Documenting Center, 3 април 2013. Архивиран от оригинала на 2013-03-03. Посетен на 3 април 2013.
  18. ↑ Turkish soldier, 2 Syrian rebels killed fighting IS in Syria
  19. ↑ „В Сирии прошли антиправительственные демонстрации“, 15 март 2012 // Росбалт ((ru))
  20. ↑ „Полиция в Сирии применила дубинки против демонстрантов“, 16 март 2012 // Росбалт ((ru))
  21. ↑ Syria's Islamists seize control as moderates dither, архив на оригинала от 3 декември 2015, https://web.archive.org/web/20151203075719/http://www.reuters.com/article/2013/06/19/us-syria-rebels-islamists-specialreport-idUSBRE95I0BC20130619, посетен на 22 юни 2013 
  22. ↑ www.israelnationalnews.com
  23. ↑ www.joshualandis.com
  24. ↑ www.worldtribune.com
  25. ↑ www.reuters.com, архив на оригинала от 24 септември 2015, https://web.archive.org/web/20150924155425/http://www.reuters.com/article/2011/09/27/syria-town-idUSL5E7KR02A20110927, посетен на 2 октомври 2016 
  26. ↑ www.understandingwar.org
  27. ↑ www.hurriyetdailynews.com
  28. ↑ www.understandingwar.org
  29. ↑ www.nytimes.com
  30. ↑ www.nytimes.com
  31. ↑ www.bbc.co.uk
  32. ↑ www.washingtoninstitute.org // Архивиран от оригинала на 2016-03-03. Посетен на 2016-10-05.
  33. ↑ www.understandingwar.org
  34. ↑ www.telegraph.co.uk
  35. ↑ „Кофи Анан: Сирия прие мирния план“. 27 март 2012 г.
  36. ↑ „Кофи Анан се оттегли като посредник за Сирия.“ 2 август 2012 г.
  37. ↑ Deadly violence flares in Syria as EU-Russia seek solutions. Al Arabiya. 4 юни 2012.
  38. ↑ Syria in civil war, says UN official Herve Ladsous. BBC News. 12 юни 2012.
  39. ↑ " Сирийската ПВО свалила турски самолет". 23 юни 2012 г.
  40. ↑ „Турският самолет, свален от Сирия, е изпробвал турската радарна система“. 24 юни 2012 г.
  41. ↑ „Турската армия е открила телата на пилотите на сваления изтребител“. 4 юли 2012 г.
  42. ↑ „Свалянето на турския самолет не е акт на враждебност, заяви Сирия“. 23 юни 2012 г.
  43. ↑ "Сирийският военен министър бе убит при атентат
  44. ↑ "Syria crisis: Assad strikes back with jets in Aleppo and Damascus – live updates". The Guardian. London. Посетен на 25 юли 2012.
  45. ↑ Arango, Tim (19 юли 2012). Iraq Says Rebels in Syria Control Border Posts. The New York Times. Посетен на 19 юли 2012.
  46. ↑ Syrian rebels seize control of border crossing on frontier with Turkey. CBS News. 19 септември 2012. Посетен на 5 октомври 2012.
  47. ↑ Syria army quits base on strategic Aleppo road Архив на оригинала от 2013-03-09 в Wayback Machine.. Reuters. 2 ноември 2012. Посетен на 6 ноември 2012.
  48. ↑ "Syrian rebels struggle to keep regime Air Force on the ground (+video)". The Christian Science Monitor. 26 ноември 2012. Посетен на 26 ноември 2012.
  49. ↑ Rebels target air base in battle against aerial bombardment in Syria. CNN. 4 ноември 2012. Посетен на 6 ноември 2012.
  50. ↑ Hubbard, Ben (20 ноември 2012). "Base Seizure Sharp Blow to Syria's Efforts to Roll Back Rebel Gains". Associated Press. Архивирано от оригинала на 13 юли 2015. Посетен на 19 март 2013.
  51. ↑ Yeranian, Edward (22 ноември 2012). "Analysts Weigh in on Longevity of Syria's Assad". Voice of America. Посетен на 24 ноември 2012.
  52. ↑ Syrian rebels seize key air base, activists say. USA Today. Associated Press. 11 януари 2013. Посетен на 11 януари 2013.
  53. ↑ Syrian Insurgents Claim to Control Large Hydropower Dam. The New York Times. Посетен на 12 февруари 2013.
  54. ↑ Rebels take control of military airport in North Syria, NGO says Архив на оригинала от 2018-07-25 в Wayback Machine.. NOW News. 12 февруари 2013. Посетен на 12 февруари 2013.
  55. ↑ Syrian air base falls, Assad forces under pressure Архив на оригинала от 2013-03-26 в Wayback Machine.. Reuters. 12 февруари 2013. Посетен на 12 февруари 2013.
  56. ↑ "Syria conflict: Many dead in huge Damascus bombing". BBC. 21 февруари 2013. Посетен на 21 февруари 2013.
  57. ↑ "Syria: Fierce clashes in provincial capital Raqqa". BBC. 2 март 2013. Посетен на 6 март 2013.
  58. ↑ Syria, Iran say US aid to rebels will extend war.Yahoo News. Associated Press. 3 март 2013. Посетен на 22 юли 2013.
  59. ↑ Zeina Karam (5 март 2013). Syrian Rebels Battle Regime Holdouts in Raqqa. USA Today. Associated Press. Посетен на 27 август 2014.
  60. ↑ Dehghanpisheh, Babak (29 март 2013). Rebels claim to take key city in southern Syria. The Washington Post.
