Преврат и контрапреврат през 1886 г.

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Дворецът на княз Александър I Батенберг, където е арестуван (гравюра от неизвестен автор)

Превратът и контрапревратът през 1886 г. са поредица от политически събития, изразяващи се в неуспешен опит за детрониране на българския княз Александър I Батенберг на 9 август (21 август нов стил) 1886 г., които все пак водят в крайна сметка до неговата абдикация, както и до тежка политическа криза в страната, продължила повече от година.

Предпоставки и подготовка[редактиране | редактиране на кода]

Предпоставка за преврата е прогресивното влошаване на отношенията между Батенберг и руския император Александър III след провала на режима на пълномощията и Съединението на Княжество България и Източна Румелия, извършено без съгласието на Петербург. Недоверието към княза намира отражение и в руската политика спрямо Княжеството.[1] Това дава повод за яростни нападки срещу Батенберг от страна на проруските политически групи (цанковисти и лъжесъединисти), които разглеждат покровителството на Русия като ключово условие за осъществяването на Санстефанска България[2]. Слуховете, че Сърбия готви ново нападение, което България – отслабена материално и финансово от войната през 1885 г. – няма да може да отрази, убеждава част от българските офицери през лятото на 1886 г. в необходимостта от спешно отстраняване на всички пречки за разбирателство с Русия. Допълнителен мотив за недоволството им дава кадровата политика в армията.[3]

Организатори на преврата са началникът на Военното училище майор Петър Груев, заместникът на военния министър, капитан Анастас Бендерев, и още двама офицери от военното министерство – капитаните Радко Димитриев и Георги Вазов. В заговора участва и руският военен аташе в България полковник Сахаров.[4]

В края на юли и първите дни на август, под предлог подготовка срещу сръбска мобилизация, Бендерев урежда разместване на войските около София. Верните на княза войскови части са изпратени по-далеч от столицата – две дружини от 1-ви пехотен полк да строи укрепления край Сливница, а 1-ви кавалерийски полк на учение в Самоков. Посветеният в заговора 1-ви артилерийски полк е оставен в София, а 2-и (Струмски) пехотен полк е прехвърлен от Кюстендил в Перник[5].

Превратът се забавя за няколко дни, докато заговорниците използват заплахата от сръбска или руска окупация, за да привлекат на своя страна офицерите от Струмския полк. По същото време Груев преговаря с министър-председателя Каравелов и военния министър Константин Никифоров, които се съгласяват да поискат от княза да абдикира, но изключват участие на армията и искат да се изчака до уреждане на източнорумелийския устав с османците и международен заем[3].

Детрониране на княза[редактиране | редактиране на кода]

Обявление за адбикацията на княз Александър

В нощта на 8 срещу 9 август части на Струмския полк и юнкери от Военното училище влизат в София, неутрализират останалите в града части и обкръжават княжеския дворец. Александър I е арестуван и принуден да подпише указ, с който се отказва от трона[6]. Още същата сутрин е отведен към Оряхово и оттам с яхтата „Александър I“ по Дунав до руското пристанище Рени.[7][8]

Организаторите на преврата нямат ясни планове за следващите си стъпки. Те се надяват да съставят правителство, включващо всички политически партии, но се сблъскват с отказа на Каравелов и други водещи политици. Привечер, след консултации с руското външно министерство, е обявен съставът на временно правителство от русофили, начело с митрополит Климент Търновски[9].

На 10 август повечето от войсковите части в страната полагат клетва за вярност към новото правителство. Още на същия ден обаче се появяват първите сведения, неблагоприятни за детронаторите. Председателят на Народното събрание Стефан Стамболов, който в този момент се намира в Търново, се обявява остро срещу преврата. Майор Никифоров отказва да участва в правителството и настоява да бъде изваден от състава му. Плевенският полк, намиращ се в Ловеч, отказва да признае новото правителство, а в Севлиево либералите провеждат демонстрация срещу преврата. Във Варненския полк офицерите отстраняват командира си, подкрепил преврата[10].

Контрапреврат[редактиране | редактиране на кода]

На 10 август група офицери в Пловдив, начело с командващия Пловдивската бригада подполковник Сава Муткуров, се обявяват срещу преврата. Те получават подкрепата на някои либерали, като Иван Стоянович и Димитър Тончев, както и на британското консулство[11]. Установили контакт с полковете в Пазарджик, Хасково и Стара Загора, те започват да концентрират в Пловдив частите, неприемащи преврата и временното правителство[12].

На 11 август Стамболов издава от Търново прокламация, с която обявява преврата за незаконен и назначава Муткуров за главнокомандващ на българската армия.[13] По негово нареждане Муткуров изпраща до ръководителите на преврата и до временното правителство ултиматум да се откажат от постовете си до 24 часа под страх от смъртно наказание[14].

