Давид Щраус

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Давид Щраус
германски теолог

Роден
Починал
8 февруари 1874 г. (66 г.)
Философия
Регион Западна философия
Епоха Философия на XIX век
Школа Хегелианство
Интереси Теология
Текстове Das Leben Jesu; Christliche Glaubenslehre
Давид Щраус в Общомедия

Давид Фридрих Щраус (на немски: David Friedrich Strauß) (27 януари 1808 – 8 февруари 1874) е немски теолог и автор, който е повлиял християнска Европа със своето представяне на „историческия Иисус“, чийто божествен произход бил отречен. Неговата работа е свързана с Тюбингенската школа, която променя коренно изучаването на Новия Завет, ранното християнство и древните религии. Щраус е пионер в историческото изследване на Иисус.

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Роден в Лудвигсбург, близо до Щутгард, на 12 години е изпратен да учи в евангелистката семинария в Блаубойрен, близо до Улм, за да се подготви да изучава теология. Двама от директорите на училището били професорите Фридрих Хайнрих Керн (1790 – 1842) и Фердинанд Кристиан Баур, които старателно проповядвали дълбока признателност към древните класики и принципите на текстуалния критицизъм, пред учениците си, което било приложимо при работа, както със свещени текстове, така и с класически.

През 1825 Щраус постъпил в Университетът в Тюбинген (Tübinger Stift). Преподавателите по философия не успели да го заинтригуват, но теориите на Фридрих Вилхелм Йосиф Шелинг, Якоб Беме, Фридрих Даниел Ернст Шлейермахер и Георг Вилхелм Фридрих Хегел успешно спечелили неговата вярност. През 1830 той станал помощник на провинциален свещеник, а 9 месеца по-късно приел поста на преподавател в семинариите на Маулброн и Блаубойрен, където преподавал латински език, история и иврит.

През месец октомври на 1831 година, Щраус освободил поста си, за да се обучава от Шлейермахер и Хегел в Берлин. Скоро след пристигането му Хегел починал, а от лекциите на Шлейермахер, бил заинтересуван само отнасящите се за живота на Иисус. Щраус се опитал да намери сродни души сред последователите на Хегел, но не успял. Още докато бил под влиянието на разграничението на Хегел между Представяне и Понятие, Щраус вече бил замислил основните идеи в своите два главни теологични труда: Das Leben Jesu („Life of Jesus“, „Животът на Иисус“) и Christliche Glaubenslehre („Christian Dogma“, „Християнското религиозно учение“).

През 1832 Щраус се завърнал в Тюбинген и водил много успешни лекции по логика, история на философията и етика. Въпреки това, през есента на следващата година напуснал, за да отдаде времето си изцяло на завършването на своята „Das Leben Jesu“, който бил публикуван, когато бил на 27 години. Оригиналното пълно заглавие е Das Leben Jesu kritisch bearbeitet – „Животът на Иисус, критично разгледан“ (Tübingen: 1835 – 1836), и бил преведен на английски от Джордж Елиът (Мариан Евънс) (1819 – 1880) и публикуван със заглавието The Life of Jesus, Critically Examined (3 vols., London, 1846).

Тъй като неговият Life of Jesus, бил отхвърлян от хегелианците, Щраус защитил труда си в отделна книга: Streitschriften zur Verteidigung meiner Schrift über das Leben Jesu und zur Charakteristik der gegenwärtigen Theologie (Tübingen: E. F. Osiander, 1837), която била преведена на английски чак през 1983 от Мерилин Чейпън Маси и публикувана със заглавието In Defense Of My 'Life of Jesus' Against the Hegelians – „ В защита на моята „ Животът на Иисус” срещу хегелианците”. Атаката на хегелианците била водена от известния учен Бруно Бауер, който публикувал критики в академични списания в продължение на няколко години. А когато младият Фридрих Вилхелм Ницше също започнал да критикува Щраус, Бауер подкрепял Ницше по всякакъв начин. В третия вариант (1839) на „Das Leben Jesu“, и в „Zweifriedliche Blätter“ – „Две мирни писма“, Щраус направил известни отстъпки към критиците си, но година по-късно, премахнал част от тях в четвъртата си преработка на „Das Leben Jesu“.

„Das leben Jesu“[редактиране | редактиране на кода]

Щраусовият Das Leben Jesu, kritisch bearbeitet – „Животът на Иисус, критично разгледан“ бил сензация. Без да отрича съществуването на Иисус, Щраус осъдил чудесата от Новия Завет като митични допълнения, които нямали реална подкрепа от факти. Карл Август фон Ешенмайер написал отзив през 1835 наречен „The Iscariotism of ourdays“ – „Искариотизмът на нашето време“, който Щраус определил като „потомството на легитимния брак между теологичното невежество и религиозната нетърпимост, благословен от ходеща на сън философия“. Графът на Шафтсбъри нарекъл превода на Мариан Евънс от 1846 "най-вредната книга, която някога се е пръквала от дълбините на ада.“ Когато Щраус бил избран да оглави факултета по теология в Универисетът в Цюрих, назначението провокирало такава буря от противоречия, че властите решили да го пенсионират преди да заеме поста.

