Григор Пърличев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Григор Пърличев
Grigor Parlichev cropped.jpg
български възрожденец, писател и преводач
Роден 18 януари 1830 г.
Починал 25 януари 1893 г. (63 г.)
Известни творби Автобиография
Ο Αρματωλός
Σκεντέρμπεης
Песен за унищожението на Охридската патриаршия
Награди първа награда на поетическия конкурс на Атинския университет (1860 г.)
Съпруга Анастасия Узунова
Деца Константинка Пърличева[1]
Луиза Пърличева[1]
Кирил Пърличев[1]
Деспина Пърличева[1]
Георги Пърличев[1]
Григор Пърличев в Общомедия

Григор Ставрев Пърличев е български възрожденец, учител, писател и преводач от Охрид.[2] Пърличев един от най-дейните участници в борбите за въвеждане на български език в училищата и черквите в града през 60-те години на XIX век.[3][4][5] Преди да изиграе ключовата си роля като водач на българското движение срещу гърцизма в Охрид, печели ежегодния конкурс за гръцка поезия в Атина с поемата си „Ο Αρματωλός“ (1860). Автор е на ценна автобиография, една от най-ранните в българската литература.[3][6], както и на първия превод (частично запазен) на ОмироватаИлиада“ на български.[7]

Енциклопедията на Македонската академия на науките и изкуствата го нарича „най-голямото име на македонската литература през XIX век“.[8] В творчеството си самият Пърличев се определя като българин.[9] Негови съвременници от Македония и Охрид го описват като „доблестен български патриот“ с „огнен дар на словото“, чиито речи „текли като огън и лава“.[3][5]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Родната къща на Пърличев в Охрид

Григор Пърличев е роден на 18 януари 1830 или 1831 г. в Охрид като четвърто дете и трети син в семейството на шивача Ставри Пърличев и Мария Гьокова, които (по думите на Пърличев) били „родители доста бедни, но честни“.[9] Баща му умира, когато Пърличев е на шест месеца и грижата за семейството се поема от дядо му. Пърличев е четиригодишен, когато дядо му почва да го учи да чете с помощта на стар гръцки буквар. Продължава обучението си на гръцки в местното училище (по това време в охридските училища не се преподава на български). Преди Пърличев да навърши десет години умират и дядо му, и по-възрастният му брат. Преди смъртта си дядото на Пърличев заръчва на майка му да продължи да праща Григор на училище. Пърличев се отличава като добър ученик по гръцки. Дава частни уроци и прави преписи на гръцки ръкописи, за да изкара пари. Известно време му преподава и Димитър Миладинов, който по верме на учителстването си в Охрид е и наемател в къщата на Пърличеви.[9] За кратко работи като шивач, а през 1848 година е учител по гръцки в Тирана.

Студент в Атина и поетически успех[редактиране | редактиране на кода]

През август 1849 година заминава за Атина, където по съвет на охридянина Ангел Групчев записва медицина в тамошния университет.[9] Нямайки наклонност към медицината, в Атина Пърличев често пише стихове и ги излага по дъските из университета.[9] На 25 март 1850 г. Пърличев наблюдава церемонията по награждаването на победителя в поетическото състезание на Атинския университет, което разпалва желанието му да твори.[10]

Поради финансови затруднения през май 1850 г. се завръща в Македония. Две години е учител по гръцки и църковен певец в село Белица, Охридско. Премества се в Прилеп, където учителства пет месеца, докато не получава покана от охридските първенци да стане учител в града.[9] В Охрид се задържа шест години.[11] С 5000 гроша спестени пари заминава отново за Атина през август 1859 г. и продължава следването си в медицинския факултет.

