Джагфар тарихъ

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

„Джагфар тарихъ“ (на татарски: Җәгъфәр тарихы или Cäğfär Taríxı) — в превод "История на Джагфар", е спорен текст, претендиращ, че е компилация от ранни исторически материали за прабългарите, хазарите и други евразийски номади. Той говори за много личности и исторически събития, за които липсват свидетелства от други източници. Например, в него се споменават хазарските владетели от средата на 7 век Халга и Кабан, които липсват в ал-Табари, в Кембриджкия ръкопис и в Хазарската преписка или в който и да е друг запазен документ.

Макар някои историци да приемат частичната автентичност на „Джагфар тарихъ“,[1][2][3] преобладава мнението, че това е фалшификат от 19-20 век, съдържащ смесица от реални данни и измислици.[4][5][6] Според защитниците му „Джагфар тарихъ“ е написан около 1680 г. в някогашното Казанско ханство по заповед на сеид Джагфар. Те смятат оригинала за изгубен, като текстът е запазен само в руски превод, за който се твърди, че е направен от Ибрагим Нигматулин (1916-1941 г.). Той е публикуван за пръв път през 1993 г. без научен коментар.[6]

Предполагаема история

Според нейния издател, Фархат Нурутдинов, оригиналът се е пазел в библиотеката на Булгарската ислямска духовна академия в Казан. При погрома над нея в 1884 г той е унищожен, но оцеляват преписите от студенти на ваисовското медресе „Булгария“, които под ръководството на Сайфуллин в 1887 г са пернесени в Петропавловск. Текстът, написан на "тюрко-булгарски" (езика на волжските българи) с арабски букви е преведен на руски език в Петропавловск от чичо му Ибрахим Мохамед-Каримович Нигматулин (1916—1941), който е направил това, за да го спаси от акцията на НКВД за конфискация и унищожаване на старите български документи, след унищожаването на Ваисовското движение в 1923 г., когато то е забранено и инкриминирано за антисъветска дейност и опит за създаванне на буржоазно-демократична Булгарска Република. Ръкописът, съдържащ текста, е унищожен от агентите на НКВД, а самият Ибрахим Нигматулин бил убит по време на Втората световна война. Преводът е запазен от майка му, която в крайна сметка го предава на внука си, Нурутдинов през 1976 г. Той успява да копира части от превода, но първоначалният превод и екземплярите са откраднати от селската къща на баща му през 1980 г. от неизвестни извършители. След промените през 1990 г. Нурутдинов успява да публикува останалия текст.[7]

Източници

  1. Жук, В. Н.. Кто вы, наши далекие предки?. // Bulgarian Historial Review 1. 1996. с. 3-46.
  2. Баранов, И. А.. Великая Болгария и Крым: итоги и проблемы изучения. // Международная конференция „Византия и Крым“. Тезисы докладов. 1997. с. 19-21.
  3. Станилов, Ст.. Хазарската теза. Принос към проблема за идентификация на археологическата култура на Кубратовата Велика България. // Българи и хазари през ранното средновековие. 2003. с. 62-63.
  4. Толочко, П. П.. Миф о хазаро-юдейского основания Киева. // Российская археология 2. 2001.
  5. Приходнюк, О. М.. Степове населення Украіни та східні слов'яни (друга половина I тис. н. е.). Киів, 2001. с. 25.
  6. а б Рашев, Рашо. Прабългарите през V-VII век. Трето издание. София, Орбел, 2005. ISBN 954-496-073-2. с. 47-48.
  7. The preface of the book Cäğfär Taríxı

Литература

  • Бахши, Иман. Джагфар тарихы. Свод булгарских летописей 1680 г. Т.I.. Оренбург, 1993.

Външни препратки