Данаил Николаев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Данаил Николаев
Генерал от пехотата
Информация
Служил на Национално знаме на България България
Род войски Знаме на Българската армия Българска армия, Руска императорска армия
Командвания Източнорумелийска милиция
Западен корпус (СБВ)
Отличия Вижте по-долу

Роден
Починал
29 август 1942 г. (89 г.)
Данаил Николаев в Общомедия

Данаил Цонев Николаев е български офицер, генерал от пехотата.

Участник в Сръбско-турската война, Руско-турската война (1877 – 1878), Съединението на Княжество България с Източна Румелия и Сръбско-българската война. Военен министър в навечерието на Балканските войни. Първият офицер, получил най-високото звание в Българската армия – генерал от пехотата. Известен като „патриархът на българската войска“.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Данаил Николаев е роден на 18 / 30 декември 1852 г. в Болград, Русия (днес в Украйна) в българско семейство, бежанци от Търново.[1] През 1871 г. завършва Болградската българска гимназия.

Офицер в Руската армия[редактиране | редактиране на кода]

Военна служба започва във Волноопределящата рота на 54-и Мински Пехотен полк. На 19 септември 1873 г. постъпва във Военно Пехотно училище в Одеса като юнкер. Завършва през 1875 г. и на 20 юли се завръща в полка си в Кишинев с военно звание портупей-юнкер. Узнавайки за приготовленията на Сърбия за война с Османската империя, на 14 юни (нов стил) 1876 г. подава молба да бъде уволнен от военна служба, за да се включи във войната. Молбата му е прегледана от началника на дивизията генерал-майор Михаил Драгомиров, но не е уволнен, а изпратен в отпуск. Участва като доброволец в Сръбско-турската война. Сражава се при Бабина глава, Мировица и Гъмзи град.

По време на Руско-турската война (1877 – 1878) е командир на рота от V-а Опълченска дружина в Българското опълчение. Отличава се в боевете Шипка и Шейново. На 8 юли 1877 г. е произведен в първо офицерско звание подпоручик от Руската армия, а на 10 август 1877 г. повишен в поручик.

Офицер в милицията на Източна Румелия[редактиране | редактиране на кода]

В началото на 1880 г. Данаил Николаев е назначен за командир на I-а Пловдивска дружина. На 1 март същата година е повишен в звание щабскапитан от Руската армия и Източнорумелийската милиция. Два месеца по-късно е назначен за командир на II-а Пловдивска дружина.

Същата година Данаил Николаев е поканен да кумува на жандармерийския офицер в Чирпан и негов добър приятел Константин Паница. Там той се запознава с най-малката сестра на годеницата – Радка, за която по-късно същата година се жени. В деня на венчавката със специална заповед на княз Александър Батенберг, лично секретарят му Константин Стоилов връчва на капитан Николаев Орден „За храброст“ III ст., за участието му в Руско-турската война (1877 – 1878).

На 15 ноември 1883 г. е повишен в майор от Източнорумелийската милиция. Като командващ голяма част от милицията по време на военни маневри, на 6 септември 1885 г. отстранява главния управител на Източна Румелия, с което осигурява осъществяването на Съединението на Княжество България и Източна Румелия. На същия ден е издадена прокламация на БТЦРК за създаване на временно правителство на Източна Румелия. В него е включен и майор Николаев. Заема длъжността главнокомандващ Източнорумелийската милиция. Със заповед №4 от 9 септември 1885 г. майор Николаев е назначен за началник на Търново-Сейменския отряд.[2] На 11 септември с.г. е повишен в звание подполковник.

Офицер в Българската армия[редактиране | редактиране на кода]

През Сръбско-българската война командва Източния корпус, а при контранастъплението на българската армия, след боевете при Сливница (5 – 7 ноември 1885 г.) – Западния корпус. Командва настъпление към Цариброд и Пирот. След края на войната е награден с Орден „За храброст“ II ст. и повишен в звание полковник. Така Данаил Николаев става първият полковник от българската армия.

Държавна дейност[редактиране | редактиране на кода]

Кабинетът на Александър Малинов през 1908 година. Генерал Николаев е вторият от ляво надясно.

