Гръцки национализъм

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Териториалното разширение на Гърция (1832 - 1947)

Гръцкият национализъм е израз на национално чувство, датиращо от средата на XIX век.

Същност[редактиране | редактиране на кода]

Твърде често се смесват понятията „Мегали идея“ и Гръцки национализъм.

Мегали идеята е лансирана от Йоанис Колетис в една негова знаменателна реч в гръцкия парламент от 14 януари 1844 г. по повод обсъжданията за съдържанието на първата гръцка конституция след избухналото въстание от 3 септември 1843 година, наложило приемането ѝ. Тази реч е много прочувствена, но е най-вече свързана с избухналия спор за статута с легалната дефиниция на понятието за грък в основния закон, както и с оземляването на т.нар. етерохтонисти, на които Колети препоръчва да се раздаде земя за заселване в Акарнания (а това са българи, албанци, сулиоти и власи) през 1843 г.[1] В действителност първата употреба на израза е на Александрос Суцос и датира от 1842 г., като с него се означава идеята гръцкият народ да раздвижи своите вцепенени членове и да поиска наследството на своите праотци, т.е. империята на династията Комнини. [2]

Смъртта на Колетис на 31 август 1847 г., окончателното отзоваване на османския посланик Константин Мусурус и края гръко-османската криза в периода 1847-1850 г. отварят нови хоризонти за влияние на богатите фанариоти и гръцки корабособственици във вътрешнополитическия живот на младото кралство посредством т.нар. английска партия. Това е ознаменувано от Съборно определение на Вселенската патриаршия, с което е призната автокефалността на църквата на Гърция. Общогръцката политическа концепция се изменя и вече предвижда да обедини всички гърци в една национална държава със столица - Константинопол, а не Атина.

Новата идеология има нужда от теоретична и историческа обосновка на основата на континуитета между Древна Гърция и съвременна Гърция, посредством Византия. С изграждане концептуалността на новата национална идеология и доктрина се заема Константинос Папаригопулос посредством припознаването на Византия като една своеобразна средновековна гръцка държава - с цел обосноваване на националния идентитет (от превземането на Константинопол от франките и налагането на франкократията). [3][4] В този смисъл възгледите и светогледа на "бащата на модерната гръцка историография" влизат в колизия и са диаметрално противоположни на водещия новогръцки светски просветител - Адамандиос Кораис. [5] По този начин едновременно се взаимства, но и се видоизменя семантично употребената предходно през 1844 г. от Колетис - Мегали идея.

В периода от 50-те до 70-те години на XIX век окончателно се оформя новата гръцка национална доктрина, която обаче хем поглъща, хем противопоставя гърците на повечето балкански нации и най-вече на българската след схизмата, които имат или още не свои национални държави. На основата на тази идеология се ражда гръцкият мегаломански национален стереотип, който съдържа в себе си самочувствието за превъзходство над „другите“ - Гърция е страна с минало величие, пряк наследник на древна Елада и средновековна Византия. По този начин в този гръцки национален стереотип непрекъснато присъстват два компонента: османският фактор като обект на политиката, опасност и конкуренция, от една страна, и славянският фактор като претендент за османското наследство или част от него, от друга. И съвсем естествено отношенията както с Османската империя, така и с балканските национални държави и нации са по-скоро негативни, отколкото позитивни през XIX-XX век. [6]

Изграждането на гръцкия национален стереотип почива най-вече на опозицията на теорията на Якоб Фалмерайер от 30-те години на XIX век.

Териториален обхват[редактиране | редактиране на кода]

Въпросът с териториалния обхват е много сложен и комплициран и непрекъснато се мени по две основни причини - географската разпръснатост на гърците в диаспората и моментната външнополитическа конюнктура позволяваща или не териториално разширение на север най-вече с български земи.

Самостоятелният опит за решаване на въпроса с османо-византийското наследство, завършва с малоазийска катастрофа. Въпросът за Епир е само частично решен в гръцка полза, след като се налага т.нар. Северен Епир да бъде отстъпен на княжество Албания.

След края на ВСВ гръцкият национализъм е насочен най-вече към еносис на Кипър с решаването на т.нар. кипърски въпрос в полза на Гърция, т.е. присъединяването на острова към гръцката държава.

Представители[редактиране | редактиране на кода]

Сред теоретиците на гръцкия национализъм са още Спиридон Замбелиос, Павлос Каролидис, Николаос Политис, Александрос Маврокордатос, Неоклис Казазис, Йон Драгумис, Стефанос Куманудис, Александрос Рангавис и Георгиос Филаретос, като основа на гръцкия национализъм постепенно се превръща през 20 век разрешаването в гръцки интерес на т.нар. македонски въпрос. Това е съвсем отчетливо след краха известен като малоазийска катастрофа.

Гръцките социалистически политически дейци от края на XIX век обаче отдават предпочитание към социалните проблеми, докато националните заемат второстепенно място в идеите им. Пример за такова схващане е Платон Драгулис, основоположник на социалистическата идея в Гърция. Маринос Антипас обаче съчетава социалните искания с правата и защитата на елинизма в схващанията си.

Венизелизъм[редактиране | редактиране на кода]

Гръцкият политик Елефтериос Венизелос внася нов момент в гръцката политика и действителност. Неговата идеология става известна под името венизелизъм и съчетава национализъм с либерализъм.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Данова, Надя. „Националният въпрос в гръцките политически програми през XIX век“. София, „Наука и изкуство“, 1980. Индекс 942/999, стр. 71
  2. Данова, Надя. „Националният въпрос в гръцките политически програми през XIX век“. София, „Наука и изкуство“, 1980. Индекс 942/999, стр. 89
  3. ИВАН ШИШМАНОВ И НАЦИОНАЛНИЯТ НАРАТИВ
  4. Α. Πολίτης, Ρομαντικά χρόνια. Ιδεολογίες και νοοτροπίες στην Ελλάδα του 1830—1880, Ε.Μ.Ν.Ε.-Μνήμων, 1998, σελ. 39 και 47
  5. Конструкцията на приемствеността и политизирането на културата в процеса на формиране на модерната гръцка нация (XVIII-XIX в.)
  6. ЕЛИНИЗМЪТ И СЪЗДАВАНЕТО НА СЪВРЕМЕННА ГЪРЦИЯ, КОНТИНЮИТЕТ

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Константинова, Ю. Балканската политика на Гърция в края на ХІХ и началото на ХХ век
  • Грънчаров, Ст. Балканският свят. Идеи за държавност, национализми и развития от началото на XIXв. до края на Първата световна война
  • Данова, Н. Националният въпрос в гръцките политически програми
  • Трайков, В. Националните доктрини на балканските страни
  • Данова, П. Обществото и идеите