Дерманци

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Дерманци
Общи данни
Население 2 203 (ГРАО, 2015-03-15)*
Землище 60,533 km²
Надм. височина 194 m
Пощ. код 5780
Тел. код 06983
МПС код ОВ
ЕКАТТЕ 20688
Администрация
Държава България
Област Ловеч
Община
   - кмет
Луковит
Иван Грънчаров
(ГЕРБ)
Кметство
   - кмет
Дерманци
Николай Зашев
(БСП)
Дерманци в Общомедия

Дерманци е село в Северна България. То е селото с най-голямо население в община Луковит, област Ловеч.

География[редактиране | редактиране на кода]

Селото се намира на 116 км от София, на 14 км от общинския център град Луковит, на 47 км от областния град Ловеч и на 50 км от регионалния център Плевен.

Непосредствени съседи на село Дерманци са: село Торос (6 км на юг), село Ъглен (7 км на север), град Угърчин (13 км на изток) и село Тодоричене (9 км на запад, посока Луковит).

В окончателно одобрения план на автомагистрала Хемус е предвиден изход за селото, т.нар. „пътен възел Дерманци“. Изходът ще бъде на отстояние от около 5 км от селото, посока Угърчин, зад хълм, който ще го предпазва от шумовото и прахово замърсяване, причинено от магистралата.

На изток до селото тече река Вит в посока от Тетевенския Балкан на север-североизток към Дунав. В долната си част реката се разделя на четири ръкава, образуващи трите по-големи острова.

Услуги, инфраструктура[редактиране | редактиране на кода]

В селото има детска градина (понастоящем около 60 деца), училище (от 1-ви до 8-ми клас) и читалище със сравнително богата библиотека. В близкото минало е имало и техникум.

Здравеопазването на селото е подсигурено чрез личен лекар GP и здравен център (лечебница). В селото има добре заредена аптека, която де факто обслужва околните населени места.

В селото има дискотека, няколко заведения, два пенсионерски клуба и целогодишно функционираща къща за гости.

Дерманци разполага с поща, банкомат и кореспондент на Western Union.

В селото има оптичен интернет, както и кабелна телевизия.

В селото има постоянно патрулираща полиция, но няма действащ СОТ.

Правят впечатление наличието на парк, стадион, и обществена баня за къпане (нефункционираща).

Произход на името[редактиране | редактиране на кода]

За произхода на името има няколко хипотези. Първата е, че е произлязло от името на феодалния кумански владетел на Браничевска област – Дърман (1251 – 1291), който имал чифлик по тези места (замъка Дърман, в местността Калето). Втората свързва името с османското нашествие. Тогава в селището имало много воденици (на турски: değirmen, произнася се деирмен) и турците го нарекли Дерманци. Според трета версия част от населението е преселено от Беломорието (река Дерманица), по време на „бунта на гладните“ на помака Мехмед Синап (1793 – 1807). И трите версии са възможни. Те не се изключват взаимно.

История[редактиране | редактиране на кода]

В района на днешното село Дерманци, преди новата ера са живели местни племена, обединени под названието трибали (от лат. tribus – племе). За това свидетелстват множество могили, отбелязани и от австро-унгарския учен и пътешественик Феликс Каниц (Дунавска България и Балканът, т. 2). Те се намират между Дерманци и Торос и в местностите Караджовец, Чумина могила, Остреница и Дайкина могила.

През 1 век Римската империя установява контрол върху района. Землището е било част от провинция Долна Мизия. За този период свидетелстват намерените артефакти в местностите: Калето, Селището, Батово и Белия камък (останки от път). През 5 век в този район се заселват остготи, които изселват местното население отвъд Дунав. В края на същия век, Византийската империя призовава на помощ българите, за да прогонят остготите, които вече не са желани от Константинопол. След споразумение между остготския крал Теодорих и византийския император Зенон остготите напускат Балканите, изселвайки се на Апенинския полуостров. Последните останали остготи са прогонени със силата на оръжието от българите, които се установяват в цялата провинция Мизия, усядайки тук чак до наши дни. Те променили римското име на реката от Утус на Вит, както се нарича и до днес. Артефакти от този период са намерени в местностите Селището (Лешница), Рудината, Батово, Черешата, Делниците, Мечово и Бела(в)ур.

Важни събития са станали край селото и след смъртта на цар Михаил III Шишман Асен. В борба за власт се сблъскват Иван Александър (ловешки деспот и претендент за трона) и Белаур (брат на Михаил Шишман и видински деспот). Първият извикал на помощ татарски наемници. В сражение край река Вит, войската на Белаур е разбита, а деспотът – съсечен на бойното поле. Мястото се намира югозападно от селото в местността Бела(в)ур. Не по-малко важни събития са се случили и след това. Споменава ce като „Пусто Загоре“.

