Гражданство

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Гражданството е устойчивата политико-правна връзка на човек (физическо лице) с носителя на публична власт - държавата.

Разглеждано като правен статут, гражданството включва кръг от права и задължения, уреждащи отношенията между физическите лица и държавата. В политически смисъл гражданството е право на участие в обществения живот и управлението. В по-широк социо-културен контекст гражданството е носител на идентичност, свързана с членство в дадено общество, различавайки себе си от другите.[1]

История[редактиране | edit source]

Древна Гърция[редактиране | edit source]

Древен Рим[редактиране | edit source]

Ренесанс в Европа[редактиране | edit source]

Съвременно понятие[редактиране | edit source]

Едно от първите определения за гражданин, в съвременния смисъл на думата, дава Енциклопедията на Дидро и д'Аламбер от 1753 г. Според нея гражданинът е член на свободно общество, съставено от множество семейства, който споделя правата в това общество и получава защита срещу нарушаването им.[2] За енциклопедистите семейството е градивна клетка на общество, а гражданин може да бъде само мъжът.

Републикански и либерален възглед[редактиране | edit source]

Разграничаването на гражданството от поданството е един от поводите за спорове, породили различни възгледи у политическите мислители особено през 18 век. Позовавайки се на Аристотел, някои автори посочват, че поданството и гражданството са взаимно отричащи се понятия. Поданикът може единствено да се подчинява на господаря си, докато гражданинът е свободен сам да твори законите си.[3] Според други автори, начело с Томас Хобс, гражданството и поданството са по същество термини за едно и също, защото за да съществува свобода е необходимо най-напред подчинение пред закона, независимо дали на монарха или на мнозинството, както е в републиката.[4]

Последователите на Аристотел оформят републиканския възглед за гражданството. Сред тях са римските автори Тацит и Цицерон, ренесансовият философ и държавник Николо Макиавели, английският политически теоретик Джеймс Харингтън и френският мислител Жан-Жак Русо. Като примери за общества, в които този възглед за гражданството е бил поне от части осъществен се посочват Атинската демокрация, Римската република, италианските градове-държави и работническите съвети. Ключовият принцип залегнал в републиканския възглед е самоуправлението. Така ударението се поставя върху политическата същност на гражданството.

В противовес на републиканския възглед, либералният възглед развит през 17 век се опира на опита на Римската империя и принципите изведени от римското право в съдебната практика през ранната модерност. Според това разбиране, гражданството е преди всичко членство в общност споделяща общо право, с което се акцентира върху правното измерение на гражданството.

Част от проблемите на републиканския възглед са изложени от Бенжамен Констан. Според него обстоятелствата, при които се развиват модерните държави, са несравними с тези, които са били на лице в древността, по време на демокрацията в Атина и Римската република. Преди всичко мащабите са различни. Модерните общества са по-големи и по-сложни, което прави невъзможно и ненужно нивото на гражданска ангажираност изисквано от републиканския възглед. Очевидно влиянието на отделния гражданин върху обществения живот е относително слабо и е далеч по-добре той да се ангажира повече в частни икономически, социални или семейни дела.[5]

Либералите посочват и горчивия опит от режима на терора във Франция (десетмесечното управление на якобинците през 1973-1974 г., отбелязван от френските историци просто с la Terreur). За тях това събитие свидетелства, че само политическо участие и излъчването на мнозинство не са достатъчна гаранция за справедливо управление, което зачита правата на всички граждани. Гражданите се нуждаят от защита срещу произвол от страна на мнозинството, каквато може да осигури единствено управлението на закона.[6]

Правна уредба[редактиране | edit source]

Придобиване[редактиране | edit source]

Придобиването може да се постигне по няколко начина. По родствена връзка , по месторождение и по натурализация. Придобиването по родствена връзка става когато и двамата родители са граждани на дадена държава , то следователно и детето придобива гражданството на своите родители автоматично. Ако обаче единия родител е с различно гражданство детето придобива гражданството само на единия родител , защото иначе се получава бипатризъм(двойно гражданство) , което пък поражда двойни задължения и плащане на данъци и в двете страни. Придобиване по месторождение е където е родено получава гражданството на съответната държава , но ако то е различно от това на родителите , то се придобива само когато се е отказало от гражданството на родителите си.Ако един от родителите е Български гражданин , а другия е Руски гражданин и ако детето е родено в България , то получава Българско гражданство по наследство. Придобиването по натурализация е когато чужд гражданин иска да стане гражданин на др държава , то е доста труден начин. Трябва първо да се откажеш от другото гражданство и след това трябва да се пуснат документи в съответното посолство и да се докаже че има стабилен доход стабилен дом и прочее и всяка държава изисква различен период на оставане в съответната държава. След като се изпълнят всичките условия се чака да се придобие гражданство. При женитба с друг чужд гражданин ти не получаваш автоматично неговото гражданство , а трябва да минеш по дългия път на натурализацията.

Загуба[редактиране | edit source]

Многогражданство[редактиране | edit source]

Двугражданството още е наричано бипатризъм, което в превод от латински означава "би" - двоен, и "патризъм" - гражданство.

Лицата с много гражданства не са в особено изгодна позиция. Имат основните права и свободи, но само които са позволени и на емигрантите, които са почти нулеви, нямат избирателни права нито да се включват в изключително важни неща на дадена държава.

Безгражданство[редактиране | edit source]

Безгражданствеността (апатридизмът) е правно положение, когато лицето не е гражданин на никоя държава.

Апатридизмът може да възникне:

  • при загубване на гражданството, ако лицето е освободено или лишено от гражданството на своята държава и не е придобило гражданството на друга държава;
  • при встъпване на жена в брак с чужденец, чиято държава не предоставя на съпругата автоматически гражданството на съпруга, а самата съпруга има гражданството на държава, чието законодателство се ръководи от принципа «жената следва гражданството на мъжа».

Европейско гражданство[редактиране | edit source]

Европейското гражданство се явява като допълнително качество, чието притежание води до ползването на права, гарантирани в договорите. Европейското гражданство не замества националното, а го допълва. Със загубата на националното гражданство се губи и европейското.

Уредба в България[редактиране | edit source]

Източници[редактиране | edit source]

  1. За трите измерения в тълкуването на съвременното понятие гражданство вж. Carens, J. H., (2000) „Culture, Citizenship, and Community. A Contextual Exploration of Justice as Evenhandedness“; Cohen, J., (1999). “Changing Paradigms of Citizenship and the Exclusiveness of the Demos”; Kymlicka, W.& Norman, W., (1994) “Return of the Citizen: A Survey of Recent Work on Citizenship Theory”
  2. Encyclopédie (1753): “celui qui est membre d'une société libre de plusieurs familles, qui partage les droits de cette société, et qui jouit de ses franchises.”
  3. Аристотел. "Политика" 1275а8
  4. Hobbes, Thomas (1651). „Leviathan“ :“Whether a Common-walth be Monarchicall, or Popular, the freedome is still the same”
  5. Constant, B., (1819). “The Liberty of the Ancients Compared with that of the Moderns”
  6. Sartori, Giovanni (1987). „The Theory of Democracy Revisited“ , изчерпателно изследване на различни форми на демокрацията, включително „якобинската демокрация“ от либерална гледна точка

Вижте също[редактиране | edit source]