През 1860 г. участва в ежегодния поетичен конкурс в гръцката столица и спечелва първа награда и лавров венец с поемата си „Ο Αρματωλός“ (Сердарят, Войводата), посветена на Кузман капитан. Поемата получава широк отзвук в гръцката преса и правителството му предлага стипендия за обучение в Оксфордския университет, която той отказва. На следващата година той отново се подготвя за участие в конкурса с поемата „Скендербей“ („Σκεντέρμπεης“), също написана на гръцки (преведена на български език в проза 1967 г. и 1970 г. в стихове), но се отказва след арестуването на братя Миладинови, предизвикало обрат в творческите и обществените му възгледи.[12]

Водач на борбата за въвеждане на български в училищата и църквите в Охрид[редактиране | редактиране на кода]

Григор Пърличев и Димитър Узунов (седнали)

Вестта за смъртта на братя Миладинови го кара да напусне Атина и да продължи подетата от тях борба против гръцкото духовенство и да се бори за въвеждане на български език в училището и в черквата. От 1862 г. е учител в Охрид и един от организаторите на движението за „побългаряване“ (по собствените му думи[9]) на града и околните селища. Първото му слово на български език е „Чувай ся себе си“. Произнесено е на годишните изпити през 1866 г. и отпечатано в цариградския вестник „Время“ (6 – 17 август 1866 г.)[13].

През 1868 година се установява за няколко месеца в Цариград, за да разшири познанията си по български език, славянска литература и култура при учителя Иван Найденов. След завръщането си в Охрид в началото на ноември 1868 г. със съгласието на охридчани заменя гръцкия език с български в училищата и в черквите. По донос на владиката Мелетий Преспански и Охридски на 27 ноември същата година е арестуван и хвърлен в охридската тъмница, по-късно – откаран в дебърския затвор. Към средата на януари 1869 г. е освободен за кратко благодарение на застъпничеството на охридчани, които подкупват местните турски власти, и се завръща в Охрид. На 20 януари отново е задържан, този път в дебърската митрополия, и е окончателно освободен през април същата година след допълнителен подкуп. След завръщането на Пърличев в Охрид, в училищата отново е въведен българският.[9] Скоро след като „правдата възтържествова“ (по негови думи), се жени за Анастасия Узунова, дъщеря на учителя Димитър Узунов[14].

Първи превод на „Илиада“, „Нравствени песни“ и критики[редактиране | редактиране на кода]

През 1871 г. получава покана от Цариградското списание „Читалище“ да направи първия превод на Омировата „Илиада“ на български. Пърличев приема поканата и в „Читалище“ са публикувани първа песен и част от втора песен. По-късно същата година Нешо Бончев публикува[15] на страниците на най-авторитетното и меродавно по онова време[16] списание, „Периодическо издание на Българското книжовно дружество“, остра критика към „Читалище“ и превода на Пърличев. Пърличев е силно засегнат и изгаря превода си.

През 1872 г. Пърличев обявява чрез вестник „Право“ намерението си да издаде 12 „нравствени песни“, като добавя, че приемът на песните щял да го насърчи „в дело по-велико, по-свещено, което уже преди две лета съм почнал и за скоро ще ся свърши, не тъй безобразно, както е началото му публикувано в 'Читалище', лето 1871, когато бях още в езикът неопитен.“[17] Любен Каравелов, който имал навика да бичува посредствените писачи със сатирата си, причислява и Пърличев към тях и отговаря (в. „Свобода“ от октомври 1872 г.) на обявеното намерение с подигравка и „лекомислено злоезичие“ (по оценка на Михаил Арнаудов), без да иска да знае за успехите на Пърличев в гръцката поезия и значението на родолюбивия му принос за българското движение в Охрид.[18] Изглежда Пърличев дълго носи спомена за обидата, защото по сведение на неговия съгражданин книжовника Евтим Спространов години по-късно (през 1889 г.) се подписва под един превод на „Химн на Калимата и Хомера“ с „Гр. С. Пърличевъ, убитий българами“ (т.е. Гр. С. Пърличев, убит от българи).[19]

По-късно Пърличев работи и по втори, по-архаичен по език, превод на Омировата поема.[7]

Конфликт с Натанаил[редактиране | редактиране на кода]

Учители и ученици от Солунската гимназия през 1888 – 1889 учебна година. Григор Пърличев е третият седнал от ляво на дясно. Вдясно от него е Димитър Матов, който по-късно пише кратка биография на Пърличев.[3]