Преди изтичането на поставения срок Груев и началникът на артилерията майор Олимпий Панов се свързват със Стамболов в опит да предотвратят връщането на княза[15]. Преговорите не водят до споразумение, а в нощта на 11 срещу 12 август срещу временното правителство въстава 1-ви пехотен полк в Сливница[16]. Към 12 август привържениците на преврата остават изолирани в София и Шумен, след като командването на бригадата във Видин се отмята от правителството на Климент, а командирът на Сливенската бригада, майор Аврам Гуджев, е арестуван[17]. Същия ден с посредничеството на управляващия руското генерално консулство в София е съставено ново правителство начело с Каравелов.[18] Груев се отказва от главното командване и бяга от столицата заедно с други от детронаторите[19]. Войските, подкрепили преврата (Струмският и 1-ви артилерийски полк), остават още 3 дни на позиции край София срещу 1-ви пехотен полк.

Връщане и абдикация на княза[редактиране | редактиране на кода]

Каравеловото правителство получава признание и обещание за сътрудничество от Русия, но не и от водачите на контрапреврата в Търново и Пловдив[20]. Страхувайки се от гражданска война и чужда окупация (като заплаха се разглеждат Русия, Турция и Сърбия), Каравелов и колегите му искат отлагане на решението за възстановяване на Батенберг на престола до свикване на Велико народно събрание, а междувременно страната да се управлява от регентство. Стамболов, който се опасява от диктатура на пловдивските военни, отхвърля това предложение и кани княза (изведен от детронаторите от България и пристигнал в Лемберг, Австро-Унгария) да се завърне в най-кратък срок в страната[21]. На 16 август председателят на Народното събрание издава нова прокламация, в която се обявява за наместник заедно с Петко Славейков и Георги Странски и нарежда на пловдивските войски да завземат София[22]. Последното става на 17 август, след безкръвното оттегляне на войските на преврата и оставката на кабинета Каравелов[23]. Седмица по-късно Струмският и 1-ви артилерийски полк са разоръжени и разформировани в Кюстендил[24].

Александър Батенберг е посрещнат в България на 17 август, но управлението му трае още само 9 дни. След последен, безуспешен опит за помирение с руския император, на 26 август князът абдикира и напуска окончателно България[25]. Властта е поета от регентство, начело със Стамболов. Въпреки оттеглянето на Батенберг през ноември 1886 г. в отношенията с Русия настъпва окончателен разрив. Офицерите-русофили, емигрирали в Румъния, организират с руска помощ неуспешен бунт през февруари 1887 г. Вътрешнополитическата криза е овладяна след избирането на Фердинанд Сакскобургготски за български княз през юни същата година. Отношенията с Русия са възстановени едва през 1896 г.[26]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Радев, Симеон. Строителите на съвременна България. София, Български писател, 1990. Том 12 (посетен на 26.03.2016).
  • Стателова, Елена и др. История на нова България 1878-1944. Том 3. София, Издателска къща „Анубис“, 1999. ISBN 954-426-206-7.
  • "Девети Август. Детронирането на княз Александра", Симеон Радев, публикувано във в-к "Воля", год. I., бр. 126, София, 9 август 1911 г.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Стателова 1999, стр. 36, 59-60, 65, 89
  2. Радев 1990, стр. 716-722, 732-734 (т. 1)
  3. а б Радев 1990, стр. 740-742, 753-765 (т. 1)
  4. Радев 1990, стр. 736-742 (т. 1)
  5. Радев 1990, стр. 751-752 (т. 1)
  6. Радев 1990, стр. 768-771 (т. 1
  7. Радев 1990, стр. 157-165 (т. 2
  8. Вълканов, Вълкан. Морска история на България. София, „Албатрос“, 2000. ISBN 954-751-008-8. с. 102.
  9. Радев 1990, стр. 18-22 (т. 2
  10. Радев 1990, стр. 27-33 (т. 2
  11. Радев 1990, стр. 49-53 (т. 2)
  12. Радев 1990, стр. 55-58 (т. 2)
  13. Радев 1990, стр. 77-78 (т. 2)
  14. Радев 1990, стр. 34-35 (т. 2)
  15. Радев 1990, стр. 87, 94, 101-103 (т. 2)
  16. Радев 1990, стр. 116-118 (т. 2)
  17. Радев 1990, стр. 90-92, 96-100, 130 (т. 2)
  18. Радев 1990, стр. 111-113 (т. 2
  19. Радев 1990, стр. 112, 124, 133 (т. 2)
  20. Радев 1990, стр. 126-129 (т. 2)
  21. Радев 1990, стр. 134-135, 141-151, 154 (т. 2)
  22. Радев 1990, стр. 156 (т. 2)
  23. Радев 1990, стр. 191-192 (т. 2)
  24. Радев 1990, стр. 245-249 (т. 2)
  25. Радев 1990, стр. 182-187, 195, 214-218, 230-236 (т. 2)
  26. Стателова 1999, стр. 93-97, 100-104, 141