Двама души, съзерцаващи луната

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Двама души, съзерцаващи луната
Caspar David Friedrich - Two Men Contemplating the Moon - Google Art Project.jpg
Каспар Давид Фридрих
Година 1819–1820
Техника масло върху платно
Размери 35 × 44,5 cm
Изложена Галерия Нойе Майстер, Дрезден
Двама души, съзерцаващи луната в Общомедия

Двама души, съзерцаващи луната (на немски: Zwei Männer in Betrachtung des Mondes) е една от най-известните картини на Каспар Давид Фридрих.[1] Фридрих рисува няколко версии, както и вариант, в който двете фигури са мъж и жена (1835 г.). Версията от 1819-1820 в Галерия Нойе Майстер в Дрезден се смята за оригинала. Самюъл Бекет казва, че картината го вдъхновява да напише пиеса си „В очакване на Годо“.

Интерпретации[редактиране | редактиране на кода]

С леко меланхоличното си настроение картината олицетворява романтичната гледка към природата. Двете фигури, виждани почти изцяло отзад, служат като представители на наблюдателя, който е оставен да размишлява върху това, което вижда и да му предаде смисъл.[2] В допълнение към романтичната мистика на напрежението между осезаемия свят и безкрайния космос, са представени три допълнителни контрастни интерпретации по отношение на религията, политиката и биографията.

Религия[редактиране | редактиране на кода]

Германският историк на изкуството Хелмут Бьорш-Супан интерпретира вечнозеления смърч и мъртвия дъб като символи на християнския светоглед и победеното езичество, съответно, пътя като пътека на живота, а настъпващата луна като Христос. Дъбът традиционно представлява историята и преходността, вечнозеленото елхово дърво – постоянно обновяваща сила на природата.[3]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. "Heilbronn Timeline of Art History". metmuseum.org. The Metropolitan Museum of Art.
  2. Werner Busch, "Zum Verständnis und Interpretation romantischer Kunst", in: Werner Busch et al., Romantik, Arte Fakten, Annweiler: Plöger, 1987, ISBN 9783924574130, стр. 48 ((de)).
  3. Busch, p. 177.