През 1874 г., по случай пристигането на Натанаил, първият български екзархийски митрополит в Охрид, Пърличев написва песента „Бога вишнаго да славим“. Пърличев учителства в охридското класно училище до есента на 1875 г., когато се премества в месокастренското основно училище (извън стария град) заради несъгласия с Натанаил.[20] Там преподава три години, но напуска след нов конфликт с митрополита. В автобиографията си пише: „реших се да отърся прахът от нозете си и да ида в София“. В нея Пърличев не уточнява причините за разногласията с митрополита, а в автобиографичните бележки на Натанаил те дори не са споменати. Михаил Арнаудов предполага, че до конфликта се стига отчасти заради затрудненото положение на Натанаил, който – предвид интригите на гъркоманите, които се стремели да го представят пред турската власт като русофил и бунтар – е трябвало да действа дипломатично под погледа на каймакамина в Охрид, а отчасти и заради властническата природа на Пърличев и вероятната намеса на Натанаил в училищните работи.[21] Разногласията между двете български партии в града допълнително са усложнявали положението на митрополита.[22] След като напуска Охрид, Пърличев учителства една година в Струга (1878/1879 г.), за да събере пари за пътуването си.[21]

Пребиваване в България и завръщане в Македония като екзархийски учител[редактиране | редактиране на кода]

Григор Пърличев със сина си Кирил, ок. 1885 г.

След това заминава за София, където, според уверенията на Васил Диамандиев, очаквал да бъде подпомогнат от „мнозина родолюбци“[9] в творческата си дейност. Тези очаквания не се оправдават и през есента на 1879 година Пърличев е назначен за класен ръководител и учител по гръцки в Априловската гимназия в Габрово. На следващата година гръцкият и латинският отпадат от програмата и Пърличев постъпва на работа за няколко месеца като подначалник в Народната библиотека в София. След това е изпратен като екзархийски учител в Битоля (1880 – 1882). През учебната 1882 – 1883 г. преподава в „отечеството [си]“[9] – Охрид. В Автобиографията си пише, че животът му там бил „неможен,“ защото „охридяни възроптаха, дето аз получавам четверократно повече, отколкото те ми плащаха.“[9] На следващата година се премества в Солун, където преподава в Солунската българска мъжка гимназия (1883 – 1889). В периода 16 април 1884 – 1 май 1885 пише автобиографията си. След пенсионирането си се прибира в Охрид, където умира на 25 януари 1893.

Григор Пърличев е баща на революционера Кирил Пърличев и прадядо на писателя Кирил Пърличев.

Творчество[редактиране | редактиране на кода]

„Сердарят“, 1860

„Сердарят“ и „Скендербей“[редактиране | редактиране на кода]

С първите си поетически опити – „Сердарят“ и „Скендербей“, Григор Пърличев принадлежи на две национални литератури – гръцката и българската, духовно е съпричастен на две национални култури. За да популяризира творбите си сред българските читатели, превежда на български език „Сердарят“ (около 1870).

Превод на „Илиада“[редактиране | редактиране на кода]

Пърличев е първият български преводач на Омировата „Илиада“. Той се захваща с превода ѝ по покана на цариградското списание „Читалище“. Понеже няма никакви български книги под ръка, Пърличев си помага с един руски превод на „Илиада“ (на Н. И. Гнедич) и други руски стихове, както и с един гръцко-руски речник.[23] Повлиян от родното охридско наречие на Пърличев, новобългарския книжовен език, старобългарския и от Гнедичовия текст, езикът на Пърличевия превод е една своеобразна смес доближаваща се до югозападните български говори.[23] Около 15 години по-късно той пише в автобиографията си: „Бях, както и днес още съм, слаб в българския език“ – имайки предвид общоприетия български. „Несчастие, что нямах български книги; жедно вникнах в руските...“ За българския превод Пърличев избира десетсричните стъпки на народния юнашки епос (оригиналът е хекзаметър). Освен това решава да пропусне определени пасажи, поради убеждението, че на места великата поема е твърде многословна. Той пише на „Читалище“: „Ще съкратя: многаж Хомер спи. Ще преведа само блестящите страници на Илиадата и ще ги съединя така, чтото да съставят нечто си цяло. Не ще напиша ни един стих излишен или студен, тъй щото действието да върви с исполински крачки... Би било безумно да преведа точно, буквално. Тогава целта ми не е сполучена. И тъй, преводът ми ще бъде свободен.“

