Джон Уиклиф
 | Тази статия се нуждае от подобрение. Необходимо е: сегашно историческо. Ако желаете да помогнете на Уикипедия, използвайте опцията редактиране в горното меню над статията, за да нанесете нужните корекции. |
| Джон Уиклиф John Wycliffe | |
|---|---|
| английски духовник | |
 | |
| Роден |
ок. 1328 г.
|
| Починал | 31.12.1384 г. (на 56 години)
Лътъруърт, Англия |
| Религия | Протестантство |
| Учил в | Мертън Колидж |
| Философия | |
| Регион | Западна философия |
| Джон Уиклиф в Общомедия | |
Джон Уиклиф (на английски: John Wyclif (John Wycliffe, Wyclif, Wycliff, Wickliffe), (около 1330 – 1384) е английски философ-схоласт, богослов и свещеник, първи превел Библията на английски език. Той е един от най-влиятелните дисиденти сред римо-католическото духовенство от XIV век и се счита за един от главните предшественици на Реформацията[1] Професор по теология в Оксфордския университет.
Биография[редактиране | редактиране на кода]
Уиклиф следва в колежите Мертън и Бейлиол в Оксфорд и през 1361 г. става професор по теология в същия град. По това време вече е написал библейски трактати. Когато през 1365 г. папа Урбан V иска от Англия да бъде изплатен данъкът от Джон Безземни, включително и неизплатените суми за изтеклите 33 години[поясни], Уиклиф защитава английските интереси и публикува съчинението си „За Божествената собственост“ (De Domino Divinio). В него изтъква, че църквата не може да бъде собственица, а единствено управителка на повереното ѝ имущество, както Христос е постъпвал. В друго свое съчинение „За гражданската собственост“ (De Domino civile) Уиклиф изказва мнение, че държавата, при желание, може да отнеме, включително и папското, имущество на всеки, ако последното не е добре стопанисвано.
През 1374 г. Уиклиф е изпратен като член на кралската комисия в Брюге, Холандия, за размяна на мнение с посланика на папа Григорий XI относно определяне на служители за Църквата. От Брюге заминал за Авиньон, за да води преговори по разни църковни проблеми, и там има възможността лично да се увери в покварата на папството.
Когато се завръща в Англия, Уиклиф започнал да проповядва, че папата е „антихристът“. В своите изобличително-нападателни проповеди против папството отхвърля свещенството, изтъквайки, че не от посвещението, а от личното благочестие на дадено йерархическо лице произтичат правата му да управлява и свещенодейства в Църквата. Той е категорично против учението за прощаване на грехове от свещенослужители, които и да са те. Обявява се против кръстоносните походи, транссубстанцията, хаджилъка, реликвите и др. Той насочва вниманието на народа към заблудите, навлезли в и от Църквата, и върху недостойнството на повечето от нейните служители. Уиклиф обявява провеждането на две начала:
- Църквата да не се меси повече в светските работи.
- Реформиране на църквата – вместо „църковна традиция“ да се въведе „евангелски закон“.
Поради острите нападки на Уиклиф против папството, лондонският епископ Courtcnay започнал ожесточена борба против него. Папата изпратил против Уиклиф 5 були (1377 г.), в които изброявал неговите провинения против католическата църква.
Точно по това време (1378 г.) става Папската схизма - голям разкол в католическата църква, поради което папските були са забравени.
Небивалата криза, която по това време обхванала папството, довела Уиклиф до убеждението, че Църквата може да съществува и без папа; че трябва да бъде реформирана и приведена в съответствие с изискванията и доктрините на Свещеното писание.
Като се убедил, че Библията трябва да бъде достъпна до всеки човек, Уиклиф се заел с малка група свои сътрудници да я преведе на народен език. Започнал и организиране на пътуващи евангелисти (евангелизатори), за която цел избирал миряни и духовни лица, получили подготовка в университета в Оксфорд. Пътуващите евангелисти започнали да проповядват ревностно евангелските истини, което предизвикало недоволството на лондонския епископ.
През 1381 г. Уиклиф написал 12 тезиси за евхаристията, 10 от които били осъдени на състоялия се през следващата година в Лондон църковен събор. В отговор Уиклиф написал съчинението „Изповед на учителя Джон Уиклиф“, което завършвало с думите: „Твърдо съм убеден, че в края на краищата Джон Уиклиф ще победи!“
През 1382 г. Лондонският епископ Cocirtenay, който междувременно станал Кентърберийски архиепископ, осъдил на състоялия се в Оксфорд Събор всичките 24 предложения, направени от Уиклиф. Понеже не получил никаква подкрепа на събора и изоставен от всички, Уиклиф се оттеглил в енорията Лютерворт, където прекарал последните две години от живота си, като преглеждал, коригирал и допълвал полемичните си трудове.