Точно характеризирането на чудотворните елементи като митични направило Das Leben Jesu толкова полемична. Анализирайки самосъгласуваността и обръщайки внимание на многобройните противоречия в Библията, Щраус заключил, че историите за чудеса не са реални събития. Според него, ранната църква ги е създала, за да представи Иисус като месия от еврейските пророчества. Тези възгледи били в противоположност на преобладаващите такива по времето на Щраус, а именно: рационализма, който обяснявал чудесата като погрешно изтълкувани събития без свръхестествен произход, и супернатурализма, който приемал библейските разкази като напълно достоверни. Различният подход на Щраус, при който чудесата са разглеждани като митове, създадени от ранните християни, за да подкрепят еволюционната си концепция за Иисус, известил нова епоха в текстовото и историческото отношение към възхода на християнството.

През 1840 – 51 Щраус публикувал своята Christliche Glaubenslehre – „Християнско религиозно учение“ в два тома. Главният принцип на новите му трудове бил, че историята на християнските доктрини, всъщност е в основата на историята на тяхното разпадане.

Периодът (1841 – 1860)[редактиране | редактиране на кода]

След публикуването на Christliche Glaubenslehre, Щраус прекратява работата си в теологията за над две десетилетия. През август на 1841 година той се жени за Агнесе Шебест (1813 – 1869), красива и уважавана оперна певица (мецосопран) с добри обноски. Пет години по-късно, след раждането на двете им деца, те се развеждат.

До 1847 Щраус възобновил писателската си дейност с публикуването на Der Romantiker auf dem Thron der Cäsaren – „Романтикът на Цезаровия трон“ в Mannheim, където той изобразил сатирично сходство между Юлиан Отстъпник и Фридрих Уилям IV от Прусия. Древният римски император, който се опитал да преобърне напредъка на християнството бил представен като „наивен мечтател, който превърнал носталгията по древността в начин на живот, и чиито очи бяха затворени за неотложните нужди на настоящето“ – тънко забулена препратка към известните романтични мечти на съвременния пруски крал за възстановяване на предполагаемата слава на феодалното средновековно общество.

През 1848 Щраус е номиниран за член на Франкфуртския парламент, но бил победен от Кристоф Хофман (1815 – 1885). По-късно е избран за Вюртембергската камара, но действията му били толкова консервативни, че избирателите му поискали оставката. Той преодолял политическите си разочарования чрез произвеждането на поредица от биографични творби, които му осигуряват постоянно място в немската литература (Schubarts Leben, 2 vols., 1849; Christian Märklin, 1851; Nikodemus Frischlin, 1855; Ulrich von Hutten, 3 vols., 1858 – 1860)

По-късни трудове[редактиране | редактиране на кода]

Щраус се завърнал към теологията с публикуването на биографията на H. S. Reimarus през 1862. Две години по-късно публикувал Das Leben Jesu fü rdas deutsche Volk bearbeitet – „Животът на Иисус за немския народ, преработена“. Не постига ефект, сравним с първата книга от поредицата, но получава множество критични отзиви, който Щраус адресира в своята брошура „Die Halben und die Ganzen“ – „Половините и Целите“ (1865), насочена специално срещу Даниел Шенкел (1813 – 1885) и Ърнст Вилхелм Хенгстенберг (1802 – 1869).

Неговата „Der Christus des Glaubens und der Jesus der Geschichte“ – „Христос на вярата и историческият Иисус“ (1865) е жестока критика на лекциите на Шлайермахер за живота на Иисус, които били публикувани в същия период. От 1865 до 1872 Щраус живее в Дармщат, а през 1870 публикува лекциите си за Волтер. Неговият последен труд Der alte und der neue Glaube – „Старата и новата вяра“, преведен като „On The Old and New Faith“, бил почти такава сензация като Life of Jesus, и не по-малка при неговите приятели, които се учудвали на неговия едностранен поглед върху Християнството и на неговото открито и твърдо загърбване на духовната философия за материализма на модерната наука. Ницше остро критикува тази работа в първата част на своята поредица Unzeitgemässe Betrachtungen – „Остарели наблюдения“. Щраус добавя Nachwort als Vorwort – „Послеслов като предговор“ към четвъртото издание на книгата (1873). Скоро след това, Щраус се разболява и умира в Лудвигсберг на 8 февруари 1874.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Zeller, David Friedrich Strauss in seinem Leben und seinen Schriften (1874)
  • Adolph Hausrath, D. F. Strauss und die Theologie seiner Zeit (2 vols., 1876 – 1878)
  • F. T. Vischer, Kritische Gänge (1844), vol. i
  • F. T. Vischer, Altes und Neues (1882), vol. iii
  • R. Gottschall, Literarische Charakterköpfe (1896), vol. iv
  • S. Eck, D. F. Strauss (1899)
  • K. Harraeus, D. F. Strauss, sein Leben und seine Schriften (1901)
  • T. Ziegler, D. F. Strauss (2 vols, 1908 – 1909)
Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „David Strauss“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода, и списъка на съавторите.