Демофил I Константинополски
Демофил Δημόφιλος | |
византийски духовник | |
Роден |
неизв.
|
---|---|
Починал | 386 г.
|
Религия | Източнохристиянски църкви |
Демофил или Димофил I Константинополски (на гръцки: Δημόφιλος, Димофилос, на латински: Demophilus, Демофилус) е християнски прелат от IV век, епископ на Бер от 40-те години на IV век до 370 година и ариански епископ на Константинопол от 370 г. до изгонването си в 380 година. Ръководи арианската община в града до смъртта си. Демофил е привърженик на умереното арианство - омийството.[1][2]
Биография
[редактиране | редактиране на кода]Берски епископ
[редактиране | редактиране на кода]Демофил е роден в благородно семейство в македонския град Солун, Римската империя.[1][3] Става епископ на град Бер (Верия).[4][5] Като берски епископ в 359 година заедно с другите ариански епископи на Ариминския събор отхвърля единосъщието, отказва да анатемоса арианството, заради което е низложен от събора.[6][7][8]
Константинополски архиепископ
[редактиране | редактиране на кода]След смъртта на Евдоксий, в 370 година е избран от константинополските ариани и с усилията на епископ Теодор Ираклийски (343 — 358) става константинополски архиепископ,[4][1] но не е приет добре от православното столичното население.[4][1][9][10][11] Филосторгий разказва, че при възкачването на Демофил на архиепископския престол, на традиционния въпрос на ръкополагащия го епископ Теодор Ираклийски Άξιος? тоест Достоин?, много от тълпата вместо Άξιος, отговаряли Ανάξιος!, Недостоин![9] Православните избират за архиепископ Евагрий, ръкоположен от Евстатий, низложеният антиохийски архиепископ, който тайно живее в Константинопол, след като е освободен от затвора от император Йовиан.[11][12] Изборът на Евагрий дава повод за народни вълнения, провокирани от арианите. И Евстатий и Евагрий са заточени от император Валент, а последователи им са подложени на гонения.[1][13][14][15]
Скоро след възкачването си на константинополската катедра Демофил заминава за Кизик с Доротей (или Теодор), епископ Ираклийски, за да осигурят избирането на арианин на епископската катедра, която е вакантна след изгонването на Евномий. Жителите на Кизик обаче отказват да ги признаят, докато не анатемосат Аеций, Евномий и последователите им. Едва след това им е позволено да ръкоположат епископа, избран от народа.[1][16] Но избраният Елевсий[17] веднага заявява подкрепата си за учението за единосъщието и започва да го проповядва.[1][16]
В 378 година Демофил Константинополски приема низложения и изгонен от Египет, архиепископ Лукий Александрийски, който също е умерен арианин като него. В 379 година в Константинопол пристига православният богослов Григорий Назиански, за да оглави малочислената константинополска православна община. Григорий в бъдеще трябвало да стане константинополски архиепископ, за което получава санкция от Мелетий Антиохийски, под чиято юрисдикция се намират православните в Константинопол.
Междувременно пристигналият на 24 ноември 380 година в столицата император Теодосий I, предлага на архиепископ Демофил да го поддържи в понтификата му и Демофил да подпише Никейския символ на вярата или доброволно да напусне катедрата. Демофил отказава да приеме Никейския символ и да напусне архиепископската катедра, като се позовава на необходимостта от утвърждаване на низложението му от предстоящия Вселенски събор.[1][18] След срещата с архиепископа, императорът приема Григорий Назиански и след разговор с ръководителя на константинополските никейци, решава лично да го въведе в храма „Света София“.[18]
В съответствии с издадения на 27 февруари 380 година едикт „De Fide Catholica“, на 26 ноември 380 година всички църкви в Константинопол и в другите имперски градове, които от 40 години са в ариански ръце, са им отнети и дадени на никейците. Демофил с Лукий и последователите им се оттеглят в църква извън градските стени на Константинопол.[1][19][20] На практика това означава пълна победа на католицизма.[1]
Последни години
[редактиране | редактиране на кода]Филосторгий добавя, че Демофил заминава за собствения си град Бер.[21][1] Това или е станало по-късно от събитията в 380 година или Демофил се връща от изгнание, тъй като той лично представлява арианите на синода в Константинопол в 383 година.[1][22][23]
Филосторгий твърди, че Демофил имал навика да докарва безпорядък и объркване във всичко, особено в доктрините на църквата и за пример дава една негова проповед в Константинопол, в която той говори, че човешкото тяло на Сина се е сляло с Божественото и се е разтворило в него подобно на секстарий мляко, излян в морето.[1][3][24][25]
Демофил умира в 386 година и управлението на арианската община в Константинопол минава в ръцете на Марин от Тракия.[26][27]
Литература
[редактиране | редактиране на кода]- Κούμας, Κωνσταντίνος Μιχαήλ. Ιστορίαι των ανθρώπινων πράξεων, από των αρχαιοτάτων χρόνων εώς των ημερών μας, τόμος Ε΄. Βιέννη, Τυπογραφίας Αντωνίου Αυκούλου, 1830.