Реакция на съвременниците[редактиране | редактиране на кода]

Редакцията на „Читалище“ приема предложението. I песен е отпечатана в кн. 2 от 1 март 1871 г. Марко Балабанов, редактор на списанието, определя превода като „хубав и гладък“, но не публикува писмото, с което Пърличев изразява намерението си да прави свободен превод (това става по-късно, след като Нешо Бончев критикува превода).[24]

Панагюрецът Нешо Бончев, учител по старогръцки в Москва, публикува силно критична рецензия на Пърличевия превод в кига IV на Периодическото списание в Браила.[16][15] Определяйки превода за жалко „недомислие“, той иронизира високата оценка дадена му от Балабанов и обвинява Пърличев в безвкусие, безкнижие, изопачаване и неразбиране. За да подкрепи твърденията си, Бончев сравнява Пърличевия превод със свой собствен, пълен превод на същия текст, в който се стреми да се придържа плътно към съдържанието и размера на първообраза. Според Михаил Арнаудов, тази студена, унищожителна критика от най-авторитетното списание от онова време идва неочаквано за Пърличев, който имал намерението – ако добие благоволението на публиката – след „Илиада“ да преведе, „с Божия помощ,“ и Одисея, и другите „по-изящни“ стихове на древногръцките поети.[16] Вероятно наранен в честолюбието си, той хвърля целия си превод в огъня. Така от него се запазват само двете песни напечатани в „Читалище“.

Христо Ботев изглежда споделя оценката на Бончев, защото осмива Пърличевия превод в едно от четиристишията на стихотворението „Защо не съм ...?“, където пише, че на Пърличев се пада „лобут“ за превода.

По-късни оценки[редактиране | редактиране на кода]

Според Михаил Арнаудов рецензията на Бончев е била неумерена, твърде надменна и категорична. През 1894 г. Константин Величков пише: „ако би било нужно да се предупреждават ония, които посвещават на критиката своята деятелност, с какво опасно оръжие разполагат и колко трябва да бъдат внимателни, когато си служат с него, не зная дали би могло да им се посочи пример, по-трогателен от Пърличев... Преводът има недостатъци, но редом с тях той съдържа и качества, и достойнства, и то такива, които правят от него един талантлив опит да се преведе на български великата гръцка епопея.“[25] Иван Вазов пише през 1919 г., че Пърличев е предал „стегнато и енергично“ началото на „Илиада“, и че поради „яростната критика“ на Нешо Бончев сме се лишили от „един поетически превод, направен от поет, на Хомеровата поема. Защото ония, които имаме вече, са едно печално недоразумение.“[26]

Историкът Георги Баласчев от Охрид отбелязва, че ако се беше запазил преводът на Пърличев, и ако беше изпълнил обещанието си да преведе и други гръцки класици, „то, без всяко съмнение, в негово лице западните български говори щяха да си имат свой представител, а в такъв случай и влиянието на западните говори върху съвременния ни книжовен език щеше да бъде много по-чувствително.“[27]

Автобиография[редактиране | редактиране на кода]

Първата страница от първото издание на автобиографията на Пърличев в Сборника за народни умотворения, наука и книжнина през 1894 г., година след смъртта му.

Пърличев пише автобиографията си в периода 16 април 1884 – 1 май 1885 г., когато е учител в Солунската българска мъжка гимназия. Автобиогафията е издадена за първи път през 1894 г., около година след смъртта на Пърличев, в Сборник за народни умотворения, наука и книжнина.[28]

Автобиографията получава висока оценка от редица български критици, сред които Симеон Радев,[29] Димитър Матов[3] и Михаил Арнаудов.[30] В спомените си Радев я определя като „една от най-вълнуващите книги в българската литература.“[29] През 1968 г. Арнаудов пише за нея: „Няма други мемоари у нас, в които с толкова бързо темпо, тъй сбито, тъй увлекателно е разказана изненадващата съдба на писателя-апостол, който не знае компромиси в омразата си към гърцизма и който упорито нанася удари срещу силния противник, без страх от грозното му отмъщение. [...] Автобиографията отразява без подправяне този неспокоен дух и тази интересна хроника на живота му.“[30]

