Джорджо Алмиранте

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Джорджо Алмиранте
лидер на Италианско социално движение
Мандат 26 декември 1946 – 10 януари 1950
Наследник Аугусто Де Марсанич
лидер на Италианско социално движение
Мандат 1969 – 1987
Предшественик Артуро Микелини
Наследник Джанфранко Фини
член на камарата на депутатите
Мандат 8 май 1948 – 22 май 1988
Лични данни
Роден
Починал
Погребан Кампо Верано
Националност Флаг на Италия Италия
Религия католицизъм
Деца 2
Полит. партия Национална фашистка партия (1930-те – 1943)
Републиканска фашистка партия (1943 – 1945)
Италианско социално движение (1946 – 1988)
Професия политик
журналист
Военна служба
Години 1943 – 1945
Преданост Flag of Italy.svg Италианска социална република
Род войски Veteran Flag Guardia Nazionale Repubblicana 1944-1945.svg Национална републиканска гвардия
Военно звание Капоманиполо
Войни/Битки Втора световна война
Джорджо Алмиранте в Общомедия

Джорджо Алмиранте (на италиански: Giorgio Almirante) е италиански политик, основател на неофашистката партия Италианско социално движение (МСИ).

Ранен живот[редактиране | редактиране на кода]

Алмиранте е роден в Салсомаджоре Терме, в Емилия Романя. Прекарва детството си с родителите, които работят в театъра, в Торино и Рим. Завършва литература през 1937 г.

Предвоенен фашизъм[редактиране | редактиране на кода]

Алмиранте следва за учител, но отива да работи за фашисткото издание "Il Tevere"[3], основано в Рим. Той е повлиян от журналиста Телезио Интерланди, който е неговият идеологически наставник.[4] Професор по журналистика, Алмиранте пише подробно за вестника на Интерланди La difesa della razza. Алмиранте помага и за организирането на Италианската социална република, като през 1944 г. е назначен за началник на кабинета на министъра на културата.[5]

Италианско социално движение[редактиране | редактиране на кода]

Ръководство[редактиране | редактиране на кода]

След поражението на фашизма, Алмиранте е обвинен, че през 1944 г. заповядал екзекуциите на партизани, макар че обща амнистия отменя това.[6] Той бяга от Италия след войната, но се връща през 1946 г., за да създаде собствена малка фашистка група. Тя се трансформира в партия Италианско социално движение (МСИ), създадена през същата година. Алмиранте е избран за лидер на новата партия, отчасти поради ниския си профил, тъй като висшите членове на фашисткия режим, участващи в МСИ избират да заемат роли зад кулисите.[7] Представяйки радикална фракция в партията, групата на Алмиранте губи влияние, тъй като по-умерените елементи придобиват подкрепата в партията. Тази тенденция скоро се изкачва на върха, принуждавайки Алмиранте да даде път на Аугусто Де Марсанич като лидер през 1950 г.[8] Той информира за подкрепата си за идеите за Европа, които се разпространяват по онова време, но не успява да убеди партията да заеме позиция срещу политиката на Де Марсанич, която е насочена към НАТО.[9]

Опозиция[редактиране | редактиране на кода]

През средата на 50-те години на миналия век, Алмиранте отегчен от отклонението към консерватизма при Де Марсанич и неговия наследник Артуро Микелини, подава оставка в позицията си в Националния съвет, за да стане критик на ръководството. Той подчертава пролетарския произход на фашизма срещу новия консерватизъм и се аргументира за "качество", вместо за "количество" в правителството, подкрепяйки експертно управляваните елити, вместо либералната демокрация.

В ролята си на лидер на вътрешната опозиция, Алмиранте не е против да използва тактиката на "Черните ризи", а през 1968 г. той е един от тримата лидери на "наказателна акция" срещу студентските радикали във факултета за изящни изкуства в Римския университет. Въпреки това, Алмиранте и около 200 последователи са изтласкани от полицията.[10]

Отново лидер[редактиране | редактиране на кода]

Алмиранте си възвръща ръководството на партията през 1969 г., след смъртта на Микелини. Вече мнението му се променя в по-умерена позиция, тъй като той скоро обявява собствената си подкрепа за демокрацията. На тази основа, той се стреми да привлече по-консервативни елементи към МСИ, като същевременно прокарва реформи, които укрепват властта на партийния секретар, за да предотврати опозицията от радикалната тенденция, с която е бил асоцииран. Той също така се старае да "историзира" фашизма и да отхвърли по-ясните препратки към идеологията от пропагандата и реториката на МСИ, по-конкретно да премахне Римския поздрав.[11]

Новата му политика, известна като strategia del doppio binario, няма за цел да направи МСИ по-приятна за християндемократите, както е планът на предшественика си, а да премести МСИ в идеологическото пространство на дясното, където да се утвърди като лидер.[12] Алмиранте смята, че чрез поставянето на антикомунизма в сърцето на призива на МСИ, партията би могла да привлече както съществуващите си последователи, така и по-умерените консерватори и с времето да е съперник на християндемократите като основна партия в дясно.[13]

Алмиранте също е депутат, въпреки че три пъти е лишен от парламентарен имунитет: през 1979 г. той е обвинен в опит да съживи фашистката партия, а през 1981 г. и през 1984 г. е обвинен в оказване на помощ и съучастие на терориста Карло Сикутини, който бяга от Италия след бомбен взрив от 1972 г., който убива трима полицаи. Въпреки това, Алмиранте получава амнистия по силата на закона от 1987 г.[14][15]

Пенсиониране[редактиране | редактиране на кода]

Поради влошено здраве, Алмиранте отстъпва като лидер на Националния конгрес през 1987 г. и обявява за свой наследник протежето си Джанфранко Фини.[16] Фини е близо до Алмиранте от 1977 г., когато лидерът на МСИ го назначава за шеф на младежкото движение на партията. Фини до голяма степен следва стъпките на Алмиранте, опитвайки се да превърне Италия от парламентарна към напълно президентска система. Алмиранте умира в Рим на 22 май 1988 г.[17]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б data.bnf.fr, Посетен на 10 октомври 2015.
  2. а б Discogs, Посетен на 9 октомври 2017, Указан като: Giorgio Almirante.
  3. Franco Ferraresi, Threats to Democracy – The Radical Right in Italy After the War, 1996, p. 209
  4. Philip Rees, Biographical Dictionary of the Extreme Right Since 1890, 1990, p. 194
  5. Cheles, Ferguson, and Vaughan, Neo-Fascism in Europe, pp. 43-4
  6. Ferraresi, Threats to Democracy, p. 210
  7. Piero Ignazi, Extreme Right Parties in Western Europe, 2006, p. 36
  8. Ignazi, Extreme Right Parties in Western Europe, p. 37
  9. Eatwell, Fascism, p. 251
  10. Ferraresi, Threats to Democracy, p. 66
  11. Cheles, Ferguson, and Vaughan, Neo-Fascism in Europe, p. 44
  12. Luciano Cheles, Ronnie Ferguson, and Michalina Vaughan, Neo-Fascism in Europe, 1991, pp. 34-5
  13. Paul Hainsworth, The Extreme Right in Europe and the USA, Pinter, 1992, p. 157
  14. Italian Neo-Fascist Leader Loses Parliamentary Immunity. // Associated Press, 18 януари 1984.
  15. Giorgio Almirante, Italian Neo-Fascist, Dies at 73. // The New York Times, 23 май 1988.
  16. Ignazi, Extreme Right Parties in Western Europe, p. 42
  17. Hainsworth, The Extreme Right, p. 158


Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Giorgio Almirante“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода, и списъка на съавторите.