След детронирането на княз Александър I Батенберг е военен министър и участва в потушаването на бунтовете на проруските офицери през 1887 г. По негова заповед военните формирования, участвали в преврата, са разформировани, а бойните им знамена – изгорени.

След избора на Фердинанд I за български княз, Данаил Николаев напуска поста военен министър и е назначен за негов военен съветник (1887 – 1893). На 14 февруари 1891 г. е повишен в звание генерал-майор. Участва в специалната делегация по време на бракосъчетанието между княз Фердинанд I и принцеса Мария Луиза. На самия прием, за да се задоволи нечие „суетно желание“, не е спазено висшестоянието на чиновете, поради което е накърнена честта на генерал Николаев. Напуска двореца и в знак на протест подава оставка. Между 1893 и 1897 е в запаса, като през това време е председател на Върховния македонски комитет (1895 – 1897). След връщането си в армията, княз Фердинанд I го назначава за генерал-адютант (1897 – 1907). На 15 ноември 1900 г. е повишен в звание генерал-лейтенант.

От 1907 до 1911 г. генерал-лейтенант Николаев е военен министър и ръководи подготовката на армията за предстоящите войни. През 1907 г. лично княз Фердинанд го награждава с Орден „Св. Александър“ I ст. с брилянти. Като министър на войната, на 22 септември 1908 г. генерал-лейтенант Данаил Николаев приподписва манифеста на цар Фердинанд I за обявяване на Независимостта на България. На 18 май 1909 г. става първият български офицер, получил званието генерал от пехотата (инфантерията). През 1911 г. напуска армията и минава в запаса[3]. По време на Балканската война командва гарнизона на Ямбол.

На 16 април 1925 г., при атентата в църквата „Света Неделя“ загива единственият му син – подполковник Никола Николаев.

На 6 май (Гергьовден) 1936 г. ген. Николаев е награден лично от цар Борис III с най-високото българско отличие – Орден „Св. Св. Равноапостоли Кирил и Методий“.

Като старши генерал в Българската армия, на 12 юли 1937 Данаил Николаев става кръстник на престолонаследника княз Симеон Търновски.

Генерал от пехотата Данаил Николаев умира на 29 август 1942 г. в Банкя. В негова чест булевард в София е наименуван „Генерал Данаил Николаев“ и през 1934 г. село Калъчлий е преименувано в Генерал Николаево (от 1966 квартал на град Раковски).

Награди[редактиране | редактиране на кода]

  • Орден „За храброст“ II и III ст., 2-ри клас
  • Велик кръст на ордена „Св. Александър“ с брилянти и I ст. на същия орден
  • Златен орден и медал „За заслуга
  • Орден „Св. Св. Равноапостоли Кирил и Методий
  • Руски орден „Георгиевски кръст за храброст“ IV ст.
  • Руски орден „Св. Ана“ III ст. с мечове и бант
  • Сръбски орден „Бял орел“ I ст.
  • Сръбски медал „За храброст“
  • Черногорски орден „Данило“ I ст.
  • Румънски орден „Румънска звезда“ с меч
  • Турски орден „Османие“ I ст.
  • Турски орден „Меджидие“ I ст. с брилянти
  • Персийски орден „Лъв и слънце“ I ст.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Пеев, П., Генералъ отъ пехотата Данаилъ Николаевъ, София, 1942, трето издание
  • Недев, С., Командването на българската войска през войните за национално обединение, София, 1993, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, стр. 21 – 22
  • Съединението 1885 – енциклопедичен справочник. София, Държавно издателство „д-р Петър Берон“, 1985.
  • Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Пеев, П., Генералъ отъ пехотата Данаилъ Николаевъ, София, 1942, трето издание, стр. 18.
  2. Сръбско-българската война 1885. Сборник документи, София, 1985, Военно издателство, стр. 32
  3. Българската възрожденска интелигенция (енциклопедия), ДИ „Д-р Петър Берон“, София, 1988, стр.468.
     Портал „Биографии“         Портал „Биографии          Портал „Военна история на България“         Портал „Военна история на България          Портал „Македония“         Портал „Македония