- Γεδεών, Μανουήλ. Πατριαρχικοί πίνακες: ειδήσεις ιστορικαί βιογραφικαί περί των Πατριαρχών Κωνσταντινουπόλεως από Ανδρέου του Πρωτοκλήτου μέχρις Ιωακείμ Γ΄ του από Θεσσαλονίκης, 36-1884 / Εκδ. δευτέρα επηυξημένη καί βελτιωμένη… υπό Νικολάου Λυκ. Φυροπούλου. Σύλλογος πρός διάδοσιν ωφελίμων βιβλίων, 1996. ISBN 978-0-00-713338-3. с. 922.
- Cobham, Claude Delaval. The Patriarchs of Constantinople. Cambridge, Cambridge University Press, 1911. ISBN 978-1-169-11596-5. с. 106.
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ а б в г д е ж з и к л м н Onslow, P. Demophilus, in: Wace, Henry; Piercy, William C. Dictionary of Christian Biography and Literature to the End of the Sixth Century (third ed.). London, John Murray, 1911.
- ↑ Γεδεών, Μανουήλ. Πατριαρχικοί Πίνακες: Ειδήσεις ιστορικαί βιογραφικαί περί των Πατριαρχών Κωνσταντινουπόλεως: από Ανδρέου του Πρωτοκλήτου μέχρις Ιωακείμ Γ' του από Θεσσαλονίκης 36-1884. Κωνσταντινούπολις, Lorenz & Keil, [Σεπτ.1885-Οκτ.1890]. с. 126—127.
- ↑ а б Philostorgius. Ecclesiastical History. IX, 14.
- ↑ а б в Δημόφιλος // Οἰκουμενικὸν Πατριαρχεῖον. Посетен на 10 декември 2014.
- ↑ Феодорит Кирский. Церковная история. V, 40.
- ↑ Афанасий Великий. Послание 24. 8, 9.
- ↑ Афанасий Великий. Послание 29. 3.
- ↑ Сократ Схоластик. Церковная история. II, 37.
- ↑ а б Philostorgius. Ecclesiastical History. IX, 10.
- ↑ Сократ Схоластик. Церковная история. IV, 14.
- ↑ а б Созомен. Церковная история. VI, 13.
- ↑ Феофан Исповедник. Летопись византийца Феофана от Диоклитиана до царей Михаила и сына его Феофилакта. Л. М. 5861, Р. Х. 361.
- ↑ Сократ Схоластик. Церковная история. IV, 14 - 16.
- ↑ Созомен. Церковная история. VI, 13 - 14.
- ↑ Феофан Исповедник. Летопись византийца Феофана от Диоклитиана до царей Михаила и сына его Феофилакта. Л. М. 5862, Р. Х. 362.
- ↑ а б Philostorgius. Ecclesiastical History. IX, 13.
- ↑ Lequien, Michel. Oriens christianus in quatuor Patriarchatus digestus, Tomus II. Parisiis, ex Typographia Regia, MDCCXL. с. 751 - 752.
- ↑ а б Карташёв, А. В. Вселенские соборы. Клин: Атлас-Пресс. Христианская жизнь, 2004. с. 685.
- ↑ Сократ Схоластик. Церковная история. V, 7.
- ↑ Созомен. Церковная история. VII, 5.
- ↑ Philostorgius. Ecclesiastical History. IX, 19.
- ↑ Сократ Схоластик. Церковная история. V, 10.
- ↑ Созомен. Церковная история. VII, 12.
- ↑ Philostorgius. Patrologia Graeca. 65.
- ↑ Sozomenus, Socrates Scholasticus. Patrologia Graeca. 67.
- ↑ Созомен. Церковная история. VII, 14.
- ↑ Сократ Схоластик. Церковная история. V, 23.
Геронтий | → | берски епископ (около 340-те – 370) |
→ | Евномий |
Евдоксий | → | константинополски архиепископ (370 – 380) |
→ | Евагрий |
Евдоксий | → | ариански константинополски архиепископ (370 – 386) |
→ | Марин |