В Царство България автобиографията е била любимо учебно пособие на учителите по български език.[1]

Речи и публицистика[редактиране | редактиране на кода]

Като учителя си Димитър Миладинов, Пърличев се проявява като майстор на живото слово.[31] По време на борбите за заменяне на гръцкия с български в училищата и църквите в Охрид Пърличев държи множество речи, голяма част от които не са запазени.[32] От този период са запазени пет слова, четири от които са публикувани в българския печат от онова време – в цариградските вестници „Время“, „Право“ и „Македония“ – и едно обнародвано след смъртта му от сина му Кирил Пърличев в списание „Македонски преглед“ през 1928 г.:

За значението на Пърличевите слова от този период по-младият му съгражданин Евтим Спространов отбелязва:

Нѣмало човѣкъ, който да не мрази Мелетия и духовното му началство. Всички искали да се избавѭтъ отъ звѣрскитѣ имъ нокти, ала нужно било слово, огнено и пламенно слово, за да ги въодушеви и да ги тикне напрѣдъ. За тази грамадна маса, за това болшинство, трѣбвало лостъ твърдъ, желѣзенъ. И наистина, тъкмо въ това врѣме, въ 1866. год., когато най-много се чувствувала тая нужда, явява се на сцената Григори Пърличевъ. И можеше ли тоя възторженъ мѫжъ, тоя човѣкъ съ пламенна душа и съ горещо сърце, тоя краенъ идеалистъ, поетъ, великъ патриотъ, доблестенъ гражданинъ, да стои равнодушенъ, да мълчи и да нѣмѣе, когато правдата се тъпчела отъ шепа хора и врагове на единъ цѣлъ народъ? Никога! Той отворилъ уста и словата, рѣчитѣ и проповѣдитѣ потекли като огънь и лава. Непропущалъ случай, да не се въсползува, за да насърчи, да подкрѣпя духоветѣ на народа и да призовава всички къмъ съгласие, любовь и единодушие. Пърличевъ съ похвала насърчавалъ и съ укоръ насърчавалъ. Гдѣто не помагали добритѣ и сладкитѣ думи, тамъ си служелъ съ другото орѫжие на рѣчьта — съ укора и мъмреньето. И наистина сполучвалъ, и всѣкога излизалъ побѣдителъ. Като сега помнѭтъ охридчани, когато единъ пѫть съ прѣзрѣние и съ негодование, но съ тѫга на душата и съ болка на сърцето, отъ черковния амвонъ ги назовалъ, „кьотилеръ — селяни кондрокефали,” загдѣто изгубвали въ нѣкои случаи куража и смѣлостьта. Бичувалъ той, нападалъ безпощадно, но когато трѣбвало и гдѣто имало нужда. И никой не му се сърделъ, и всѣкой го уважавалъ, и всѣкога печелелъ. Той билъ само душа и енергия. Безъ него дълго имало да се протака въпросътъ. Той бѣ роденъ тъкмо за епохата и за това най-много помогнѫ. Нему най-вече дължѫтъ охридчани за всичко, що иматъ, и той никога нѣма да бѫде забравенъ.[5]

От периода след окончателната победа на българското движение в Охрид (към края на 60-те години на XIX век) са известни две слова на Пърличев - едното държано в Априловската гимназия в Габрово, където Пърличев преподава през учебната 1879/1880 г., а другото в Българската мъжка гимназия Св. св. Кирил и Методий в Солун. И двете са публикувани от Кирил Пърличев в списание „Македонски преглед“ (1928 г.):

Освен публикуваните слова, в Държавния архив в Скопие се пазят още 23 неиздадени досега слова държани по различни поводи.[34] Пърличев е автор и на редица дописки публикувани в българския печат.