  61. ↑ Syrian forces Loyal to Asaad break Rebel Blockade in North Syria. Jafria News. 17 април 2013.
  62. ↑ Syria army closes in on Qusayr near Lebanon. Al Arabiya Network. 21 април 2013. Посетен на 7 юни 2015.
  63. ↑ www.businessinsider.com
  64. ↑ Syria clashes destroy ancient Aleppo minaret. BBC. 24 април 2013.
  65. ↑ Syrian troops capture Damascus suburb near airport. 15 юни 2013.
  66. ↑ "Tal Kalakh: The Syrian town that lost the will to fight – The once rebel stronghold is back in the hands of the Syrian army"
  67. ↑ www.lorientlejour.com
  68. ↑ Syrian troops capture historic mosque in Homs. USA Today. 27 юли 2013.
  69. ↑ www.thestar.com
  70. ↑ www.understandingwar.org
  71. ↑ www.reuters.com, архив на оригинала от 24 септември 2015, https://web.archive.org/web/20150924183924/http://www.reuters.com/article/2013/08/19/us-syria-crisis-idUSBRE97I0HW20130819, посетен на 6 октомври 2016 
  72. ↑ www.hrw.org
  73. ↑ www.nytimes.com
  74. ↑ online.wsj.com
  75. ↑ gulfnews.com
  76. ↑ www.voanews.com
  77. ↑ www.bbc.co.uk
  78. ↑ www.reuters.com
  79. ↑ dailystar.com.lb
  80. ↑ www.foxnews.com
  81. ↑ www.google.com
  82. ↑ "Islamist rebels capture Syria's largest oilfield: activists"
  83. ↑ Syrian Islamist rebels claim capture of key oilfield. The Guardian. Посетен на 23 ноември 2013.
  84. ↑ Rebels retake Christian town of Maaloula. The Daily Star. 3 декември 2013.
  85. ↑ Al Qaeda-linked group routed in Syrian rebel infighting. Los Angeles Times.
  86. ↑ Syria jihadist HQ in Aleppo falls to rebels. Посетен на 21 май 2014.
  87. ↑ "Syria condemns Turkey 'aggression' after jet downed". Ndtv.com. Damascus. Agence France-Presse. 24 март 2014.
  88. ↑ "Syria election: Assad win expected amid civil war". BBC. 3 юни 2014.
  89. ↑ "Syria presidential election: Assad's stage-managed show of democracy". the Guardian. Посетен на 1 април 2015.
  90. ↑ "Supreme Constitutional Court: Number of participants in Presidential elections reached at 11.634.412 with 73.42%". SANA. Damascus. 4 юни 2014.
  91. ↑ Syrian President Bashar al-Assad wins third term. BBC. 4 юни 2014.
  92. ↑ Foreign delegation in Syria slams West, endorses elections. The Times of India. Посетен на 8 юни 2014.
  93. ↑ International observers say Syrian elections were transparent Архив на оригинала от 2018-07-18 в Wayback Machine.. laInfo.es. 4 юни 2014.
  94. ↑ "Syria election: Bashar al-Assad re-elected president in poll with 'no legitimacy'". ABC. 4 юни 2014. 
  95. ↑ "Inside Aleppo: the people refusing to leave Syria's shattered city". Telegraph. London. Посетен на 8 юни 2014.
  96. ↑ Syria pounds ISIS bases in coordination with Iraq Архив на оригинала от 2015-03-18 в Wayback Machine..The Daily Star Newspaper – Lebanon. Посетен на 1 април 2015.
  97. ↑ Syrian troops recapture key border town near Turkey Архив на оригинала от 2014-10-13 в Wayback Machine.. 15 юни 2014.
  98. ↑ "N.H. Family: Missing Journalist James Foley In Syrian Prison". WBUR. Посетен на 2 октомври 2014.
  99. ↑ "Jihadists seize Syria's Tabqa airport after fierce battle". Channel NewsAsia.
  100. ↑ "More than 500 dead in battle for Syria's Tabqa airport: NGO" Архив на оригинала от 2014-08-26 в Wayback Machine.. The Citizen. Посетен на 25 октомври 2014.
  101. ↑ . "YouTube video posted by Isis militants shows 'execution of 250 Syrian soldiers'". Independent. London. Посетен на 29 август 2014.
  102. ↑ U.S. airstrikes hit ISIS targets inside Syria – CNN.com. CNN. 23 септември 2014.
  103. ↑ "The Nusra Front's Game-Changing Rise in Syria".Carnegie Middle East Center. Посетен на 21 септември 2015.
  104. ↑ Middle East – New Islamist alliance seizes Idlib from Syrian troops – France 24. France 24.
  105. ↑ Second Idlib Stronghold Falls to Jabhat al-Nusra and Rebel Forces. Institute for the Study of War. 27 април 2015.
  106. ↑ Outside Powers Weigh Their Options in Syria Архив на оригинала от 2015-06-13 в Wayback Machine.. Stratfor. 6 юни 2015.
  107. ↑ "ISIS is 'everywhere' in Syria's ancient city of Palmyra". CNN. 21 май 2015.
  108. ↑ "ISIS purges Syria's Palmyra of Assad loyalists" Архив на оригинала от 2015-05-25 в archive.today. The Times of India. AP. 23 май 2015.
  109. ↑ ISIS seize Qaryatain town in central Syria. 6 август 2015.
  110. ↑ Европейски джихадисти в Сирия Архив на оригинала от 2013-05-07 в Wayback Machine., Международен център за изследване на радикализацията, 2 април 2013

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Гражданска_война_в_Сирия&oldid=12199751“.