Уиклиф починал в края на декември 1384 г. Имал проницателен ум, жив характер, бил любезен и добросъвестен. Неговите заслуги били толкова големи, че и враговете му били принудени да ги признаят. Съборът в Констанц обаче решил неговите тленни останки да бъдат изровени и изгорени, което било направено през 1425 г., като прахът бил хвърлен в близкия поток, наречен Свифт.
Томас Фулер пише следното за него: „Този поток отнесе неговия прах в Авон, а Авон – в Северн, а Северн – в близкото море, а морето – във Великия океан. Така учението на Уиклиф се разпространи по целия свят. Неговият прах стана символ на това разпространение.“
Теология[редактиране | редактиране на кода]
Уиклиф бил категорично против въведените в църквата т.нар. фалшиви догми, както и против свещеното предание; позовавал се само на Свещеното писание, което според него било единствена норма на вероучението. Отхвърлял чистилище, индулгенции и устната изповед. За изповедта казвал, че е достатъчно искреното вътрешно разкаяние на човека пред Бога, че само на Него трябва да се изповядват прегрешенията, защото единствено Бог има силата да прощава.
Уиклиф отхвърлял учението за действителното (реалното) присъствие на Христос в евхаристията, като допускал Неговото духовно присъствие. Отхвърлял също блестящите церемонии и целибата. Поставял спасението на човека в зависимост от неговото лично отношение към Христос, Изкупителя, тълкувайки Свещеното писание в буквален смисъл. Прогласил Библията за „Книга на живота“, „Спасителен закон Божий“, „Основа на вярата“. Всички, които не възприемали тези очевидни религиозни истини, били еретици. Уиклиф искал всеки човек да има своя Библия, защото тя е, която помага да следваме Христос. Поради това превел Библията на разбираем за народа език.
Уиклиф превеждал според Вулгата и в тази му дейност бил подпомаган от Никола Херефорд. През 1414 г. обаче била издадена заповед, с която се забранявало четене на Библията на английски език, която била вече разпространена из цяла Англия.
Съчинения[редактиране | редактиране на кода]
Уиклиф оставил много проповеди, трактати и полемични работи. В съчинението „Триалог“, представено под форма на беседа между три алегорични лица: Истината, Лъжата и Разума, Уиклиф дал разбираемо изложение на своите реформаторски замисли, поставяйки Библията над църквата. Написал и още две много известни на времето си съчинения: „Диалог“ и „Проповедническата служба“.
В труда си „За проповедническата служба“ дал подробни указания за длъжностите на проповедника, като определял и неговия чист характер. Според Уиклиф проповедникът трябва да бъде човек на молитвата. Църквата е тяло на избраните, чийто глава е Христос. Уиклиф безмилостно нападал всички, които си позволявали да я опозоряват, да я петнят. Не щадял и папата, когото (става дума за Григорий XI) наричал „антихрист“ (творение не на Бога, а на Сатана); разкривал алчността на папската Курия, покварата на клира и мързела на калугерите, които цинично търгували с „опрощения“ и мамели жените, поради което ги наричал „грабливи вълци“, „синове сатанински“, „по-зли от Ирод и от Юда“ („Триалог“).
Влияние[редактиране | редактиране на кода]
Уиклиф не е организирал отделна църква, но впоследствие неговите последователи получили името „уиклифисти“ или „лоларди“. Католическата църква жестоко ги преследвала. През 1401 г. на уиклифистите било забранено да проповядват и училищата им били затворени. Имало издадени и смъртни присъди: двама духовници и един крояч били изгорени, а лорд Гобхам, който смело осъждал римските заблуди, бил затворен в Лондонската „кула“, обесен и после изгорен (1417 г.).
Учението на Уиклиф се разпространило бързо и в Шотландия, където през 1425 г. Парламентът гласувал закон против това учение. През 1507 г. отново започнало гонение против последователите на Уиклиф, при което мнозина отпаднали от вярата. Това отпадане е известно като „Голямото отпадане“. По-късно към уиклифистите се присъединили привържениците на Лутер. Учението на Уиклиф достигнало и в Чехия.
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Проф., д.и.н. Басовская Н. И; Венедиктов А. А. Джон Виклиф – предтеча Реформации. // СМИ „Эхо Москвы“, 2008-12-13, 18:10. Архивиран от оригинала на 2021-05-02. Посетен на 2020-02-12.((ru))
- М. Голубич: История на християнската църква: от I до XX век. Изд. Нов Живот (1999)