През 16 век в района бил даден чифлик на ловешкият управител (аянин), но нямало кой да го обработва. Тогава тръгнала мълва, че управителят раздава земя „от дол до дол“. Придошли заселници от селата Голец, Горна Бешовица, както от Балкана, Румъния, Сърбия, Югозападните Родопи и Беломорието (1793 – 1807 г. след „бунта на гладните“, организиран и предвождан от помака Мехмед Синап). Те образували „българска махала“ южно от турския чифлик. След време махалата се съединила с чифлика и се образувало новото село с име „Дерманица“. Управник бил турчин, а помощник му бил българин. Населението се занимавало със земеделие и скотовъдство. По реката започнали да се строят воденици.

Положението на населението рязко се влошило в края на 18 век. Тогава, за управител на Ловеч бил назначен помакът Панчоолу (1780 – 1810), по народност хърватин. Той си заграбил най-добрите земи. Чифликът му бил в местността Батово, пчелинът – над Шульовец, добитъкът – в Търсевица, а стадата в Пръчовица. Тогава населението преживяло големи мъки, глад и мизерия. До Високата порта се дочул слух, че Панчоолу пращал пари на комитет в Румъния и бил повикан в Цариград на съд. На път за там, край Самоков го срещнали познати турци и му казали, че го очаква голямо наказание. Тогава той предпочел да се отрови.

Кримската война (1853 – 1856) също имала тежки последици. Връщащите се войски обирали населението и вършели убийства. След края на тази война в местността Лешница била настанена татаро-черкезка колония. Татарите отглеждали добитък и често възниквали спорове за по-добри пасища. Но черкезите не разчитали на скотовъдство и земеделие, те се препитавали с разбойничество. Така се прочули с деянията си, че дори турците не смеели да се движат сами.

Преди Освобождението в селото е имало училище. Първият учител е бил даскал Димитър (1840). Той е обучавал момчета на възраст 15 – 18 години. След Освобождението в селото се построява училище със собствена сграда, до църквата. Името му било „Отец Паисий“. Учениците били 90, а техен учител е бил Атанас Бончев. Има и сведения, че Васил Левски е намирал подслон в селото. Подслонявал го е Стоян Тетевенски. Имало е и революционен комитет.

Бушуващата буря през 1877 – 1878 г. за пореден път опустошава и обезлюдява селото. Жителите отново се изселват, макар и временно. Това време е известно в района като „Беглото“. Едни са бягали към освободения Ловеч, други са били отвлечени от турците, трети са се криели в Балкана. След войната, повечето хора са се върнали.

По Санстефанския договор, на избягалото турско население се давала възможност да се върне и продаде имота си, ако не желае да живее повече там. Такъв бил случая с някой си Боджакоолу, който имал добри имоти в местността Чукара. Той се върнал и лично ги продал на съселянин.

Към 1875 г. Дерманци е наброявало 331 жители. Географското му положение го е оформило след Освобождението, като средищен център. Според новата административна уредба, то става център на околия. В Дерманската околия са влизали 14 общини. Имало е Околийско управление, а през 1881 г. е създадено „Мирово съдилище“.

При избухването на Балканската война в 1912 година 7 души от Дерманци са доброволци в Македоно-одринското опълчение.[1]

Първото медицинско лице (фелдшер) е назначено през 1909 г. Първата телеграфо-пощенска станция, започва да работи през 1911 г. През 1914 г. е построено и открито ново училище. Читалището е основано още през 1895 г. Водениците през този период са 14. Построена е цигларска фабрика.

За периода 1914 – 1938 г. са учередени 8 кооперации (Говедарска, Потребителска „Напредък“, Популярна банка, Доверие, Земеделска обнова, Млекарска, Електропроизводителна „Светлина“ и Ученическа кооперация). През 20-те години в селото за кратко съществува толстоистка колония.[2]

Религии[редактиране | редактиране на кода]

Според някои сведения, църквата „Св. Параскева“ в Дерманци е построена през 1870 – 1872 г. Осветена е от апостола на духовното ни възраждане Иларион Макариополски – Търновски на 3 декември 1872 г.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Марин Кръстев, 1996 г. – „Дерманци – бележки по историческото минало“

Личности[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. „Македоно-одринското опълчение 1912 – 1913 г. Личен състав“, Главно управление на архивите, 2006, стр. 842.
  2. Груев, Михаил. Преорани слогове. Колективизация и социална промяна в Българския северозапад 40-те – 50-те години на XX век. София, Сиела, 2009. ISBN 978-954-28-0450-5. с. 47.
  3. Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893 – 1934). Биографично-библиографски справочник, София, 2001, стр. 91.

3. Янков, Н. „Тайните съкровища в България“, С. 2002, изд. „Сфера“.