  • „Плач крокодилски“, в. „Македония“, редакционна притурка към бр. 13 от 27 юни 1872 (изпратена от Охрид с дата 8 юни 1872 г.)
  • Дописка за чуждите пропаганди в Македония обнародвана във в. „Право“ (бр. 40, 1873 г.) (изпратена от Охрид с дата 20 ноември 1873 г.)
  • „Мечта на един старец“, дописка във в. „Балкан“ (публикувана на 28 април 1883 г., изпратена от Охрид с дата 27 март 1883 г.)

Други[редактиране | редактиране на кода]

Освен гръцките поеми „Сердарят“ и „Скендербей“, Григор Пърличев е автор и на стихотворения, написани на български език („Докога, братя мили българи“, „Чуйте, чеда македонски“, „Песен за унищожението на Охридската патриаршия“), на слова за Кирил и Методий, Климент Охридски и други, на дописки във вестниците „Время“, „Македония“ (1866 – 1872), „Право“ (1869 – 1873), на необнародвани преводи от френски език. Публикува обява, че е подготвил за печат книжка под заглавие „Възпитание или 12 нравствени песни“.

Вижте още[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Епитафия върху гроба на Пърличев.
Тази статия се основава на материал от Словото, използван с разрешение.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Уикиизточник разполага с оригинални творби на / за:

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г д е Пърличев, 1928
  2. Шалев, Димитър. „Не пиша от собствена гордост, но за възвишението на народната“ (Родът на Григор Пърличев) в: Михайлов, Крум, Димитър Шалев. Стари български родове. София, Издателство на Отечествения фронт, 1989. с. 134 - 163.
  3. а б в г д Матов, 1895
  4. Шапкарев, 1984
  5. а б в Спространов, 1896
  6. Радев, Симеон. Македония и Българското възраждане, Том I и II, Издателство „Захарий Стоянов“, София, 2013
  7. а б Арнаудов, 1968
  8. Акад. Блаже Ристовски (редактор). „Македонска Енциклопедија“. Македонска Академија на Науките и Уметностите, Скопjе, 2009.
  9. а б в г д е ж з и к л Пърличев, 1894
  10. Арнаудов, 1968, p. 20
  11. Арнаудов, 1968, p. 21
  12. Радев, Иван. История на българската литература през Възраждането. Велико Търново, Абагар, 2007. ISBN 978-954-427-758-1. с. 257 – 258.
  13. в. „Время“ г. II, бр. 1 – 3, август 1866 г., Цариград
  14. . Българската възрожденска интелигенция (енциклопедия), ДИ „Д-р Петър Берон“, София, 1988, стр.558.
  15. а б Бончев, Нешо. Критика на Пърличевия превод на „Илиада“.. // Периодическо издание на Българското книжовно дружество IV (I). 1871. с. 81 – 110.
  16. а б в Арнаудов, 1968, p. 45
  17. Арнаудов, 1968, p. 49
  18. Арнаудов, 1968, p. 50
  19. Арнаудов, 1968, p. 51
  20. Снегаров, 1928, p. 76
  21. а б Арнаудов, 1968, p. 53
  22. Арнаудов, 1968, p. 52
  23. а б Арнаудов, 1968, p. 43
  24. Арнаудов, 1968, p. 44
  25. Арнаудов, 1968, p. 47
  26. Арнаудов, 1968, p. 48
  27. Арнаудов, 1968, p. 46
  28. Гр. С. Пърличев. Автобиография. Сборник за народни умотворения, наука и книжнина, кн. 11, 1894 г., с. 346.
  29. а б Симеон Радев. Ранни спомени, издателство „Изток – Запад“, София, 2013 г.
  30. а б Арнаудов, 1968, p. 65
  31. Арнаудов, 1968, p. 56
  32. Арнаудов, 1968, p. 57
  33. Пърличев, Григор. „Чувай се себе си“. // Время 1-3. 13, 20, и 27 август 1866.
  34. Георгиевски, Михајло. „Словата и беседите на Григор Прличев како огледало на македонските состојби во контекст на балканските народи“, доклад за XXXVII Научна конференција на меѓународниот семинар за македонски јазик, литература и култура, Охрид, 15-16 јули 2010 г.