Гьончо Белев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Гьончо Белев
български писател
Гьончо Белев.jpg
Роден
Починал
23 януари 1963 година (73 г.)
ПогребанЦентрални софийски гробища, София, Република България

НационалностFlag of Bulgaria.svg България
НаградиДимитровска награда
Литература
Период1923 – 1963
Жанровероман, разказ, пътепис
Известни творби„Случки от живота на Минко Минкин“ (1940, 1945, 1957)
Семейство
СъпругаЛюбица[1]
ДецаВерка[1]

Гьончо Белев е български писател и общественик.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е в Ихтиман на 12 юни 1889 г. в бедно занаятчийско семейство.[2]

Работи като писар в Българска земеделска банка (1909-1911). През Балканската война (1912-1913) е доброволец в Български червен кръст, а през 1914-1915 г. е безработен. Участва в Първата световна война като санитар в 22-ри пехотен полк. От 1918 г. до 1923 г. е библиотекар при Министерството на вътрешните работи.[2]

След преврата на 9 юни 1923 г. работи като коректор, преводач от руски, стенограф, редактор, уредник на печатарски музей, библиотекар в Държавната печатница.[2]

Един от най-добрите му другари е Димчо Дебелянов.[1][3]

През 1933 г. излиза от печат книгата му „Филм и каменни въглища“. През 40-те години създава трилогията „Животът си тече“ („Бентът трещи“, „Живота си тече“ и „Пукнатини“). В края на 40-те години Гьончо Белев работи върху друга серия романи – с автобиографичен характер. Поредицата е с общо наименование „Случки от живота на Минко Минкин“. През 1960 г. тези произведения, преработени излизат под друга наименование – „Панорама на една епоха“.

Той е един от основателите на Дружеството за българо-съветска дружба, активен участник в антивоенното движение. През 1939 г. е в Париж, присъства на Конгреса за мир. Впечатленията си отразява в книгата „Маслинено клонче в Париж“.

През 1946 г. е делегат на Конгреса на славянската емиграция в САЩ. Плодът на пътуването му дотам е „Какво видях в Америка“.

След 9 септември 1944 г. семейството се премества за известно време в Панагюрище, където съпругата му Любица е учителка.[1]

В София живее на ул. „Светослав Тертер“ № 19.[1]

През 1967 г. е издадена и последната му незавършена книга „Кипеж“.

Превежда творби на Антон Чехов, Михаил Пришвин, Валерий Брюсов, Иля Еренбург, Джек Лондон, Едгар Уолъс, Шалом Алейхем и др.[2]

Член на БКП.[2]

Носител е на Димитровска награда (1950) и на орден „Народна република България“ I степен (1959).[2]

Умира на 23 януари 1963 г. в София.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • „Тайно страдание“ (разкази, 1923)
  • „Филм и каменни въглища“ (разкази, 1933)
  • „Бентът трещи. Провинциална хроника“ (1936)
  • „Животът си тече“. Роман в две части: „След игото“ (1937) и „Пукнатини“ (1938)
  • „За маслиненото клонче в Париж“ (пътепис, 1939)
  • „Другият мир“ (разкази, 1940)
  • „Случки из живота на Минко Минин“ (1940, 1945, 1957 – роман в 4 части)
  • „Какво видях в Америка“ (1948)
  • „Пътуване из демократична Германия“ (1951)
  • Избрани творби (1954)
  • „Картини из Румъния“ (1958)
  • „Патилата на едно момче“ (1958)
  • „Панорама на една епоха“ (1960)
  • „Кипеж“ (незавършена, изд. 1967).

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г д Искра Ценкова, „За хората и хлебарките“ Архив на оригинала от 2017-10-02 в Wayback Machine., сп. „Тема“, бр. 13 (232), 3 април 2006 г.
  2. а б в г д е Гьончо Белев в Литературен свят.
  3. Чудомир. Дневник (1947-1967). 1963 година. // Литернет, 4 ноември 2004. Посетен на 25 септември 2022. Умря тия дни Гьончо Белев – голям писател, ако се гледа по некролога, подписан от Живков и пр., но аз не мога да го чета. Много пъти съм започвал и никога не довършвал негова книга. Зная го от 1910–12 год. още от „Арменското кафене“ като „непризнат талант“. Издаде и една малка книжчица под заглавие „Тайно страдание“, която не направи никому впечатление. Бил женен за учителка в Ихтиман, която късала от залъка си да му праща в София. Умря като партиец (голямо качество!) и като „приятел“ на Димчо Дебелянов..

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]